Брей Сътън
Това място беше пълна дупка. Чисто като проклета свирка… но дупка. Взирах се през прозореца в основната част на караваната и изучавах обстановката в ранното утринно слънце. Скарлет беше в малкото килерче, което наричаше баня, и си взимаше душ. Не бяхме спали през по-голямата част от нощта. Нямаше и един квадратен сантиметър на това място, на който да не съм я чукал. Не че беше трудно. Мястото беше миниатюрно.
Одеяла и найлонови торбички покриваха някои прозорци в караваната до нея. Колите бяха качени на тухли, дрехите висяха на въжета за пране, имаше дори един съсед, който правеше изкуство с бирени кутии. Те украсяваха малката му веранда, която беше построил.
Поклатих глава и се отдръпнах от прозореца. Не можех да гледам тази гадост и да съм в добро настроение, когато тя излезе от банята. Това ме разочароваше до смърт. Защо не се е прибрала вкъщи?
Вратата на банята се отвори и аз се съсредоточих върху Скарлет, докато тя излизаше през нея. Тя стоеше с увита около нея кърпа. Малка неуверена усмивка докосна устните ѝ. Бях се подготвил да я убедя да не ме изгонва тази сутрин. Тя обаче не се беше опитала. Когато се събуди и се преобърна по гръб, за да ме погледне, не видях съжаление.
– Имам малко хляб и желе. Млякото е с изтекъл срок на годност. Обикновено се храня на работа – каза тя извинително.
– Мисля, че и аз бих искал да ям на твоята работа. Ако нямаш нищо против. – Исках да видя работата ѝ. Също така исках да видя Дизел и той да види мен. Колкото и да твърдеше, че са просто приятели по работа, по езика на тялото му снощи можех да разбера, че той мисли друго.
Тя нервно дъвчеше долната си устна.
– Добре, но… добре. – Промени мнението си за това, което искаше да каже.
Не можех да държа ръцете си далеч от нея и се приближих, за да я придърпам към себе си.
– Няма да си тръгна оттук, докато ти не го направиш. – Опитвах се да не поискам да се върне у дома. Исках тя сама да вземе решение.
– Ами работата ти? – Попита тя.
– Може да я загубя. Но няма да те оставя тук. – Спрях се, преди да спомена опасно изглеждащите и съседи.
На челото ѝ се появи бръчка.
– Не можеш да загубиш работата си.
– Смятам, че мога да си намеря друга. – Не исках да губя работата си. Тя ми харесваше. А имаше и Сатана, която не исках да напусна. Но Скарлет беше по-важна от Мустанга.
– Не мога да се върна – каза тя, гласа ѝ беше почти шепот.
Причината, поради която напусна, вече не беше проблем.
– Защо? – Попитах.
Тя затвори очи и въздъхна дълбоко. Помислих си, че е на път да ми каже, когато тя се загледа през рамото ми. Изражението ѝ се отдръпна. Сякаш се беше отметнала и беше някъде другаде. Никога преди не бях я виждал да прави това. Това ме притесни. Не, това ме притесняваше.
– Скарлет. – Тя примигна няколко пъти, след като чу името си, после погледа ѝ се върна към мен.
– Аз живея тук. Сега това е моят дом.
Това не можеше да е по-привлекателно от голямата къща, в която беше живяла с родителите си. Освен ако не са се развели окончателно или майка ѝ не се е изнесла.
– Родителите ти преместиха ли се? – Попитах.
Тя поклати глава с „не“. Емоция изпълни очите ѝ. Сълзи, които сякаш беше решила да не пролива.
– Не. Но аз няма да се върна там.
Знаех, че майка ѝ е луда курва. Повечето от града го знаеха. Мама и преди беше споменавала майка ѝ и я наричаше „съдържателка“. Което беше същото като да я наречеш курва. Съдържателка беше дълбока обида от страна на мама.
Но баща ѝ беше успял. Беше известен с това, че не обръщаше внимание на изневярата на жена си. Когато Скарлет беше завършила гимназия, той не беше там. Никой от тях не беше. Дикси се беше разстроила от това. Но на Скарлет сякаш не ѝ пукаше.
– Защо? – Попитах, когато тя не каза нищо повече.
Тя вдиша дълбоко.
– Това е новия ми живот. Там, където искам да бъда. Онзи живот, моите родители, онзи… Не искам да се връщам там. Никога.
Какво, по дяволите?
– Нещо се случи с майка ти ли? – Жената беше луда.
Тя поклати глава.
– Ами баща ти? – Дали той се беше появил и я беше разстроил?
Тя отново поклати глава. Изчаках с надеждата, че ще каже нещо повече. Винаги съм знаел, че не е близка с родителите си. Че отношенията ѝ с тях са напрегнати. Ако можеше да стои далеч от дома, го правеше. Никой не се интересуваше от това. Нощите, в които беше спала с мен в пикапа ми, за да можем да паркираме и да се чукаме цяла нощ, нито веднъж не се бяха обадили да я търсят. Не се притесняваха се, че я няма. Изглеждаше странно.
– Той не е истинския ми баща – изригна тя, сякаш трябваше да се насили да го признае. – Аз съм резултат от афера, която майка ми е имала с по-малкия му брат. Той е мой чичо. Истинският ми баща е загинал при ловен инцидент, когато майка ми все още е била бременна с мен. – Очите ѝ бяха широко отворени, изненадани. Сякаш не можеше да повярва, че току-що ми е казала това.
Боже мой. Не знаех какво да отговоря на това. Исках да я попитам дали е сигурна. Дали това не са глупости, които майка ѝ е казала. Но по начина, по който лицето ѝ се бореше с емоциите, които се опитваха да се освободят, нямах сърце да продължавам да я засипвам с въпроси.
– Откога знаеш? – Попитах, чудейки се колко дълго е държала това.
– От деветгодишна.
Ебаси майката.
– Господи, Скарлет. Защо никога не ми каза?
Тя извърна глава от мен. Устата ѝ е плътно свита. Изглеждаше ядосана за нещо. Дали беше ядосана, че задавам въпроси?
– Не сме си говорили много, Брей. Чукахме се. – Твърдият тон, който гласа ѝ придоби, ме накара да я проуча по-отблизо.
– Ще закъснея за работа – каза тя, като се отдръпна от мен. Дърпаше кърпата си, за да не падне. Сякаш не познавах всеки сантиметър от голото ѝ тяло.
– Приготви се тогава, но Скарлет, това не е приключило. Имаме още какво да обсъдим.
Тя не каза нищо повече. Вратата се затвори плътно зад нея. Твърде здраво.
Стоях там, загледан във вратата, през която беше минала, и започнах да кроя планове. Нямаше да я оставя да остане тук. Тя не беше щастлива тук. Беше оцеляла и досега не го бях осъзнал.
Някога се бях мразил за това, че съм я искал. За това, че я желаех. Защото си мислех, че тя се занимава с игри. Групирах я с останалите. Предполагах, че е глупава и дива. Тя не беше такава, каквато си мислех.
Когато тя се върна през вратата, знаех какво ще направя. Щях да планирам. Ще се подготвя. Но знаех.
Скарлет погледна телефона си.
– Имаме десет минути, за да стигнем дотам.
– Тогава по-добре да си вкараш задника в пикапа – отвърнах с по-лек тон, надявайки се да намаля внезапно сгъстилото се около нас напрежение.
Тя кимна, след което направи точно това. През цялото време не ме поглеждаше.