Брей Сътън
– Влез в пикапа, Скарлет – казах аз, обръщайки гръб на Стийл.
Не беше нужно да я моля два пъти. Това я засрамваше и проклет да съм, ако това не ме караше да се ядосвам на брат ми. Той знаеше какво се случва, защо, по дяволите, трябваше да излиза тук и да се държи като задник. Отидох до пикапа, след като Скарлет беше вътре, клекнах и взех бикините ѝ, след което ги пъхнах в джоба си, преди да се изправя и да се кача от страната на шофьора.
– Всички са забелязали, че те няма. И двамата. Дикси изглежда загрижена. Не би трябвало да се притеснява за Скарлет в деня на сватбата си, по дяволите! – Извика Стийл.
– Майната му – отвърнах, докато се качвах в пикапа.
Разбрах, че днешният ден е за Дикси и Ашър, но по дяволите. Трябваше ли да се навеждаме, за да сме сигурни, че са шибано щастливи. Не трябваше ли просто да са щастливи, че са женени и прочие. Какво общо имаше нашето шибано щастие с щастието на Дикси?
Скарлет седеше тихо с ръце, плътно свити в скута ѝ. Стийл ѝ беше напомнил, че отсъствието ни на сватбата ще бъде забелязано. В разгара на горещия ни секс тя беше забравила. Или просто не ѝ пукаше, както не ми пукаше на мен.
– Всичко е наред. Никой не ни търси навън. Стийл просто се нуждаеше от извинение, за да си тръгне. Той ни използва като извинение.
Тя едва ме погледна, след което кимна.
– Недей да правиш това, Скар. Не отивай и не се прави на мълчалива пред мен. Това беше невероятно и ти го знаеш. Напълно си заслужаваше да се откъснеш от това адски скучно парти, което се случваше. И двамата искахме това и не можеш да ми кажеш, че съжаляваш за него.
Скарлет въздъхна и отпусна глава на седалката.
– Не съжалявам.
Разбира се, че не съжаляваше. Беше изкрещяла името ми твърде много пъти, за да повярвам, че го прави. Да отрича, че се е наслаждавала на това, което бяхме направили, беше безсмислено.
– Аз просто… не искам да правя грешка. Добре се справям с тях – каза тя с тих глас.
Исках да ѝ обещая, че не сме били грешка. Но не можах да го направя. Защото майната му, ако знаех. Дали някой някога е знаел наистина? Точно сега тя беше всичко, което исках. Това е, което знаех. Това беше всичко, което имаше значение.
– Не мога да видя бъдещето, бебе. Трябва да се наслаждаваш на пътуването и да живееш за настоящето.
Скарлет се намръщи. Наблюдавах как тя най-накрая обърна глава в моя посока.
– Ти не ме познаваш, Брей Сътън. Всичко, което направихме, беше да правим секс.
С усмивка се наведох към нея и се приближих достатъчно, за да я целуна, но не го направих.
– Аз те познавам, Скарлет. Знам, че си по-мека, отколкото изглеждаш. Издръжлива си, когато някой, когото обичаш, има нужда от теб. Интелигентна, въпреки че се опитваш да го скриеш. И шибано чувствителна точно в лявото ти бедро.
Бузите ѝ почервеняха и тя вдиша рязко. Ако исках, знаех, че мога да я имам отново точно тук, в пикапа. Стийл обаче щеше да почука на вратата и евентуално да види голия задник на Скарлет, докато яздеше пениса ми. Нямаше да позволя това да се случи.
Проследих с пръст линията на челюстта ѝ, после се облегнах на седалката и запалих двигателя.
– Хайде да се върнем на проклетото парти. Дикси може да се отпусне, а всички да ни гледат и да се чудят дали съм те чукал през последния час.
Скарлет закри лицето си с две ръце.
– О, Боже – изстена тя.
Смеейки се, аз се отдръпнах от тревното място, където бях паркирал пикапа, и последвах Стийл, който седеше там и ни чакаше като дузпа. Изглежда, че той щеше да ни ескортира обратно. Колко доблестно от негова страна. Ако беше честен пред себе си, щеше да признае, че тази сватба му е била трудна за гледане, но никога нямаше да го направи.
– Дикси ще съжалява, че съм дошла. – Гласът ѝ беше тъжен.
– Не, няма да съжалява. Дикси е най-добрата ти приятелка. Тя знае, че искаш да си тръгнеш с мен. – Поне се надявах на това. Ако Дикси кажеше нещо, което да разстрои Скарлет, нямаше да ме интересува, че това е сватбения ѝ ден или че сега е моя снаха.
– Тя понася много от мен. Аз не я заслужавам.
– Майната му – промълвих аз. – Дикси не е била ангел. Беше накарала Стийл и Ашър да бъдат толкова адски разкъсани, че да се превърнат в каша. Престани да се биеш. Ти си тръгна, Скарлет. Оттегли се по дяволите. Сама. Кажи ми защо го направи. – Вече знаех защо. Приемането на причините ѝ и разбирането им беше това, което ме измъкна от проклетата тъмна стая, в която се бях затворил, след като тя си тръгна. Нейното напускане означаваше, че и пука. Отне ми известно време да го разбера. Беше много аскетично от нейна страна.
– Ако бях останала, щеше да стане още по-зле. Трябваше да си тръгна.
– Точно така. Една егоистична, безсърдечна жена не прави това. Така че престани да твърдиш, че си толкова сбъркана.
Очите ми бяха насочени към пътя, но усещах погледа ѝ върху себе си. Не го посрещнах. Просто я оставих да гледа. Тя си мислеше. Останах безмълвен и продължих към къщата зад Стийл. Той щеше да съобщи на Ашър къде ни е намерил. Ашър щеше да ми се скара. Вероятно щях да бъде разпитван. Още глупости. Поне нямаше да се прибере вкъщи тази вечер. Щеше да замине за Хаваите на меден месец. Когато се върнеше, щяха да се преместят в апартамента си в града.
– Добре – каза просто Скарлет.
Не бях сигурен на какво казва „добре“. Погледнах я бързо и попитах:
– Какво е „добре“?
– Добре, ще го обмисля – каза тя тихо. Очите ѝ не казваха същото. В тях имаше тъга. Тя не ми се доверяваше. Това. Нас.
Усмивката, която се разля по лицето ми, беше, защото имах шанса да променя всичко. Точно това трябваше да чуя. Защото нямах време да си взема отпуск от работа и да гоня задника ѝ до Робъртсдейл. И ако тя се опита да ме напусне, точно това щях да направя. Тя ми спестяваше неприятностите.
– Добре – отговорих аз.
– Сигурен ли си, че е добре?
Протегнах ръка и я хванах за бедрото, след което я дръпнах към себе си. Тя се засмя и се премести, докато тялото ѝ се озова срещу моето.
– Искаш ли да ме изсмучеш, преди да се върнем към тази гадост? – Подразних я.
– Нямаме време за това.
Повдигнах рамене.
– Винаги има време за това, Скар.
С кикот тя положи глава на рамото ми. Празната куха тъмна дупка, която винаги беше в гърдите ми, не беше там с нея до мен. Не контролирах никакъв гняв, който винаги сякаш беше точно под кожата ми, готов да избухне. Тя ме центрираше. Успокои ме.
Това любов ли беше? Вероятно не. Щях да позная любовта, ако я почувствах. Тя беше нещо, от което се нуждаех. Знаех това. Знаех го още от момента, в който преди две години тя се приближи до мен с мини пола и високи токчета и ме попита дали ще и купя бира в „Джак“. Бях виждал Скарлет и преди с Дикси. Но тя беше пораснала и аз някак си бях пропуснал това. Дотогава.
Бях и казал, че ще и купя бира, ако си вдигне полата още един сантиметър и ми покаже бикините си. Тогава тя предложи да излезем до пикапа ми и да направим нещо повече.
И тя го направи.
Точно както много момичета преди нея.
Но Скарлет беше различна.