Скарлет Норт
– Каквато и да е гаранцията, аз ще я платя. Но тя ще си тръгне с мен. – При звука на този глас главата ми се вдигна и погледнах през решетките на килията, в която се намирах. За щастие не ме бяха отвели в същинската част на затвора заедно с другите престъпници, които имаха там.
Брей беше тук. Бях разбрала, че Далас е паднал от кон с опасност за живота. Беше в операция и можеше да умре от това, което ми беше казал един от офицерите, с които бяхме ходили на училище.
Защо беше тук?
– Брей? – Изрекох името му, докато се изправях, все още облечена в тениската му. Бях отказал да нося грозната униформа, която слагаха на затворниците. Аз не бях затворник. Бях подпалвач, но не можеха да ме задържат, ако собственика на имота, който бях подпалила, не повдигнеше обвинение. А човека, когото наричах баща през голяма част от живота си, се беше обадил преди около десет минути от Юта и им беше казал да ме освободят.
Брей направи три дълги крачки, за да стигне до мен. Изражението му беше свирепо.
– Ще те измъкна. Не се притеснявай. Можем да се преборим с това.
Ръката му се протегна през решетките, за да докосне лицето ми.
Започнах да му казвам, че няма с какво да се боря. Но погледа на любовта и закрилата в очите му открадна думите ми. Беше нов и не бях сигурна, че някога ще свикна с него. Това чувство. Да знам, че не съм сама на света. Вече не. Гневът, който бях изпитала, когато видях, че той има дневника ми, се разсея, докато гледах как страниците му се превръщат в пепел в краката ми. Той познаваше болката ми. Познаваше чудовищата ми. Но ако искаше да ме обича, трябваше да знае кого обича. Беше време да приема това и да спра да се преструвам.
– Няма нужда от гаранция. Баща ѝ каза да няма обвинения и да я пуснат. Беше инцидент – каза Шейн Лоури, докато отключваше решетките пред мен.
– Затворили сте я в килия? Майната му, Шейн, шегуваш ли се с мен? Тя изглеждаше ли опасна за теб? – Тонът на Брей премина от недоверчив в гневен толкова бързо, че почти го пропуснах.
Шейн сви рамене.
– Пич, това е моята работа. Тя просто е в килия за задържане. Намерих я, облечена в… – Той посочи към мен. – Това! Имаше кибрити в ръцете си и пред нея гореше верандата на къщата на родителите ѝ.
С други думи, той беше сигурен, че съм луда. В момента си мислех, че може би е прав. Кой изтичва от дома си без дрехи, без чантата или телефона си, кара, докато свърши бензина, върви пеша до края на пътя, само за да подпали къща?
Звучаше като луда.
Но гледката на тази горяща къща. Димът. Истеричните писъци на майка ми. Всичко това. Всяка секунда си заслужаваше. По някакъв начин ми позволи да се отпусна. Да освободя всичко грозно, което бях държала погребано в себе си. Да го хвърля в пламъците и да гледам как пепелта се носи във въздуха.
Шейн ме пусна навън, а Брей ме сграбчи и ме придърпа в прегръдките си по-бързо, отколкото можех да се придвижа към него.
– Далас – изтърсих аз, притеснена, че Брей е тук, а не там.
– Стабилен. Той ще живее.
Потънах в ръцете му, притискайки глава към гърдите му. Облекчена, че най-малкото момче на Сътън има още един шанс за живот. Той беше единственото ми приятелче. До Брей.
– Колкото и да ми харесва, че носиш тениската ми, ще трябва да се облечеш, преди да те заведа в болницата. – Очите му се усмихваха, но се преструваше на сериозен.
Повдигнах рамо.
– Значи мръсните ми крака и разхвърляната ми коса са нормални?
Той ме сканира с поглед.
– Всеки сантиметър от теб е шибано перфектен, Скарлет. Но ако се наложи да заплаша още един мъж с погледа си за това, че е видял тези твои крака и подскачащи цици под тази риза, в тази килия ще бъда аз.
Не беше време да се усмихва. Трябваше да стигнем до Далас. Току-що бях извършила престъпление, от което баща ми… ми позволяваше да се измъкна. Това ли беше последния му подарък за сбогом? Неговото предложение за мир?
Каквото и да беше, нямаше значение. Важното беше, че за първи път в живота си се чувствах нормална. Чувствах се обичана. Бях достатъчна. Мръсотията беше изчезнала. Изгоря заедно с пепелта и спомените.