Брей Сътън
Всяка шибана червенокоска предизвикваше остър удар в корема ми. Главата ми знаеше, че това не е тя, но по дяволите, на сърцето ми сякаш не му пукаше. Всеки път реагирах по един и същи начин. Вече не можех да чукам червенокоси. Веднъж. Бях опитал веднъж. Беше неуспешно. Трябваше да си тръгна, преди да ми стане физически лошо.
Всичко, което виждах, беше Скарлет. Всичко, което исках, беше Скарлет. Исках да се придвижа физически, само за да затворя устата на всички, но главата ми не беше на мястото си. Сърцето ми не беше в уравнението, защото този шибан орган не работеше правилно. Скарлет ме беше накарала да почувствам нещо. И това обърка всичко.
Ашър стоеше до прозореца в хола на Дикси и гледаше към хората, които бяха напълнили столовете навън. Познавах почти всички лица. Те бяха този град. Чудех се дали улиците бяха празни, защото всички се бяха събрали в двора на Дикси.
– Това са адски много хора навън – казах, докато сядах на дивана. – Седни. Скоро ще стоим в тази неудобна глупост, за която ни накара да се обличаме твърде дълго. – Добавих последното парче само за да го развълнувам.
Главата на Ашър се завъртя в моята посока, а лицето му бе изпъстрено с очакваната от мен гримаса. Усмихнах се и подпрях десния си крак на масичката за кафе.
– Не е толкова лошо. Не се дръж като задник. – Той звучеше разочарован от мен.
Повдигнах рамене.
– Ти просто си влюбен и всички тези сополиви глупости. Този вид е гаден.
Ашър измърмори и се обърна обратно към тълпата.
– Страхувам се – Ашър смени темата, игнорирайки ме – че това не е истинско. Че ще се събудя и все още ще живея в ада, който съм преживял без нея. Позволено ли е да бъда толкова проклето щастлив?
Не бях сантиментален или емоционален. Извъртането на очите ми беше първата ми реакция, но се въздържах.
– Ти сериозно ли ме питаш това? – И двамата знаехме, че не съм брата, при когото да отиде за утеха. Брент беше по-добре устроен за това.
Той се ухили.
– Да, предполагам, че съм. – Продължаваше да гледа през прозореца. Не поглеждаше към мен. – Ти я обичаш, Брей. Просто не го разпознаваш, защото това не е емоция, която ти е позната.
Беше мой ред да го игнорирам.
– Колко време отнема това нещо? Имам нужда от бира.
Ашър въздъхна. Премести погледа си към мен и каза:
– Ти се счупи. Изпусна се. Тъмнината, която се появява в очите ти, беше там. Виждал съм те да достигаш това ниво само няколко пъти. Всеки път е било, защото е бил замесен някой, когото си обичал. Онзи път, когато Далас се върна от училище с насинено око, защото онзи старши ученик го беше пребил заради умната му уста. Почти го уби.
Спрях го. Знаех историите. Спомних си защо бях полудял.
– Далас беше на 12 години. Този кокошкар го заслужаваше.
– Не съм казал, че не е заслужавал. Това, което казвам, е, че реагираш по този начин само за да защитиш някого, когото обичаш.
Погледнах го.
– Промених решението си. Искам едно проклето уиски.
Ашър се усмихна.
– Един ден ще трябва да го приемеш. – Той се отдалечи от прозореца, когато вратата зад нас се отвори.
– Всички ли поканихте целия проклет окръг? – Попита Далас.
– Десет минути, братче. Готов ли си? – Брент се приближи до нас, целия усмихнат. Живееше в своя щастлив свят.
Стийл беше тихия, не беше по-различно и днес. Някога и той беше обичал Дикси. Чудех се дали винаги я е обичал. Малко. Но никой не говореше за това. Беше свършено. Край. Същото се отнасяше и за тях, ако се преструваха, че с Брент не сме се убили почти взаимно заради Скарлет.
Ашър се усмихваше.
– Да, готов съм.
– Добре, защото баща ѝ е платил цяло състояние за това нещо. Виждал ли си храната? – Далас беше развълнуван и изумен. – Ще ям с часове.
– Просто първо трябва да оцелееш, като стоиш там в проклетия смокинг – казах аз.
Стийл ми хвърли предупредителен поглед от мястото, където стоеше в другия край на стаята.
– Не са толкова лоши – каза Брент, докато заемаше мястото срещу мен.
Не отговорих. Ако всички искаха да лъжат и да се преструват, че ни е шибано удобно, че Стийл не го боли малко и че е лошо, че Скарлет не е тук, добре. Но аз нямах намерение да се преструвам.
– Дикси искаше нещо малко. То се разрасна, когато майка ѝ и баща ѝ се включиха все повече. Искаше те да са щастливи, затова се съгласи с това.
– Най-сладката булка, която някога съм виждал. Не се ли предполага, че трябва да са кучки? Има някакъв сериал за това или нещо такова – изрече Брент.
След този коментар всички се обърнаха да погледнат Брент. Той сви рамене.
– Има. Не ми казвайте, че всички не сте виждали проклетите реклами – каза той защитно.
– Дикс никога не е била кучка. – Далас само заяви това, което всички вече знаеха.
– Стийл няма да се съгласи. Веднъж я нарече такава на висок глас, когато беше пиян на главната улица – добавих аз, тъй като всички искаха да се държат така, сякаш тази гадост не се е случвала. Цялото това весело щастие ме дразнеше.
– Господи, Брей. Поне веднъж използвай филтър – каза Брент ядосано.
– Само изтъквам фактите. – Усмихнах се.
– Всичко е наред. – Стийл тръгна към нас, сякаш щяхме да се прегърнем и да започнем да се люшкаме точно там. – Той е прав. Аз го направих. Бях наранен. Бях пиян. Това беше друго време. Дикси никога не е била кучка, но аз бях гадняр. Бях и егоист. Знаех кого обича тя. Не я оставих да си тръгне, дори да знаех, че не съм първия ѝ избор. Сгреших. Въпреки това се поправих – Стийл направи пауза и обърна поглед към Ашър. – И днес мога да гледам как брата, който никога не е имал нито един егоистичен мотив, когато става дума за нас, се жени за момичето, което му е писано. Щастлив съм за теб. Никой не трябва да се съмнява в това.
Ашър постоя така само миг, преди да се придвижи към Стийл. Двамата се прегърнаха. Мускулести глупости. Имах нужда от това уиски.
– Ако някой от вас ме нарече кучка за това, че съм плакал, ще ви набия шибаните задници. Сега съм по-голям от всички вас. Вие не искате нищо от това – каза Далас, докато изтриваше една сълза.
Ашър се засмя, а аз видях неизплаканите сълзи в очите му. Всички те бяха купчина кучки.
– Недей – промълви Брент.
Погледнах го и той ми отвърна с поглед.
– Недей. Каквото и да си мислиш… не го казвай.
Засмях се горчиво.
– Както и да е. – Изправих се, за да се отдалеча малко от емоционалните изблици и да видя тълпата за себе си.
– Десет минути. – Усмихна се Брент.
– Уууууу! – Зарадва се Далас.
Пренебрегнах нелепо щастливите им настроения и изучих тълпата. Всички вече бяха седнали. Беше пълно с хора. Само места за правостоящи. Всички щяха да видят красивата булка и да повярват в приказката, която бяха наблюдавали да се развива. Ако някой заслужаваше приказка, то това беше Ашър. Исках те да имат своя ден и да бъдат щастливи. Само че шибано мразех, че на никого не му пукаше, че най-добрата приятелка на Дикси не е тук. Никой не забеляза отсъствието ѝ. Сякаш Скарлет никога не е съществувала.
Улових проблясък на червена коса, която се провираше през тълпата, и се стреснах, когато си помислих, че това може да е тя. Намръщих се и се проклех. Винаги. Правех го всеки път. Не стоях там нито минута повече, опитвайки се да видя повече от момичето, прикрепено към косата, защото нямаше смисъл. Момичето никога не беше това, което исках да бъде.