Скарлет Норт
Бях чувала за хора, които имат моменти, в които са напълно безмълвни. Никакви думи не могат да се формулират. Устата им не помръдва. Дори не хъркам. Не вярвах, че това е реалистично. Имам предвид кой не може да издаде поне едно хъркане?
Поправих се. Възможно е. Защото не бях сигурна, че кислорода дори се движи през дробовете ми. Шокът можеше да направи много неща на човек. Това сигурно е едно от тях. Той продължи само няколко мига. След това се настани страха, който не разбрах. Това имаше повече смисъл. Брей беше казал нещо, което съм чула погрешно.
Той се приближи към мен и аз го наблюдавах, като накланях глава, докато той се приближаваше, за да мога да поддържам визуален контакт. Очаквах те да помръкнат от смях от жестоката му шега. Това приличаше повече на Брей, отколкото на този мъж, който според мен току-що беше казал, че иска да бъде там, където съм аз.
Да го обичам, да се нуждая от него, всичко това беше толкова трудно. Той правеше невъзможно да не го искам. Когато беше мил, се вкопчвах в него с надеждата, че момента никога няма да свърши, но той винаги свършваше. След това оставах куха от преживяването, което беше твърде мимолетно.
– Това със сигурност изглежда, че ще завърши с рози и шоколад, но трябва да се погрижа за тези клиенти, преди всички да станат и да излязат – прозвуча гласа на Етел над трапезарията. Изненадана, аз изтръпнах и се извърнах. Бях забравила къде се намираме. Какво трябваше да правя. Всичко. Брей ми правеше това. И как го мразех.
– Дизел, донеси лимоновия пай и започни да даваш безплатно парче на всички, които трябваше да седят тук и да гледат драмата, докато се давят в храната си, защото нямаше какво да пият – нареди Етел, след което посочи Брей. – Ти си намери място. Остани на него. Ако отново тръгнеш да бягаш, съм длъжна да си взема пушката от стената в кабинета и да те преследвам. Ясно ли е?
Пребледнях. Етел заплашваше Брей. Боже мой. Не погледнах назад към него, но тихия смях от гърдите му беше втората ми изненада за вечерта.
– Да, госпожо. Чисти сме.
Звучеше уважително. А не саркастично. Започнах да се обръщам назад, за да го погледна, и Етел щракна с пръсти.
– Не, не трябва! Фокусът е натам, скъпа. – Тя ми намигна и се върна в кухнята.
Дизел се промъкна покрай мен, следвайки я. Или щеше да спори, че Брей трябва да си тръгне, или беше ядосан, че е раздал пая. Бях почти сигурна, че е първото. Беше ядосан на Брей. Не че му беше работа да се сърди. Зачудих се колко ли време са стояли там и са спорили, когато излязох. Брей имаше къс характер и като видях Дизел да го настъпва по този начин, изпаднах в паника. Не знаех какво щеше да направи Брей след това, но в съзнанието ми изплува образа на Дизел, проснат на пода.
Грабнах каната с вода и започнах да обикалям наоколо, за да зареждам напитки и да проверявам малкото останали клиенти. Бузите ми бяха топли от розовото петно по тях. Всички погледи бяха насочени към нас тримата.
– Двама добре изглеждащи младежи като тях се бият за теб – каза госпожа Воин на висок глас шепнешком и с усмивка, докато пълнех чашата ѝ с вода. – Напомня ми за моите млади дни.
Господин Воин издаде звук в гърлото си.
– Кой се е борил за теб, Джейн? Трябваше да им те дам и можеха да ми спестят много неприятности и пари.
Воин бяха женени от шестдесет години. Знаех това, защото ми го бяха казвали неведнъж. Освен това се караха редовно, а госпожа Воин флиртуваше с другите възрастни мъже в заведението. Навярно някога е била хубава, защото се държеше така, сякаш всички я гледаха.
– Трябваше да избера някое от богатите момчета, които искаха да ме ухажват. Щеше да е по-вълнуващ живот. Щеше да ми се наложи да видя Ню Йорк. Винаги съм искала да видя онази голяма елха по Коледа, която имат там.
Господин Воин завъртя очи.
– Какви богати момчета? Сигурна ли си, че не бъркаш живота си с някоя от тези истории, които гледаш?
Госпожа Воин се изправи на стола си, коригирайки предположението ми, че не е възможно да седи по-изправена.
– Летните хора – каза тя, сякаш господин Воин беше твърде под нивото ѝ, за да знае какво е това. – Тогава богатите хора идваха на плажовете заради уединението им от големия град – каза ми тя делово. – Майка ми работеше за няколко от тях.
– Майка ти им чистеше тоалетните. Престани да дрънкаш, сякаш си високопарна, и остави момичето да си върши работата – измърмори господин Воин.
Усмихнах се и забързах към следващата маса. От опит знаех, че ако се задържа наоколо, ще ме поставят в центъра на техния бой, а това не ме интересуваше. Погледнах назад към Брей, за да видя, че той все още е тук. Погледът му ме следваше. Не изглеждаше ядосан, когато му казах да седне. Нито пък бързаше да си тръгне. Беше… различен.
– Мога ли да си взема едно кафе, захарче? – Попита мъжа на съседната маса и аз отново обърнах внимание, опитвайки се да не мисля за Брей. Все още не. Но той беше тук. Не ме беше оставил. Беше си тръгнал, за да се върне при мен. Не знаех какво да мисля за това. Или дали мога да повярвам в това.
– Не смятам, че този ще си тръгне – каза мъжа, след което ми намигна.
И без това топлите ми бузи пламнаха от топлина и аз побързах да му донеса кафе за из път. По миризмата на тютюн, измачканите дрехи и безкрайната консумация на кафе разбрах, че принадлежи на полуремаркето отвън.
Дизел излизаше с пирога и намръщено лице, когато стигнах до станцията за напитки.
– Ти си по-умна от това, Скарлет – каза той под носа си.
Не му отвърнах. Това беше човек, който беше карал колата на приятеля си, занимаващ се с търговия с наркотици, и беше влязъл в затвора заради него. Самият той не беше толкова остър. Освен това не познаваше нашата история. Предполагаше, че знае. А аз не бях поискала мнението му.
– Човекът е играч. Харесва му преследването – продължи той.
Вдигнах поглед към него. Принудих се да се усмихна.
– Имаш няколко души, които чакат безплатния си пай – казах с фалшива радост, след което отидох да занеса на шофьора на камион кафето му и да му оставя сметката.
– Мога ли да получа още сладък чай, Скарлет? – Попита Хансел Майерс. Той беше трийсетгодишен, живееше с майка си и носеше папийонки. Той също така ядеше тук за вечеря в нейните бинго вечери. За повечето хора той беше жалък, но си имаше майка, която го обичаше. Искаше да е наоколо. Мислех, че е късметлия.
Грабнах каната с чай и я наклоних, за да му дам да си налее.
– Благодаря – каза той срамежливо. Винаги ставаше яркочервен от корените на отстъпващата си коса до тези на гърдите, когато ми говореше.
– Няма за какво, Хансел. Ще оставя сметката ти тук – отвърнах аз.
Започнах да си тръгвам, а той изръмжа:
– Ако нещата с другите не се получат, този уикенд съм свободен.
Бих се обзаложила, че Хансел е свободен през повечето уикенди. Аз просто му се усмихнах и кимнах. Не знаех правилните думи, които да кажа там. Очите ми бързо се стрелнаха към Брей, който дискретно прикриваше устата си с ръка. Очите му танцуваха от смях. Той се смееше… и се опитваше да го скрие.
На Брей, когото познавам, не би му пукало за чувствата на Хансел. Стоях там и отново го гледах объркано. Топлината в очите му, докато ме гледаше, накара гърдите ми да се почувстват странно. Това не беше нещо, което ми беше познато. Чувствах се приятно. Не… по-добре от приятно. Сякаш ме бяха потопили в тръпчива ментова вана. Потръпнах.
– Господи – измърмори Дизел с отвращение, докато си тръгваше.
Игнорирах го, защото не разбираше. Брей Сътън беше не само първия мъж, на когото се доверих да обичам, но и първия ми за много неща. Той беше първия мъж, с когото се чувствах в безопасност. Това беше важно за мен. Точно сега чувствах нещо ново и не можех да го назова. Може би то не се нуждаеше от име или обяснение. Просто не исках никога да си отиде. С Брей никога не знаеш кога ще си тръгне.