Брей Сътън
– Чу ли се с шефката на Скарлет? – Попита ме Брент.
Поклатих глава, докато стоях с ръце, заровени в предните джобове на дънките ми. Далас беше в операционната вече повече от шест часа. Всичко, което знаехме, беше, че няма вътрешен кръвоизлив. Етел не беше отговорила за Скарлет, а когато се обадих отново, жената, която отговори, ми затвори слушалката, преди да успея да произнеса цяло изречение. Тя просто каза: „Заети сме“.
– Обедният пик току-що приключи. Вероятно е била заета. Сигурно не е било спешно. Дай и няколко минути. Сигурен съм, че ще се обади. – Опитът на Брент да се опита да ме успокои щеше да е хубав, ако не бях шибана топка нерви.
Скарлет не отговаряше на телефона си. Брат ми беше в операционната и се бореше за живота си заради един шибан див мустанг, от който му казах да се пази, а аз не можех да бъда на две места едновременно. Как щях да си тръгна оттук, докато не разбра как е Далас? Не знаех дали нещо не е наред със Скарлет. Тя не беше отговорила, нито се беше обадила. По дяволите, може да се е ядосала, че съм избягал. Нито едно от тези неща не ме оправдаваше да напусна болницата, когато семейството ми стоеше в очакване на вест за Далас.
– Да – промълвих накрая. Не вярвах на това. Досега Етел трябваше да се е обадила. Имаше да се случва нещо. Нещо, което никой не ми беше казал.
Стояхме в мълчание. Гледах как Стийл се разхожда до прозореца, до който бях застанал по-рано. Мама седеше на седалката си с наведена глава и подвижни устни в безмълвна молитва. Ашър стоеше в ъгъла и говореше шепнешком с Дикси. Очите ѝ бяха кръвясали от плач, но пред нас тя се опитваше да изглежда силна.
Извадих телефона си, за да го проверя още веднъж. Нищо. Нито едно съобщение. Нито обаждане. Нищо.
Преглътнах проклятието, което исках да изкрещя от неудовлетвореност. Трябваше да знам, че Скарлет е в безопасност. Трябваше, по дяволите, да се успокоя и да обмисля нещата тази сутрин. Тази бележка не беше достатъчна. Бях толкова адски разтревожен и ужасен, че избягах. Единствената ми мисъл беше, че трябва да го видя. Не исках да загубя брат си и със сигурност не исках да го загубя, без да го видя още веднъж. Да си кажа думата, която трябваше да му кажа, когато имах възможност.
Лекарят влезе в чакалнята, докато аз се борех да контролирам влаковата си катастрофа от емоции и нищо друго нямаше значение в момента. Всички се успокоихме. Никой не проговори. Страхувахме се да кажем каквото и да било и чакахме. Молехме се. Спряхме да дишаме. Всичко, за да спасим Далас. Знаехме, че следващите изречени думи ще бъдат най-силните, които бяхме чували, откакто баща ни беше умрял.
– Той се справи – каза лекаря. Но това не беше достатъчно. Всички останахме на местата си. В очакване на още. Означаваше ли това, че той ще живее? Означаваше ли това, че все още е в критично състояние? Трябваха ни повече подробности.
– Далас е получил фрактура на черепа. Не е най-лошото, което съм виждал, но не е и нещо, което да се отмине. Той е в медикаментозна кома и ще бъде в нея от няколко часа до няколко дни. Мозъкът се приспособява. Изцеление. Той обаче няма да остане така.
Гърдите ми се отпуснаха. Кислородът започна да постъпва по-лесно. Все още чакахме да получим пълната картина.
– Далас ще страда от моноплегия. Не заради травмата на гръбначния стълб, а заради мозъчната травма. Въпреки че ще го боли и е посинял, това не е било проблем на гръбначния стълб.
– Значи няма да бъде парализиран? – Попита Ашър с надеждата, която всички ние таяхме, но бяхме твърде уплашени, за да попитаме.
– Моноплегията е парализа.
Тези три думи отнеха дъха на всички ни. Нито звук. Тишина. Далас никога нямаше да приеме живот, в който е парализиран. Навеждайки се в кръста, сложих ръце на бедрата си и вдишах дълбоко. Той беше жив. Трябваше да се съсредоточа върху това.
– Моноплегията е парализа на един крайник. От това, което видяхме преди операцията, Далас не можеше да движи краката. Това може да е временно. Тя е много често срещана при мозъчна травма и с помощта на физиотерапия много хора възвръщат използването на крайниците или поне голяма част от тях. Ако не всички.
Никой не каза и дума. Стояхме там и го възприемахме. Опитвахме се да си представим свят, в който нашето харизматично, красиво момче, братче, е парализирано. Изглеждаше невъзможно. Като лош сън.
– Ще живее ли? – Попита мама.
Докторът кимна.
– Далас вече не е в опасност. Той ще се възстанови и да, госпожо Сътън. Вашият син ще живее.
При тези думи мама нададе вик и се вкопчи в Ашър, който стоеше до нея. Лекарят погледна към Ашър, който кимна.
– Благодаря ви. За спасяването на Далас – каза той. Всички искахме да го кажем, но само Ашър имаше сили.
Докторът се усмихна.
– Това момче е боец. Не мисля, че някога е мислил да умре. Никога не съм виждал някой да се бори толкова силно, за да живее.
Мама се разплака още по-силно, а Стийл се приближи от другата ѝ страна и я задържа там. Тя посегна към ръката му и я стисна. Двамата ѝ най-големи синове я държаха нагоре. Подкрепиха я. Брент и аз се спогледахме.
След като доктора си тръгна, в стаята беше тихо, с изключение на тихите викове, идващи от мама. Не знаех какво е правилно да кажа. Не бях добър в такива неща.
– Той ще живее. И с неговата решителност ще може да ходи до Коледа – каза Брент.
Звънът на телефона ми прекъсна всичко останало и аз го издърпах от джоба си.
– Здравей – казах аз, като се нуждаех от добри новини. Исках да знам, че Скарлет е добре.
– Имахме много хора на обяд. Без Скарлет тук нямаме достатъчно персонал. Аз трябваше да остана. Помислих си, че тя спи. Щеше да е добре. След като обяда се изчисти, отидох до караваната ѝ. Пристигнах и колата ѝ я нямаше, но входната врата стоеше широко отворена. Можеше да влезе всеки. Нося пистолет и го грабнах. Сърцето ми се разтуптя, докато се придвижвах към вратата. Стигнах до нея и видях чантата ѝ, която стоеше на масата заедно с телефона ѝ. Когато я извиках, тя не отговори. Огледах цялото това малко местенце, но нея я нямаше там.
Етел дрънкаше за това, че трябва да се обади в полицията и да попита съседите, които, както разбрах, са прекалено напушени, за да бъдат полезни. Видях как Ашър се отдръпна от мама и се обади по телефона, преди най-накрая да спра безкрайното говорене на Етел.
– Не можеш да я откриеш и колата ѝ е изчезнала? – Попитах, като исках да знам дали това е основата на това, което знаеше.
– Да, и полицаите не смятат, че става дума за нечестна игра, защото чантата ѝ, парите и всичко останало е тук. Не е пипана. Но защо би оставила всичко това? Да си тръгне и да остави вратата отворена? Нещо не е наред.
Съгласих се. Тъкмо се канех да поискам да говоря с офицер, когато Ашър застана пред мен. Дръпнах телефона от ухото си, в случай че Етел се опита да започне отново да говори за безсмислени глупости.
– В полицейския участък в Малрой имат Скарлет – каза той.
Пуснах ръката, която държеше телефона, и зачаках още. Как полицаите тук бяха стигнали до Скарлет, ако тя беше в Робъртсдейл?
– Защо? – Това беше единственото, което се сетих да попитам, докато мозъка ми се мъчеше да го разбере.
– Умишлен палеж – каза той просто. – Къщата на родителите и.
Това бяха само четири думи. Но Ашър нямаше представа какво точно означават те за мен. Те обясняваха всичко.
– Тя отказва да облече дрехите, които и предоставят. Единственото, което е носела, когато е дошла там, е било черна тениска с твърде голям размер. Това е всичко – завърши той, повдигайки вежди.
Не ми бяха нужни подробности. Просто трябваше да стигна до нея. Беше време тя да бъде защитена. Ще бъда проклет, ако позволя на шибаните копелета, които са я отгледали, да и припишат тази гадост. Тя нямаше да изтърпи никакво наказание в затвора. Бих влязъл в шибания затвор заради нея, ако се наложи. Майната му на проклетата система. Те не знаеха какво е преживяла тя.
– Колата ѝ беше намерена точно в пределите на града, край пътя, без бензин. Казаха, че е отишла пеша до къщата на родителите си, след което е използвала кибрит и – той се намръщи, преди да продължи – дневник, за да запали огън. Или нещо подобно. Сега е пепел, но майка ѝ каза, че е запалила огъня с дневника.
Сърцето ми се удари в гърдите при тези думи. Започнах да бягам. Нямаше време да обяснявам. Думите не можеха да стигнат адекватно до тях, за да разберат какво точно означава значението на думите му. Не и ако не им разкажа тайните ѝ, а това нямаше да направя. Никога.
– Брей! – Извика Брент. Не спрях и не се обърнах. – Имаш ли нужда от мен? – Добави той.
Не „Тя не си заслужава“ или „Не можеш да напуснеш Далас“, а „Имаш ли нужда от мен?“
Ако бях чувствителен човек, може би щях да се разплача от това, но не бях. Спрях да тичам, обърнах се към мъжа, който беше не само мой брат, но и мой близнак.
– Те го заслужаваха. Каквото и да е направила тя, те го заслужаваха. Сега тя се нуждае от защита. Ето какво ще направя.
Брент не се поколеба. Той кимна.
– Обади ми се. Ако имаш нужда от подкрепление. Просто се обади.
Постоях там за секундата, която ми беше необходима, за да го възприема. Това не бяха само думи. Беше прошка. Единственият начин, по който едно момче от Сътън знае как да я даде.
– Ще се обадя – казах аз. Без да ми остава и миг, продължих да тичам към пикапа си, след което наруших всички ограничения на скоростта в града, докато не паркирах пикапа си на паркинга на полицейското управление.