Скарлет Норт
„Време е да се върнеш.““
„Брент е продължил напред. Той е щастлив. Но Брей не е. Той е изгубен. Ранен. Това се вижда в очите му.“
„Дикси има нужда от теб там.“
„Знаеш, че искаш да бъдеш с нея.“
„Просто помисли за това. Но не прекалено дълго. Сватбата започва в шест.“
Погледнах през прозореца и видях как пикапа на Далас излиза от паркинга. Той си беше тръгнал, но думите му останаха. Те се въртяха в главата ми отново и отново. Настояването му, че трябва да бъда на сватбата. Че Брент е забравил за случилото се. Че Брей не е.
Гърдите ми се свиха. Винаги го правеха при мисълта за Брей. Болният ми мозък си мислеше, че Брей е единственото нещо, което може да ме спаси. Бях се вкопчила в него с надеждата, че ще намеря радост. Това беше толкова объркано, колкото беше объркана и главата ми. Душата ми беше толкова изкривена и слаба.
Да си простя беше най-трудното. Все още не бях успяла да го направя. Страхувах се, че никога няма да успея. Егоистичното ми отчаяние заради Брей беше наранило твърде много хора. Винаги съм наранявала хората. Имах нужда да остана сама. Нещата, които бяха изкривили мозъка ми в ранна възраст, ме съсипаха за нормален живот.
– Това беше едно добре изглеждащо момче – каза Етел, която се приближи до мен. – Той ли е причината да живееш този живот тук?
– Не.
– Трудно ми е да повярвам в това. Когато го видя, лицето ти със сигурност се промени. Чиста душевна болка.
– Той има по-големи братя. Като го видях, ми напомни за един от тях. – Признах само това, което можех.
Тя въздъхна.
– Господи, има още от тях? Този обаче изглеждаше наистина решен на нещо. Отиде си оттук с вид на победен.
Най-накрая откъснах поглед от мястото за паркиране, което пикапа на фермата „Сътън“ беше оставил свободно.
– Днес е сватбата на най-добрата ми приятелка – казах на Етел. – Тя се омъжва за най-големия брат. Аз обичах следващите двама. Те са близнаци. Причиних им много болка.
Етел издаде ниско свистене.
– Това със сигурност звучи като гореща каша. Какво доведе този тук, за да те види? Притеснява се, че ще се появиш на сватбата ли?
Поклатих глава.
– Той смята, че трябва да съм там. За Дикси, булката. Казва, че братята му вече могат да се справят. Този, когото съм наранила най-много, е продължил напред. Другият… ами при него никога не знаеш. Той е мрачен, затворен, често откъснат, а може да бъде притежателен, страстен, див… той е специален. – Когато бях с него, душата ми не беше толкова опетнена.
Етел ме потупа по гърба.
– Звучи така, сякаш трябва да вървиш и да се подготвиш за сватбата. Предполагам, че приятелката ти ще иска да си там. Да направиш деня и още по-специален. А по думите на това момче, ти може би ще бъдеш чара, който ще го укроти. Това е едно от нещата в живота, с които се заиграваш. Той може да те разбие на хиляди парчета или да направи света ти по-ярък от фойерверк. Най-добрите никога не са лесни.
Исках да бъда там за Дикси. Бях живяла целия си живот в този град. Тя беше първия истински приятел, който някога съм имала. Другите момичета не ме канеха на гости. Майките им говореха за моята. Шепнеха си. Пазеха дъщерите си от мен. И аз разбирах защо. Дикси беше първия човек в моя свят, който ме накара да се почувствам нормална. Бях отсъствала седем месеца. Бях си показала, че не съм слаба. Бях силна. Можех да се върна в този град. Да се изправя срещу демоните, които чакат да ме сграбчат. Да бъда силна. Да се усмихна. Да се преструвам, че всичко е наред. И да си тръгна след сватбата. За Дикси.
– Ще се върна утре – казах, преди да успея да променя решението си.
– По-добре да не бързаш. Ще се видим след три дни. Не бързай. Вземи решение, за което няма да съжаляваш. А не това, което смяташ за най-безопасно.
Обърнах се и прегърнах Етел.
– Ако беше толкова лесно – прошепнах аз. – Благодаря ти, че ме оставяш да отида.
Етел ме прегърна отново силно.
– Всички съжаляваме, скъпа. Винаги има шанс за изкупление. И то не само при добрия Господ.
Ако беше само съжаление, отдавна щях да съм се върнала. Изкуплението ми не беше в Господ, от когото никога не бях получавала помощ като дете, молещо го да ме спаси. Изкуплението ми беше Етел и тази работа. Може би дори този малък кемпер, който наричах дом.
– Благодаря, Етел – казах аз, като свалих престилката си и ѝ я подадох.
– Продължавай със себе си сега. Карай внимателно – отвърна тя.
С последна фалшива усмивка тръгнах към вратата.
– Къде отива? – Обади се Нети от прозореца на кухнята. – Имам три поръчки!
– Аз съм на нейно място. Тя има да поправя някои неща – отговори Етел.
– Господ да ни помогне – отвърна Нети и се обърна.
Не чаках да се върне здравия ми разум. Докато имах нерви да си тръгна, трябваше да направя крачка. Насочвайки се към колата си, бръкнах в джоба си и извадих телефона. Да се обадя на майка ми не беше нещо, което исках да направя, не че тя беше загрижена, че изобщо съм си тръгнала. Да отида в тази къща беше последното нещо, което исках да направя. Беше ми се обадила веднъж, за да ме попита дали съм взела чифт от диамантените ѝ обеци. Затръшна ми слушалката, когато казах „не“. Бях се обадила и оставила новия си номер на гласовата ѝ поща месеци преди тя да се обади.
Мъжът, когото наричах баща ми, също имаше този номер, но никога не се свърза с мен. Никога не беше проявявал загриженост за живота ми от момента на раждането ми. Винаги пътуваше. Беше непознат за мен. Дори когато се връщаше у дома, той отсъстваше от моя свят. Държеше се затворен в кабинета си. Работеше. Игнорираше живота около себе си. Докато не настъпи деня, в който трябваше да се изправи пред истината. Едва тогава той ми помогна.
– Здравей. – Майка ми звучеше така, сякаш все още беше в леглото. Беше девет. Трябваше да очаквам това. Обикновено тя спеше до следобед.
– Ще дойда след три часа, за да се облека. Трябват ми някои дрехи, които съм оставила. – Имаше голяма вероятност там да има мъж. Вероятно правеше секс на бившето ми легло. Неща, които приемах от нея като нещо нормално.
Чух я да се прозява и да се протяга.
– Скарлет?
– Да – отговорих раздразнено. Кой друг щеше да е? За щастие аз бях единственото дете, доведено на света от нея.
– Какво правиш? – Тя беше объркана.
– Казах ти. Идвам при теб, за да се облека. Днес е сватбата на Дикси.
Тя въздъхна и промърмори нещо на някого. Изчаках.
– Мисля, че всичките ти боклуци, които не изпратих на сметището, са прибрани в кашони. Прибрани са в задния склад – измърмори тя.
Да отговарям на това беше безсмислено. Трябваше да съм благодарна, че всичко това не е било изхвърлено на боклука. Поне имах нещо в склада. Макар че имаше вероятност да е мухлясало или плесенясало.
– Сменени са ключалките на къщата – продължи тя. – Кодът все още е същият. – Рязко разговора приключи. Това беше всичко. Нищо повече. Никакви въпроси или обяснения.
Пуснах телефона на пътническата седалка. Имаше едно изтръпване, което идваше, когато се занимавах с майка ми. Това беше механизъм за справяне. Бях чела за него.
Решена, тръгнах на север. Обратно към света, от който избягах. Кашата, която създадох и оставих след себе си. Тежестта, която витаеше над града и от която ме болеше в гърдите. Само там кошмарите ме спохождаха, докато бях будна. Бях отсъствала достатъчно дълго, за да се преструвам по-малко и да забравя. Нямаше как да забравя, щом влязох в пределите на града.
Съсредоточих се върху причината, поради която отивах. Мислех да се обадя на Дикси и да ѝ съобщя, че съм на път, за да я подготвя за внезапната ми поява. Тя щеше да се притеснява, а аз не исках да и развалям деня. Просто исках да бъда там. Не бях сигурна дали ще се скрия, за да я наблюдавам тайно, преди да се отправи към олтара, или ще вляза като всички останали. Разполагах с три часа, за да проиграя сценариите в главата си. Планирането щеше да е това, което ме държеше в норма и ме крепеше.
Ако не беше чувството за вина, щях да работя точно сега. Да се занимавам със старци, изгорели туристи и картофена салата. Далас трябваше да се появи и да ми даде допълнителен тласък, за да постъпя правилно.
Щом подминах табелата за добре дошли в Малрой, завих наляво, вместо да отида в онази къща, от която най-накрая бях избягала. Не се нуждаех от нищо от нея. Ако можех да изкарам остатъка от живота си, без да виждам тази къща отново, щях да съм добре.
Магазинът за дрехи втора употреба в търговския център „Мултън Кръг“ беше отворен. Имах десет долара назаем. Надявах се да намеря нещо, което да не мирише на нафталин или мръсно пране.