Брей Сътън
Това беше момент на слабост. Облегнал глава на седалката, чаках в пикапа си Скарлет да си тръгне от работата си в ресторанта. Далас беше написал този адрес на гърба на една касова бележка, след което го беше залепил на вратата на спалнята ми преди три дни. Взех я и я стиснах в ръката си. Мислех да я изхвърля, но знаех, че няма да го направя. Вместо това я сложих в чекмеджето на нощното шкафче. Проклет да съм, ако това нещо не ме дразнеше всеки проклет ден.
Сега бях тук. Поддавах се. В очакване на нея. Познатото бяло Камаро, до което бях паркирал, беше в задната част на сградата. Когато пристигнах, светлините вътре бяха изгасени. Но нейната кола беше тук, така че зачаках. Не очаквах да се зарадва да ме види. Като се има предвид, че не отговаряше на текстовите ми съобщения или на обажданията ми, появата ми нямаше да я развълнува.
Майната му, ако ми пукаше. Тя щеше да говори с мен. Това игнориране не ми вършеше работа. Тя ми липсваше, по дяволите. Когато не бях зает, мислех за нея. Тя винаги беше в главата ми. Понякога се кълна, че усещам аромата ѝ.
Задната врата се отвори и под външното осветление видях лицето ѝ. Тя се усмихваше. Дори се смееше. Объркан, седнах по-изправен и се опитах да разбера на какво толкова се радваше, когато го видях. Едно момче. Зад нея. Излизаше усмихнат, сякаш беше доволен от себе си.
Кой, по дяволите, беше той?
Отворих вратата на пикапа и излязох. Звукът беше привлякъл вниманието им. Очите на Скарлет се втренчиха в моите, докато затварях вратата на пикапа малко прекалено здраво. Скръстих ръце на гърдите си, облегнах се на затворената врата и задържах погледа ѝ. Беше красива, дори уморена и мръсна от целодневното сервиране на маси.
– Скарлет, познаваш ли го? – Попита предпазливо момчето.
Тя кимна, след което направи една крачка в моята посока.
– Какво правиш тук? – Попита ме тя.
– Пренебрегваш текстовите ми съобщения и обажданията ми – беше простия ми отговор. Не липсваше ми шибано и трябваше да те видя.
– Значи си дошъл тук? – Попита тя, звучейки объркана.
Кимнах ѝ с глава. Момчето все още беше там, застанало зад нея, сякаш може би трябваше да я защити. Задник. Трябваше да си тръгне, по дяволите.
– Напуснах, Брей. – Изказването ѝ щеше да ме накара да се усмихна, ако не бях толкова адски напрегнат от момчето, което стоеше твърде близо до нея. Почти я докосваше.
– Да, аз бях там. Видях те да си тръгваш – напомних и аз.
Този път тя сви рамене, сякаш трябваше да я пусна и да приключа с това.
– Липсваш ми, Скарлет. – Ето, казах го.
Тя отпусна глава в ръцете си. Човекът сложи ръце на раменете ѝ и това беше всичко. Нищо повече. Оттласквайки се от пикапа с ръка, направих няколко дълги крачки, докато не се озовах пред нея.
Не исках да призная съществуването му, но ръцете му трябваше да се махнат от нея сега. Протегнах ръка, хванах едната ѝ ръка и я дръпнах нежно от лицето ѝ. Тя вдигна поглед към мен, очите ѝ бяха широко отворени от изненада, че вече съм толкова близо.
– Бебе, той трябва да махне ръцете си от теб – казах с мек, но твърд глас. Сега не беше момента да губя самообладание. Но обръщането към него вероятно щеше да ме накара да го направя.
Тя се намръщи, сякаш не беше сигурна какво имам предвид. Нима дори не осъзнаваше, че ръцете му са върху нея? Най-накрая и просветна и тя се обърна, за да го погледне обратно.
– Добре съм, Дизел. Благодаря. – Тя се отдръпна от него, така че ръцете му се отдръпнаха.
Дизел? Какво, по дяволите, беше това име?
– Брей, това е Дизел. Ние работим заедно. Дизел, това е Брей, моят… ние бяхме… … той е … приятел. – Тя заекваше с думите си, сякаш не знаеше какво да каже. Как да му обясни.
– Значи си добре? – Попита той, като се нуждаеше от увереност.
Тя кимна.
– Да. Добре съм.
Той не искаше да си тръгва. Очите му бяха вперени в мен и се опитваха да определят що за шибан приятел съм. Ако не си тръгнеше, щях да се намеся и да го накарам. Да я оставя да се справи с това беше трудно. Ако исках да имам шанс да я оставя на мира, знаех, че трябва да я оставя да се справи. Или щеше да ни остави и двамата да стоим тук в тъмното.
Едва погледнах в неговата посока. Скарлет беше на една грешна стъпка от това да избяга. Да държа погледа си върху нея и да я моля безмълвно да говори с мен беше всичко, което можех да направя.
Тя ме изучаваше няколко мига, след което си пое дълбоко дъх.
– Можем да вземем твоя пикап – каза ми тя накрая.
Искаше ми се да въздъхна с облекчение, но не го направих.
– Добре – отвърнах аз и протегнах ръка, за да я вземе. Тя я погледна, после плъзна ръката си в моята. Усещането да обгърна пръстите си около нежната ѝ ръка беше добро.
Тя се премести да застане до мен, след което започна да върви към пикапа ми. Въпреки че миришеше на пържена селска храна и белина, все още ми се искаше да вдишам дълбоко. Да погълна колкото се може повече от нея. Тя не погледна назад към г-н Дизел. Това ме улесни да приема, че той я е разсмивал, когато съм стигнал дотам.
– Скарлет – извика той. – Искаш ли да ти докарам колата?
Тя извърна глава, за да го погледне.
– Не, благодаря – отвърна тя. – Ще си я взема по-късно.
– Имаме я. Ще се погрижа да има това, от което се нуждае – добавих с усмивка. След това се протегнах около нея, притискайки тялото си към нейното, докато отварях вратата откъм страната на пътника, за да се качи вътре.
Поставих ръка на бедрата ѝ и ѝ помогнах. Когато се настани на седалката, тя ме погледна в гръб.
– Нямам нужда от помощ.
– Не? Ами, имах нужда да сложа ръцете си върху теб – казах, после и намигнах, преди да затворя вратата и да заобиколя предната част на пикапа. Като извърнах поглед към момчето с глупавото име, видях, че е там и ни наблюдава все още. Ебати досадното.
– Ти ли си този, от когото тя избяга? Защо се труди до смърт? – Попита той гръмко.
Направих пауза. Обърнах се с лице към него и задържах дръзкия му поглед с моя собствен.
– Ако искаше да знаеш тази история, щеше да ти я разкаже.
Раменете му се отметнаха назад, за да застане по-високо.
– Не се чукай с нея. Напоследък тя е по-щастлива.
Не ми хареса този коментар, а и не обичах да ми казват какво да правя. Направих една крачка към него, докато усещах как мрака започва бавно да изгаря, докато се втурва през мен. Той се превърна от твърдо момче в човек, който отстъпва крачка назад.
– Аз знам как да я направя щастлива. Не се нуждая от съвет по този въпрос. – Преди да успея да кажа повече, Скарлет беше пред мен. Ръцете ѝ върху гърдите ми отклониха вниманието ми от шибаняка там и го насочиха към нея.
– Недей. Просто се качи в пикапа. Моля те. – Тя изглеждаше уплашена. От мен или от това, което мислеше, че ще направя, не бях сигурен. Не исках да бъда причината щастието ѝ да се превърне в страх.
Кимнах и обгърнах лицето ѝ с ръце, след което я целунах. Тя се напрегна само за миг. Бавно тялото ѝ се наклони към моето и устните ѝ се отвориха за мен. Опитах и изследвах, докато тя се притискаше към мен. Това може да ни попречи да се отдалечим много от паркинга. Трябваше да маркирам територията си пред кретена. Не бях помислил, че глада ми ще вземе връх и няма да мога да спра това, ако го започна.
Когато той прочисти гърлото си, Скарлет отстъпи бързо назад, а бързото ѝ дишане караше гърдите ѝ да се издигат и спускат бързо, докато ме гледаше.
– Трябва да тръгваме – изпъшка тя.
Усмихнах се.
– Да, трябва.
Бузите ѝ почервеняха. Тя забърза към пикапа и се качи в него. Изстрелях към Дизел последната си развеселена усмивка, след което сам се качих в пикапа. Нека си спомни тази глупост. Тя беше моя. Беше му го показала адски ясно.
– Престани да изглеждаш толкова самодоволен – каза Скарлет, когато потеглих от паркинга.
Не можех да спра да се усмихвам.
– Не съм самодоволен, бейби.
Тя се засмя остро.
– Да, ти си. Изкачих се по теб там.
Протегнах се и поставих ръка върху бедрото ѝ.
– Не ми го напомняй, иначе няма да успеем да стигнем до твоето място.
Скарлет въздъхна и отпусна глава на седалката в колата.
– Защо си тук? – Попита тя за пореден път.
– Защото ми липсваш, дяволе. Не само секса. Липсва ми усмивката ти. Смехът ти. Липсва ми да съм близо до теб. Липсваш ми, Скар.
Тя замълча за миг, после се отпусна да седне близо до мен.
– О – прошепна тя. След това главата ѝ се облегна на рамото ми.
Пътувахме мълчаливо няколко мига, преди да кажа.
– Селската кухня ухае добре на теб.
Смехът ѝ беше топъл и светъл. Той прогони мрака ми.