Аби Глайнс – Братя на юг от Мейсън Диксън – Книга 2 – Част 25

Скарлет Норт

Някога това беше време на покой за мен. Почистването след затварянето. Почиствах плотовете, пусках прахосмукачка, метех, миех и не мислех за нищо. Просто работех мълчаливо и сама. Тази седмица нещата бяха различни. Погледнах към вратата към кухнята, където звучеше някаква ужасно силна музика. Дори не знаех как да я нарека. Дизел се блъскаше там и понякога пееше дори по-силно от музиката. Той разрушаваше спокойствието ми.
Бях казала на Етел, че мога да се справя сама със затварянето. Тя се аргументира, че работя твърде много и Дизел ще даде почивка на всички ни. Ако още веднъж чуех какво добро момче е, щях да започна да крещя и да хвърлям лайна. Вероятно онази картофена салата, която предизвикваше толкова много шум сред по-възрастната публика. Представих си как хвърлям купа от нея в усмихнатото лице на Дизел и това ме накара да се почувствам по-добре. Тази идея ми хареса.
– Искаш ли малко от този пай с фъстъчено масло? Невероятен е – обади се Дизел откъм вратата. Погледнах назад и го видях да стои там с чиния за пай в ръце и вилица.
– Сервираме парчета от този пай на клиентите. Сериозно ли ядеш от чинията за пай? Не можем да сервираме това сега. – Идиот, исках да добавя, но не го направих. Колко глупаво!
– Успокойте се, шефе. Етел ми каза да изям остатъка. Каза, че е на два дни, а тя не го сервира след два дни.
Беше взел да ме нарича шеф и аз го мразех. Точно както мразех тръпчинките му. Както мразех и пеенето му. И винаги щастливото му поведение. Той беше в затвора, за Бога! Не би ли трябвало да е ядосан на света?
– Говори сега, иначе приключвам с това. Прекалено добро е.
Сякаш щях да ям от чинията, от която той е ял. Малко вероятно. Тогава пуснах хриптящото навън.
– Сигурна съм, че след като си ял затворническа храна, не е нужно много, за да си щастлив. – Бях уморена. Исках тишина. Той си го изпроси, като ми говореше.
Той измърмори закачливо, после се ухили, преди да отхапе още една хапка.
– Ти си сухарка, нали? Спрях да правя кафето, опитах се да изхвърля боклука, преди да се наложи да го изнесеш, и дори се опитвам да споделя с теб късмета си в храната. Но нито един сантиметър. Не си дала и един малък сантиметър. Кажи ми, Скарлет, какво е това за мен? Мразиш ме, а дори не ме познаваш.
Това. Той искаше да говори. Да ми губи времето. Да ми досажда. Да очарова клиентите. Да ги разсмее. Да получава големи бакшиши. Глупавото му име. Уф. Всичко това.
– Това е пакета – изръмжах аз, след което вдигнах кофата с мопа, за да я напълня с прясна вода. Отказвах да мия с вода, щом започнеше да се замърсява.
– Пакетът… Какво е пакета?
Тръгнах покрай него в кухнята. Силната музика беше по-добра от постоянното му говорене. Тук нямаше да ми се налага да казвам нищо. Той нямаше да ме чуе, ако го направех. Тази работа ми харесваше. Беше бягство. Работех усилено. Изморявах се, а после се прибирах вкъщи да спя. Сега трябваше да се справям с Дизел. Той съсипваше и без това гадния ми живот.
Изхвърлих водата през задната врата, обърнах се да я напълня и музиката прекъсна. Извъртях очи и не го погледнах.
– Бих искал да сме приятели. Да работим заедно. Опитвам се да преодолея тази ледена стена, която си изградила около себе си като крепост. Помогни ми – гласа му беше по-нисък от обикновено. Сякаш се опитваше да разбере нещо.
Разочарована, прекъснах водата и вдигнах поглед, за да срещна неговия.
– Не ми трябват приятели.
Той се намръщи.
– Да, трябват.
– Не, не ми трябват. Имам приятели. Не искам повече.
– Ти имаш работа, на която работиш през цялото време. Излизаш да спиш, после се връщаш. Не можеш да имаш никакви приятели – възрази той.
– Защо не спреш да се опитваш да разбереш живота ми? Това би било чудесно. Няма да те питам за престоя ти в затвора или за глупавото ти име. Направи ми услуга и не се меси в моите дела.
Взех кофата с мопа и се върнах в трапезарията с надеждата, че е разбрал какво искам да кажа.
– Шейн. Той е най-добрия ми приятел, откакто бяхме на шест години. Приятелката му току-що роди дете. Нуждаят се от неговия доход, за да живеят. Когато реши да продава трева за допълнителни пари и ме спряха, докато карах колата му, защото моята беше в сервиза, полицаите намериха тревата, за която не знаех, че е в нея. Ако бях твърдял, че е негова, щяха да го заловят. Вече го преследваха. Беше продавал на деца от гимназията. Аз поех вината. – Бях спряла да вървя и слушах, защото въпреки че не бях питала, историята беше интересна.
– Когато бях на осем години, татко ми каза да сложа бензин в пикапа му, докато той плати за него. Не исках да му кажа, че не знам как. Баща ми никога не си беше вкъщи. Бях тук на гости на Джим и Ел. Това, че татко ми каза да заредя бензин, ме накара да се почувствам голям. Не исках да го разочаровам. Напълних резервоара с дизелово гориво. А той трябваше да я изтегли и да го източи.
Отне ми миг да осъзная, че се усмихвам, докато се взирах във вратата пред мен, през която още не бях минала. Името му беше прякор. Прозвище, което му беше дадено от една грешка в детството. Не защото беше готино затворническо име. Накарах се да спра да се усмихвам и си поех дъх, преди да се обърна към него.
Той сви рамене.
– От този ден нататък Джим ме нарича Дизел. Вкъщи съм Чарли.
Чарли. Името му беше Чарли. То му прилягаше повече. Беше бивш затворник, но не приличаше на такъв. Може би това ме дразнеше най-много. Бих излъгала, ако причината, поради която е влязъл в затвора, не ми допадаше малко. Първата ми мисъл беше, че излиза извън рамките на приятелството, но после осъзнах, че бих направила същото за Дикси. Щях да си мисля, че е луда и трябва да бъде зашлевена, но и аз щях да направя същото.
– Чарли ти подхожда повече – казах накрая.
Той кимна.
– Така казва майка ми. Тя мрази, когато ме наричат Дизел. Но на мен ми харесва. Напомня ми за времето, когато живота беше прост.
Детството ми никога не е било просто. Не отговорих.
– Не е нужно да ми казваш защо ме мразиш. Но поне ми кажи защо никога не се усмихваш.
Предпочитах да му кажа защо го мразя. Не бях сигурна, че вече го правя. Как можех да мразя човек, който е направил нещо толкова безкористно за най-добрия си приятел?
– Не те мразя – казах аз, след което вдигнах ведрото си малко нагоре. – Трябва да довърша миенето.
Той само се усмихна и поклати глава.
Започнах да отварям вратата, после спрях. Той не ми беше направил нищо. Изливах си разочарованието и болката върху него. Да бъдеш труден не беше честно. Той работеше също толкова усилено, колкото и аз. Обърнах се обратно към него и се усмихнах.
– Ако е останал пай, бих искала парче. Умирам от глад.
Усмивката му се разшири, след което той протегна чинията с пая.
– Тя е твоя.
Сложих кофата и се приближих, за да взема чинията. Когато пръстите ми докоснаха хладната кутия, казах:
– Дано да нямаш някоя гадна затворническа болест, за която трябва да знам, преди да ям след теб.
Той все още се усмихваше, когато отвърна:
– Само кокоши трън. Получих го в детската градина от Джейми Куин и досега не съм успял да се отърва от него.
Като го чух да казва „кокоши трън“, се разсмях. Наистина се засмях. Чувствах се добре.

Назад към част 24                                                     Напред към част 26

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!