Скарлет Норт
Ябълковият коблер не беше достатъчно тръпчив, зелените сарми имаха нужда от повече сол, но новата топла картофена салата беше хит. Това може да е защото „Лайънс клуб“ не се хранеше днес. Сякаш мнозинството от клиентите знаеха, че деня ми е гаден, и имах нужда да се отнасят леко с мен. Оплакванията от коблера, ами… Трябваше да се съглася с тях. Не беше най-добрия на Нети. След като веднъж сте яли нейния коблер, очаквате вкусно.
Двамата старци, които се оплакваха от зелените сарми, най-вероятно имаха нужда от по-малко сол в живота си. Мнозинството беше лесно. Няколко от тях ме накараха да се усмихна с коментарите си. Етел беше крещяла из целия ресторант, молейки Нети или Джим да и донесат нещо или да поправят нещо. Тя нямаше вътрешен глас.
Дизел беше този, който направи деня труден. Той продължаваше да ме гледа, сякаш очакваше всеки момент да се разплача. Той ме изучаваше. Усмивката му рядко се появяваше. През целия ден не бях видяла нито една тръпчинка. Това би трябвало да е повод за празнуване. Обикновено той използваше тръпчинките си като начин да получи по-добри бакшиши. Работеха по-добре от всяка услуга, която можех да направя.
– Занеси на двамата стари гадняри на петата маса от този боровинков коблер и им кажи, че е за сметка на заведението – каза ми Етел, без дори да се опитва да шепне. – А ето и няколко пресни захарни бисквитки за онези сладури на седма маса. Те се прибират от ваканция и имат нужда от лакомство, което да подобри деня им.
Взех подноса от нея и отидох до масата, на която седяха Джордж и Норман. Джордж беше собственик на „Фуражи и семена“ от другата страна на улицата. Норман се беше пенсионирал от службата. Те се срещаха тук за обяд през повечето дни.
– Етел искаше и двамата да хапнете по едно парче от коблера на Нети. Днес е наистина добър – уверих ги аз.
Норман се усмихна.
– Е, благодаря ти, Скарлет.
– Тя ни нарече копелета. Аз я чух. Злата вещица – каза Джордж, като вдигна вилицата си. – Изглежда вкусно.
Норман само се ухили, след което отхапа от коблера и го довърши със звук на благодарност.
– Нети надмина себе си.
– По-добре да е, след като се е справила с ябълковия коблер – отвърна Джордж.
– Насладете се – казах им, докато се насочвах към следващата маса. Това беше семейство от Тенеси. Те имаха близначки на пет години и бяха тъжни, че ваканцията им на плажа е приключила.
– Госпожа Етел искаше вие двете да си вземете тези. Каза, че с тях пътуването до вкъщи ще е по-лесно – поставих по една бисквитка пред всяка червенокоска с лунички на лицето.
Говорещата погледна към мен. В усмивката ѝ липсваше един преден зъб. Но засега само един.
– Харесва ми косата ти. Иска ми се моята да изглежда като твоята.
Косата ѝ беше яркооранжева. Не можех да бъда сигурна, че някога ще потъмнее, но така или иначе беше очарователна. Някога моята беше с този цвят. На осемгодишна възраст обаче се беше превърнала в такава. Червената коса може да бъде сложна.
– Мисля, че твоята е красива така. Както и ти. И двете.
Този отговор предизвика широки усмивки и от двете момичета. На другата, която беше по-срамежлива, ѝ липсваха и двата предни зъба. Твърде добре знаех за лятното слънце, което причинява лунички. Двете щяха да бъдат идеална лятна снимка.
– Благодаря ти! – Казаха те в един глас. След това майка им също ми благодари. Кимнах и се върнах в кухнята. Дизел отново стоеше там и ме гледаше. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а лицето му – намръщено.
– Трябва да си вземеш почивка. Мога да се справя с останалата част от обедната тълпа. Тя така или иначе се разрежда.
Не бях гладна. Поклатих глава.
– Нямам нужда от почивка. Мога да изчакам до три.
– Това е след двайсет минути. Върви сега.
– Не, Дизел. Нямам нужда – отвърнах твърдо. Той не беше моя шеф. Не се нуждаех от неговата загриженост. Или съветите му.
– Ти също не си и закусила – продължи той.
Не възнамерявах да споря точно тук, пред цялата трапезария. Вместо това се промъкнах покрай него и отидох в кухнята. Чаят беше на привършване и нямаше да се разредим напълно преди три и половина. Планирах да направя още, след като се погрижа за масите си.
– Виждал съм такива като него. Той е задник. Ти си по-добра от него.
Замръзнах, ръката ми беше върху пакетчетата чай, които бях взела, и поех дълбоко въздух, преди да се раздвижа отново. Това не беше момента да губя самообладание с Дизел. Вече го бях направила веднъж днес. Етел ми беше простила. Трябваше да се отдръпне и да ме остави да работя сега.
– Дизел, познавам Брей през по-голямата част от живота си. Няма нещо, което да не знам за него. Ти обаче ме познаваш от кратко време. Срещал си се за кратко с Брей. Така че, моля те, отдръпни се. Замълчи и си свърши работата. Остави ме да си свърша моята.
Това беше достатъчно любезно, помислих си аз. Не прекалено властно. Не прекалено ядосано. Просто по същество.
– Момичето е право, момче. Не се меси в делата ѝ. Тя не те моли за съвет. Шеста маса току-що си тръгна. Отиди да я оправиш – каза Етел зад гърба ми.
Въздъхнах с облекчение. Да благодаря на Етел за това, че се е отървала от племенника си, ми се стори малко грубо, затова се заех да приготвя каната с чай, както бях планирала.
– Той мисли добре. Той има защитна жилка, когато е загрижен за някого. Ти попадна в този списък. Страхувам се, че той се грижи прекалено много. Видях, че днес едва успяваш да се усмихнеш. Тъгата в очите ти ми подсказва, че сърцето ти е наранено. Това означава, че то е взето. В крайна сметка той ще го приеме.
Просто кимнах, като се обърнах да я погледна. Не беше нужно да ми се казва, че Дизел ме харесва. Никое момче не би се занимавало толкова с настроенията и живота ми, ако не го правеше. Но Етел беше права. Сърцето ми се беше разранило. Но дори и да не обичах Брей, никога нямаше да мога да обичам Дизел. Той беше прекалено щастлив. Там нямаше никаква тъмнина, а той е бил в затвора. Дори това не го беше повалило. Той ме караше да се смея и да се усмихвам, когато имах нужда от това, но това никога не отнемаше онова, което се криеше отдолу. А аз знаех, че това е нещо, с което той никога няма да може да живее. Беше прекалено извратено.
– Благодаря за разбирането – казах ѝ.
Тя се засмя.
– Ние сме жени с много неща, които се случват в живота ни. Тези мъже не го разбират. Трябва да се държим заедно. – Тя ми намигна. След това си тръгна с потупване по рамото ми. – Правиш хубав сладък чай, момиче.
Исках да намеря тихо място и да проверя телефона си за обаждания или съобщения. И може би да поплача малко. Не толкова, че да зачервя лицето си и да се размажа, но за да изкарам част от болката.
Брей беше балсам за душата ми. Той нямаше представа. Но той беше. Когато бях близо до него, всичко ме болеше по-малко. Често тя изчезваше. На нейно място идваше щастието. Вълнение. Да отида на сватбата на Дикси може би е най-лошото нещо, което съм правила. Защото сега си припомних колко хубаво е да съм в прегръдките му. Трябваше да го преодолея отново.