Брей Сътън
Болката в гърлото ми ме задушаваше. През цялото пътуване се мъчех да дишам покрай нея. Въздухът беше ограничен. Челюстта ме болеше от това колко здраво беше стисната. заключена. Не можех да се разхлабя. Яростта гореше точно под повърхността. Единственото нещо, което беше по-силно от яростта, от нуждата да убия някого със собствените си ръце, беше болката. Отслабваща болка. Болка, която беше дълбока и сурова.
Не за първи път удрях с ръце волана и проклинах силно. Боже. Шибаните родители на Скарлет. Всеки проклет църковен лицемер в този град, който обърна гръб на едно дете. Ревът, който се изтръгна от гърдите ми, не облекчи агонията.
Това не бяха моите думи, които трябваше да прочета. Това бяха нейните тайни. Но първия запис, който погледнах, ме накара да се усмихна. Беше толкова невинна. Сладко. Една страна на Скарлет, която не познавах. На следващата страница беше трудно да устоя. Вместо усмивка, вниманието ми привлече споменаването на майка ѝ, която е била злобна и я е удряла. Тогава не можех да спра. И колкото и болна и шибано ужасяваща да беше реалността, трябваше да я прочета. С всяка разтърсваща душата ми страница знаех, че Скарлет не е казала на никого.
– ГОСПОДИ, СКАРЛЕТ! – Изкрещях в пикапа. Чувствах се така, сякаш гърдите ми бяха разкъсани напълно. Как щях да се въздържа да не убия някого? Всички чудовища заслужаваха бавна мъчителна смърт.
А нещата, които ѝ бях казал по време на секс. Извратените неща, които бях направил. Тя ме беше оставила и се беше върнала за още. Отбих пикапа от магистралата, натиснах сирачката, после изскочих и се свлякох точно преди да повърна. Тялото ми натежа, а сълзите се наляха в очите ми от налягането. След като спрях, застанах под вечерния бриз. Затворих очи и оставих сълзите, които не знаех, че имам в себе си, да започнат бавно да се стичат по лицето ми.
Горчивият вкус на реалността. Уродливостта, която остана незабелязана. Малкото момиче, което се превърна в оцеляло. По ръцете ми преминаха ледени тръпки и ми се искаше да има някакъв начин да премахна цялата тази болка. Да я освободя от властта, която тя имаше над нея. Да и дам щастие. Не насилствената гадост, която бях виждал в миналото.
Притиснах топките на дланите си към двете очи, за да спра потока, и изръмжах срещу несправедливостта. Бруталността. Насилието. Пренебрежението. И лъжите, с които Скарлет беше принудена да израсне. Когато тя бягаше от мен, мислех, че е слаба. Страхливка.
Ядосвах се на нея, че не е била достатъчно силна, за да остане. За това, че не ме желаеше достатъчно. Бях толкова шибано вглъбен в себе си, че не можех да видя, че не става въпрос за мен. Цялото това проклето нещо не беше за мен. Тя не беше толкова обсебена от мен, че да избере да нарани Брент. Скарлет просто се опитваше да оцелее.
Качих се обратно в пикапа си и излязох на пътя. Трябваше да се изправя пред нея. Това означаваше, че трябва да се владея. Тя не трябваше да ме вижда в този вид. Дори не бях сигурен как, по дяволите, трябваше да ѝ кажа, че знам… най-тъмната ѝ тайна. Тази, която беше казала само на дневника, който нарече Искрица Роуз. Бях нахлул в личното ѝ пространство.
– ЕБАСИ МАЙКАТА! – Отново ударих длани по волана.
Нищо в лекия ми задружен живот не ме беше подготвило за това. Баща ми беше умрял. Бяхме го загубили. Мислят, че това ме е прецакало. За това го бяха обвинили. Но, Господи, какъв глупак съм бил. Бях изгубил родител, но имах майка, която би застанала пред куршум заради мен – не че бих ѝ позволил – и четирима братя, които биха направили същото. Къщата ми не беше ужасяваща. Когато бях на осем години, най-голямата ми грижа беше да изям и последния проклет пържен пай. Или кой щеше да почисти тоалетните тази седмица.
Когато минах покрай знака за излизане, си поех дълбоко дъх. Не от това се нуждаеше Скарлет. Моите плачове и мъки заради ада, който тя вече беше преживяла, не ѝ помогнаха с нищо. Не бях сигурен, че има нещо, което може да излекува преживяното от нея. Знаех, че тя не е единственото дете на планетата, което страда по този начин, но тя беше моя… ебаси. Тя беше. Скарлет беше моя.
Да си казвам, че не я обичам и че не знам как да обичам, беше глупост. Защото осъзнах, че стоейки там, в навеса, и четейки думи, написани от дете, всяка дума се вливаше в мен и аз се вкопчвах в нея. От смешните неща в началото до малките жестокости от страна на другите деца и техните самодоволни родители. До момента, в който невинността ѝ е била отнета. Дори беше спряла да нарича дневника си Искрица Роза. Записите бяха кратки. До никого конкретно. Това беше момента, в който тя беше окончателно… окончателно са я унищожили. Малкото момиче от първата страница вече не беше това.
Заради нея щях да застана пред куршум. Щях да натисна проклетия спусък за нея и това планиране щеше да дойде съвсем скоро. Не познавах това малко момиче. Тя си беше отишла много преди да позная Скарлет. Жената, в която се беше превърнала, боеца, това беше, което обичах.
Признаването на това ме бе накарало да се почувствам слаб преди. Не исках да повярвам, че мога да обичам жена. Мислех, че единствената жена, която е достойна за любовта ми, е майка ми. Толкова съм грешал. Скарлет беше достойна за любовта ми. Просто не бях сигурен, че съм достоен за нейната. Когато света непрекъснато я разочароваше, аз също я разочаровах.
Пред мен беше знака „Градски граници на Робъртсдейл“. Погледнах телефона си, за да видя, че тя все още ще бъде на работа още един час. Не чаках да я видя. Трябваше да я видя сега. Да се уверя, че е добре и че внезапното ми напускане тази сутрин не я е разстроило. Имах нужда да остане сама, за да мога да я прегърна. Не бях сигурен, че ще мога да я пусна, щом го направя. Ако можех да я обгърна в ръцете си и да я задържа там, можех да я защитя. Никой нямаше да я нарани отново. Бях сигурен в това. Тя щеше да е в безопасност. Може би никога нямаше да забрави миналото, но бъдещето ѝ щеше да бъде изпълнено с щастие. Щях да прекарам целия си живот в търсене на начини да я накарам да се усмихне. Истински начини да я накарам да се усмихне. Такива, които означават, че тя може да се е счупила отвътре, но може да бъде отново цяла.
Не знаех дали това е възможно. Откъде изобщо да започна? Трябваше да има уебсайтове с полезна информация. Нещо, което да мога да прочета и да получа ресурси, които да ме водят през това с нея. Защото тя не се беше сблъсквала с това. Беше го преодоляла и се беше измъкнала от него, но това, че не беше казала на никого, означаваше, че го държи в себе си.
Паркирах пикапа и се отправих навътре, като крачките ми бяха толкова дълги и бързи, че трябваше да бягам. Исках да бягам. Да нахлуя в закусвалнята, да я грабна и да я предпазя от всичко, което този живот искаше да и подхвърли.
Не погледнах към няколкото маси, на които бяха останали клиенти. Погледът ми премина през тях, докато сканирах мястото за Скарлет.
– Можеш да почакаш отвън – каза един мъжки глас със сила. Преместих фокуса си, за да видя Топливо или Бензин, или както там му беше името, и се намръщих.
– Къде е Скарлет? – Това не беше въпрос, а по-скоро искане.
– Казах, че можеш да чакаш отвън – повтори той и шибаняка наистина направи крачка към мен. Сякаш щеше да ме изтласка навън.
Продължих да му се мръщя. По-скоро объркан, отколкото каквото и да било друго.
– Ще остана тук, благодаря. Къде е Скарлет? – Правех всичко възможно, за да остана спокоен. Не беше лесно с начина, по който емоциите ми бяха жестоко засегнати днес.
– Това не е твоя работа – каза той и направи още една крачка към мен. Не помръднах. Беше ми любопитно дали планира да се изправи пред мен.
– Скарлет е и винаги ще бъде моя работа – информирах го аз. Спокойният равномерен тон дори ме изненада. Отне ми миг, за да осмисля защо не забих юмрук в вдлъбнатото му лице. Но ми хрумна и аз се засмях. Не знаех, че изобщо имам сили да се смея, по дяволите.
– Мислиш, че е смешно? Това, което направи? – Гласът му се повиши, а очите му ме стрелнаха с кинжали. Все пак нямах никакво желание да го нараня. Нямаше дори грам желание за борба. Не исках да го наранявам, защото той я защитаваше. В живота си тя не беше имала почти нищо от това. Сега, когато знаех колко силно се е нуждаела от това и е била без него. Не можех да се сърдя на никого, че и е дал този подарък. Той беше там за нея. Грешеше, като си мислеше, че трябва да я защити от мен, но не знаеше това. Напускането ми я беше разстроило тази сутрин.
Чувството за вина, че съм я изоставил така, само ме накара да стана още по-отчаян да я видя.
– Трябва да видя Скарлет. Разбирам, че се опитваш да я защитиш и ти благодаря за това. Но не е нужно да я защитаваш от мен.
Този път момчето се засмя. Тежък, неприятен смях. Очите му останаха студени и вперени в мен. Това беше нещо повече от просто приятелска ситуация, в която я защитавам. Той имаше чувства към Скарлет. Не можех да го виня за това, но, проклет да съм, ако щях да позволя на друг мъж да се премести при моето момиче.
– Ти си задник, който не прави нищо друго, освен да я разстройва. Защо не се махнеш по дяволите от нея? Остави я да продължи напред.
Ако това бях аз, който си тръгна тази сутрин, човека, който твърде много се страхуваше да признае, че обича Скарлет, тогава може би щях да се съглася с него. Но аз не бях този човек. Вече не. Не би трябвало да са нужни истории за чудовища и ужаси от реалния живот, за да ме събудят по дяволите. И все пак се случи. Плиткоумният ми живот беше с малко съпротивителни сили.
Как можех да повярвам поне за миг, че съм наранил собствения си брат близнак заради момиче, в което не бях влюбен? Това трябваше да е адски ярка неонова светлина, която да ми проблясва в лицето. Но не. Бях си казал, че Скарлет е била пристрастеност.
– Правил съм грешки. Повече, отколкото имам време да стоя тук и да изброявам. Но няма да си тръгна оттук. И съм сигурен, че няма да я оставя. Никога.
– Ти си я оставил…
– Дизел остави. – Гласът на Скарлет го прекъсна и аз бързо се обърнах, за да я видя да стои зад нас. Ръцете ѝ са на хълбоците. Устата ѝ е свита в ъглите, а в очите ѝ се чете болка. Майната му, мразех да виждам болка там. Никога повече. Никога повече не исках да я виждам нещастна.
– Хей – беше всичко, което успях да изтръгна от себе си, след като емоцията стисна гърлото ми като клещи. Приближих се към нея и тя вдигна двете си ръце, за да ме спре.
– Не. – Гласът ѝ беше твърд. Той се колебаеше, но тя го прикриваше по най-добрия начин.
Колкото и да ми се искаше да я прибера на сигурно място до гърдите си, не можех да я достигна. Не и сега. Не и когато изглеждаше така, сякаш може да ме удари по лицето. С удоволствие бих приел този шамар от нея, ако това я накара да се почувства по-добре.
– Купих си пикап – поех си въздух и продължих – Напуснах работа. Вещите ми са в пикапа.
Очите ѝ се разшириха и устните ѝ леко се разтвориха.
– Какво? – Прошепна тя.
– Ако това е мястото, където си ти, значи и аз искам да бъда там.