Брей Сътън
Когато закусвалнята беше празна и Скарлет започна да слага столове върху масите, аз се изправих и направих същото. Тя спря и ме гледа за момент. Усмихнах се и продължих. Тя ме остави да свърша, след което започна да прахосмукира подовете, за да може да ги измие.
Бензин влезе веднъж, но се обърна и излезе обратно. Скарлет сякаш не забеляза и знаех, че е разочарован. Той искаше да му обърне внимание. Бях щастлив, че дори не ѝ се налагаше да се преструва, че не ѝ пука. Имахме си достатъчно работа. Друг човек щеше да го направи още по-трудно. Не че нямаше да се боря за нея и да спечеля, защото щях да го направя. Просто се радвах, че това не беше пречка. Не исках да се съсредоточавам върху драматични гадости с друг човек, когато знаех, че Скарлет има цял живот да лекува щети. Припомнянето на всичко, което бях прочел, ме накара отново да се почувствам зле. Преглътнах тежко и си поех дълбоко дъх.
Знаех, че да я хвана и да я държа, докато изисквам от нея да се справи с това – да плаче, да ридае, да ме удря, всички неща, които исках да видя, че прави – не беше начина да се справя с това. Дори аз знаех това. Бях дяволски сигурен, че щом разбере, че съм прочел дневника ѝ, ще бъде бясна. Беше важно да разбера как да и го кажа, без да ме изхвърли от живота си. Не че тя можеше да се отърве от мен, но борбата да остана само щеше да направи това по-трудно.
– Връщам се в къщи – обяви възрастната дама, докато влизаше от кухнята в трапезарията. – Щом това бъде измито, вие двамата продължавайте. Предполагам, че имате да обсъждате неща, които се надявам да завършат с целувки. Дизел ще се погрижи за задните части. Няма нужда да му помагаш тази вечер, Скарлет.
Скарлет ме погледна, преди да се обърне към шефа си.
– Благодаря, Етел. Но сигурна ли си? Нямам нищо против да остана и да помогна.
Етел махна с ръка и цъкна.
– Върви си вкъщи, дете. Този човек те чака цяла вечер.
Накрая Скарлет кимна.
– Добре.
След това Етел ме погледна.
– Ти – посочи тя. – Това е последния ти шанс. Оставиш ли нашето момиче отново разстроено, плачещо или ругаещо хората, няма да ти позволя да се доближиш до това място. Време е да направиш това, което трябва да се направи.
Жената беше права, разбира се.
– Да ругае хората? – Попитах, вместо да се съглася.
Етел кимна.
– Да! Изкара си го на Дизел веднага. Остави го да си го получи добре, а после се опита да излезе и да си тръгне сама. Беше годно за връзване, когато си тръгна. Нямам време за тази драма, освен в сапунките, които гледам. Само там е мястото на всичко това.
Скарлет беше свела глава, като бързо я разтърси. Бузите ѝ отново бяха леко розови. Сдържах смеха си. Харесваше ми, че е проклела Дизел. Той го заслужаваше. Нямах представа какво, по дяволите, му беше казала, но реших, че има нужда от добро скарване.
– Кофата за мопа е точно в онзи шкаф, както и мопа. Защо не престанеш да я гледаш, сякаш искаш да я захапеш, и не се заемеш да миеш зад нея, докато тя прахосмукира. Тогава двамата ще можете да се изнесете по-бързо оттук.
Тази идея много ми хареса. Без повече да я насърчавам, отидох до гардероба и намерих точно това, което тя ми каза.
– Хайде сега. Остави го да го направи – чух я да казва на Скарлет.
Чу се някакъв шепот, после вратата се затвори зад Етел.
Спрях да пълня кофата с вода и открих, че Скарлет ме гледа. Очите ѝ бяха пълни с въпроси, съмнения и страхове. Мразех, че ме гледа така, но какво да очаквам? През целия си живот е била разочарована. Пренебрегвана. Избрана последна и изобщо не избрана. Аз не бях по-добър.
Дори когато бяхме заедно, не бях в състояние да бъда изключителен. Отказвах да позволя сърцето ми да бъде собственост на жена. Бях чукал, а тя стоеше отзад и чакаше всяко внимание, което и оказвах. Бях я приел за даденост.
Мразех се.
– Ще вакуумираш ли? – Попитах я.
Тя въздъхна, после кимна.
Исках да кажа толкова много неща, но не и тук. Не и когато на вратата най-вероятно щеше да има слушател. Не и когато не можех да я прегърна и да и обещая, че ще е завинаги. Знаех, че думите ми няма да са достатъчни. Тя щеше да има нужда от действия. И дори тогава щеше да отнеме време. Но аз разполагах с цялото време на света. Щях да и докажа, че може да разчита на мен.
Почиствахме в мълчание. Едва когато приключихме и прибрахме нещата, Скарлет се обърна към мен.
– Всичко е готово – каза тя просто.
– Готова ли си да тръгваме? – Исках да я поканя да се качи с мен в пикапа ми, но бях натоварен, а дневника ѝ все още беше на предната седалка.
– Да.
– Ще те последвам – казах ѝ.
Тя погледна през рамо навън към пикапа ми, паркиран отпред.
– Купил си го от Джо Кърк, нали?
– Да. От около месец го държи за продан в двора си.
Тя продължи да се взира в него още няколко секунди, след което премести погледа си обратно към мен.
– Ти си купил пикап. – Това не беше въпрос. Беше по-скоро коментар, направен с недоверие.
Затворих пространството между нас и плъзнах кокалчето си под брадичката ѝ.
– Оставам, където и да си.
Надеждата в очите ѝ беше примесена с болка. Осъзнах, че зад всяко нейно изражение винаги е имало болка. Дори когато се усмихваше или се смееше, тя беше там. Никой никога не е забелязвал това. Нито Дикси. Нито аз.
Нима тя искаше да видим това? Още един въпрос, на който се нуждаех от отговор, но не бях сигурен, че ще се справя. Точно сега омразата ми към себе си беше силна. Преследваше ме всяко действие, всяко егоистично решение, което някога бях взел по отношение на Скарлет. Дали един живот беше достатъчно дълъг, за да го поправя? Не бях сигурен, че е възможно. Но проклет да съм, ако не опитам.
– Ще се видим в караваната – каза тя бавно. Дори сега виждах несигурността. Сякаш си мислеше, че мога да си тръгна. Поредната гадост, която си навлякох.
Последвах я през входната врата и гледах как я заключва зад себе си. Знаех, че е паркирала отзад, но тя нарочно не излизаше по този начин, за да избегне Дизел. Щях да я последвам, ако го беше направила. Вероятно тя знаеше това. Нямаше да се карам с него. Нямаше значение какво щеше да каже. Гневът ми беше концентриран единствено върху една група хора. Не ми беше останало нищо за никой друг. Особено за някой, който виждаше, че Скарлет си струва да бъде защитена.
Тя спря на тротоара.
– Колата ми е отзад.
Аз останах до нея.
– Знам.
Тя изчака миг, после кимна с глава към пикапа ми.
– Паркиран си там.
– Паркиран съм. Но ако си мислиш, че няма да те заведа до колата ти, значи съм още по-голям гадняр, отколкото си давах сметка.
Тя се почеса по носа, сякаш беше объркана, после сви рамене. Когато започна да върви отново, аз застанах в крачка до нея. Можех да чуя тихите въпроси, които се въртяха в ума ѝ. Въпросите искаха да избухнат, но тя ги контролираше.
Когато стигнахме до колата ѝ, ѝ отворих вратата, след като тя натисна ключалките от дистанционното в ръката си.
– Ще се видим след няколко минути – уверих я, след което наведех глава, за да притисна целувка към устните ѝ. Просто притискане на устата ми към нейната. Нищо страстно или изискващо. Само връзката. Неизречени обещания.