Брей Сътън
Не можех да седна. Стоейки до прозореца и гледайки към паркинга на болницата, отново натиснах номера на Скарлет. За десети път от шест часа тази сутрин и все още нямаше отговор.
– Майната му! – Изръмжах, докато пъхах телефона обратно в джоба си с повече сила, отколкото беше необходимо. Защо не отговаря? Бях оставил бележка на възглавницата си. Когато се събуди и се обърне да ме потърси, щеше да я види там. Бях се обадил, за да се уверя, че се е събудила навреме за работа. После опитах отново, преди да е пристигнала на работа. Не отговори.
Извадих телефона си и потърсих номера на закусвалнята. Натискайки го в „Гугъл“, гадната услуга, която имах тук, забуксува и аз зачаках, преди най-накрая да се свърже. Трябваше просто да я събудя, когато получих обаждането. Но когато ти се обадят в пет сутринта и ти кажат, че братчето ти е паднало от шибан див мустанг, на който не е имало защо да се качи, и има вътрешен кръвоизлив, възможно е да е пострадал гръбначния мозък, има счупен череп, наложило се е да го съживяват три пъти в линейката и ще го оперират по спешност… не мислиш. Реагираш. Грабнах дрехите, облякох ги, бързо надрасках „Далас е ранен. Лошо. Обади ми се“, оставих го на възглавницата си, след което изтичах до пикапа. Нямаше време да я събуждам и да ѝ обяснявам каквото и да било. Трябваше да стигна до Малрой.
– Закусвалня „Ярки очи“ – отговори една жена без особен ентусиазъм.
– Мога ли да говоря със Скарлет Норт, моля? – Попитах, нетърпелив да чуя гласа ѝ. Трябваше да и обясня защо се е събудила само до една бележка.
– Тя не е тук днес. Взе си почивен ден – каза дамата, след което обаждането приключи. Никакво обяснение. Дори не каза довиждане. Държах телефона пред лицето си и се взирах в него. Почивен ден? Тя се е обадила? Беше болна? Майната му!
Набрах номера отново.
– Закусвалня „Ярки очи“ – каза същата жена.
– Това е Брей Сътън. Току-що се обадих да питам за Скарлет.
– А аз ти казах, че я няма тук…
– Знам! Не затваряйте. Имам въпрос. Болна ли е? – Попитах.
– Не, не е болна. Просто е уморена, предполагам.
Отворих уста, за да попитам дали се е обадила и с кого е говорила, но жената отново ми закачи слушалката. Какво, по дяволите? Това шега ли беше? Кой го прави?
Опитах се да позвъня отново на мобилния телефон на Скарлет и не получих отговор.
– Все още е в операционната, но асистиращия лекар излезе, за да ни съобщи, че няма вътрешен кръвоизлив – каза Ашър, като дойде да застане до мен.
Исках да се успокоя, но как, по дяволите, можех да го направя? Бяха го съживили. Върнаха го към живота три пъти. Един път беше достатъчно лошо. Фактът, че може да е в кома или да е парализиран, ме ужасяваше, но какво, ако е по-лошо? Ами ако не успее да се справи?
Погледнах назад в чакалнята.
– Как е мама? – Попитах. През всичките си години никога не бях виждал майка си да плаче така, както днес.
– Той е нейното бебе, Брей – беше всичко, което Ашър каза. Не беше нужно да казва повече. Това беше достатъчно. Тя не се справяше с това. Разпадаше се с всяка минута, в която го оперираха.
– Знаеш ли дали Дикси е имала късмет да се свърже със Скарлет по телефона? – Попитах го.
Той поклати глава и се намръщи.
– Не, тя все още не ти е отговорила? Опита ли в работата и?
– Два пъти и проклетата старица, която вдига телефона, ми дава едносрични отговори и затваря слушалката. Днес тя не е на работа. Взела си почивен ден. На път съм да се обадя отново и да попитам кога са говорили с нея. Може би е тръгнала натам. Но защо не отговаря?
Ашър беше стоически настроен, като гледаше право напред.
– Сигурен съм, че тя е добре. Вероятно има проблеми с телефона.
Набрах отново номера на закусвалнята.
– Закусвалня „Ярки очи“ – каза жената. Господи! Никой друг ли не можеше да отговори на този шибан телефон?
– В колко часа Скарлет се обади на работа и с кого разговаря? – Попитах твърдо.
Жената въздъхна, сякаш аз бях досадника.
– Може ли някой да отговори на всички тези проклети въпроси! Имам да правя царевичен хляб! – Изкрещя тя силно, а телефона прозвуча така, сякаш го беше изпуснала на бара или на масата.
Зачаках, надявайки се някой с малко шибан разум да вдигне.
– Мога ли да ви помогна? – Попита Етел. Слава Богу.
– Това е Брей Сътън. Приятеля на Скарлет – казах бързо аз. – Не мога да се свържа със Скарлет по телефона и се чудя дали бихте могли да ми кажете кога се е обадила, че е болна, и кой е говорил с нея?
– Ами сега, аз и се обадих. Няколко пъти, преди да я събудя. Беше след осем, както предполагам. Тя се извиняваше и аз и казах да не се притеснява. Знаех, че всички вие сигурно сте имали нощ, изпълнена с приключения. Казах и да не идва. Да си вземе почивен ден. А сега защо не си с нея? Не ми казвай, че пак си избягал, защото, момче, имам си пистолет и знам как да го използвам.
Тя беше заспала. Беше добре. Защо не отговаряше?
– Обадиха ми се в пет часа тази сутрин. Малкият ми брат падна от див мустанг. Той е в критично състояние и е в операция. Нямах време да обясня, че трябва да дойда тук. Обадих и се милион пъти и не получих отговор. Притеснявам се за нея, но съм на четири часа път.
– О, Боже мой! Защо, по дяволите, момчето ще се качи на див мустанг? – Попита тя.
Нямах време да се занимавам с това с Етел. Просто имах нужда тя да намери Скарлет за мен.
– Не знам, госпожо. Можеш ли да провериш за Скарлет? – Повторих.
– Разбира се. Още сега ще отида там. Но предполагам, че тя спи. Момичето не си почива достатъчно. Сигурно трябва да и занеса малко храна. Съмнявам се, че е изяла и хапка. А когато и разкажа за случилото се с брат ти, тя ще иска да тръгне натам. Ще и трябва храна. Ти продължавай сега и бъди със семейството си. Живи ли са родителите ти, сине?
Защо възрастните хора искаха да говорят толкова много? Тя си губеше времето.
– Майка ми е госпожа.
– Прегърни я силно. Благославяй я. Това е страшно нещо. Загубих Хю, когато беше малък. Но няма да говорим за това. Отиди и бъди силен за майка си, а аз ще се погрижа за Скарлет вместо теб.
– Благодаря ти… – Телефонният разговор приключи. Поклатих глава и го пъхнах в джоба си. Цялата тази проклета група в онази закусвалня беше луда.
– Този път ще ти помогнат ли? – Попита Ашър, като обърна глава, за да ме изучи.
– Да. Етел. Шефката ѝ. Ще отиде да я провери.
Той ми кимна, след което вдиша дълбоко и се обърна обратно към останалите.
– Ако той… ако не успее – Ашър произнесе думите тихо, така че никой друг да не го чуе. Колебанието съдържаше повече емоции от която и да е сълза или изражение. Ашър се държеше, но не много. – Мама няма да може да живее без него. Не мисля, че може да загуби дете и да оцелее.
Не възнамерявах да приема възможността Далас да не успее. Ашър беше най-възрастния. Той беше заел позицията на баща, откакто бяхме малки. След като татко си отиде, именно Ашър ни научи да караме трактора, да използваме триона, да караме пикап, да строим ограда. Фактът, че чувстваше, че трябва да се подготви за най-лошото, защото може да му се наложи да ни държи всички заедно, не беше добър.
Стийл, Брент и аз бяхме пораснали. Той вече не трябваше да се грижи за нас. Но в главата си той не го беше оставил.
– Той е твърд. Боец. Ще се справи – казах твърдо. После заради Ашър казах: – Но ако не успее. Това не е на твоите рамене. Ние сме възрастни мъже, Ашър. Не малки момчета, които трябва да пасеш и наставляваш. Всички ние ще бъдем там за мама.
Емоцията в погледа му се освободи за най-кратката секунда, преди стоическата му маска да се върне. Бях видял страха му. Не бяхме готови да погребем брат си. Бяхме погребали баща си. Но това не трябваше да се случва. Далас беше най-малкия. Той щеше да бъде този, който щеше да ни погребе един ден, когато всички бяхме шибани старци и сбръчкани плешивци.