Сейлъм
Рим беше станал преди изгрев слънце, целуна ме и ми каза да остана в леглото, докато се върне.
Вчера се прибрахме от почивката си в неговия имот и той ме заведе направо в стаята. Дори ни донесе вечерята. Обичах да съм тук с него, но вече беше минало девет и започвах да огладнявам. Ако искаше да ни заключи отново, когато приключи с това, което правеше, щях да се върна веднага в леглото. Но не можех просто да лежа цял ден и да го чакам.
Взех си време да се изкъпя и да се облека, в случай че се върне, но когато не беше там, когато свърших, слязох в кухнята. Голди и Нина шепнеха до печката и никоя от двете не изглеждаше щастлива от това, за което говореха. Погледнах наоколо, за да видя кой е в стаята, но само Бътч седеше на един от диваните с чаша кафе и гледаше телефона си. Девет часа беше рано за тази компания.
Не исках да прекъсвам разговора им, но и имах нужда от храна, затова тихо се приближих до хладилника, за да си взема бутилка вода.
– О, добро утро, Сейлъм – каза Нина, когато ме забеляза, но имаше нещо странно в тона и. Не беше обичайният и подкачащ тон, който ме предупреждаваше, че ще се интересува от сексуалния ми живот.
Усмихнах и се, но усмивката ми изчезна, когато загрижения и поглед срещна моя. Това беше странно. Какво се случваше?
– Не исках да прекъсвам разговора ви – казах извинително.
Голди махна с ръка и поклати глава. Усмивката и беше малко прекалено широка и насилствена.
– Не си. Ни най-малко. Имахме нужда от компания. Бог знае, че тази сутрин нямахме такава.
– Чувам ви – извика Бътч от другия край на стаята.
– Не шепнех – отвърна Голди и се обърна, за да отиде до фурната. – Ще ти донеса нещо за ядене – каза тя и започна да се занимава с нещо.
Нина все още ме изучаваше внимателно и осъзна това, след което мигна, усмихна се и отиде да вземе чиния.
– Да, седни, ще ти донесем.
– Не се суете толкова за мен – каза им Бътч.
Нина завъртя очи и сложи ръка на хълбока си.
– Няма да започваме – отвърна му тя.
Въпреки че се опитваха да разведрят обстановката, във въздуха се усещаше напрежение. Бях попаднала на нещо. Опитваха се да го прикрия, но забелязах мрачния поглед на Нина, когато се обърна към печката.
Какво се беше случило? Затова ли Рим беше тръгнал толкова рано? Всички ли бяха добре?
Бътч изглеждаше спокоен и отпуснат. Ако някой беше ранен, той нямаше да седи тук… Нали?
Исках да попитам, но не бях сигурна дали няма да прозвучи любопитно, затова издърпах един стол и седнах. Обикновено бих отишла зад тезгяха и бих си направила чиния, но те сякаш искаха да им дам нещо да правят. Наблюдавах как се поглеждат няколко пъти с погледи, които не ми харесваха. Два пъти Нина ме погледна и, когато видя, че я наблюдавам, наложи фалшива усмивка, която не достигна очите и.
Бях ли направила нещо нередно? Или щяха да ме изпратят вкъщи?
Голди взе чинията ми от Нина и дойде при мен.
– Сутринта щях да направя ябълкови кнедли, но нямаме ябълки. Трябва да отида до магазина. Искаш ли нещо? Мога да ти го донеса.
Поклатих глава.
– Не, благодаря.
Още една усмивка, която не достигаше до очите и.
Чувствах, че сме се сближили достатъчно, за да ги попитам какво не е наред, но се поколебах, докато взимах вилицата си. Настроението тук беше толкова лошо, че не знаех дали изобщо мога да ям. Когато мълчанието продължи, погледнах към Бътч, а после към двете жени, които се опитваха да изглеждат заети, но аз им бях помагала достатъчно, за да знам, че са свършили всичко и просто си измислят неща за вършене. Избягваха ме.
Сложих вилицата и реших просто да попитам. Нямаше смисъл да продължавам с неловкостта.
– Направих ли нещо? – Реших да се изясня първо.
И двете жени се обърнаха рязко, с широко отворени очи и изглеждащи разстроени.
– О, не – каза Голди, приближавайки се към мен. – Не си ти, скъпа. Съжалявам, че се държим странно. Просто има някои неща в клуба, които са… Разстройващи, това е всичко.
– Но не е заради теб. Определено не е заради теб – добави Голди с ударение.
– Просто се опитваме да се справим – каза Нина и се усмихна отново.
Този път забелязах съчувствие в очите и. Какво означаваше това?
– И си сигурна, че тази новина няма нищо общо с мен? – Попитах я направо.
Тя отвори уста, затвори я и погледна към Голди.
– Ще е нужно нещо повече от Джарс и Брик, за да го спре да ви убие и двете – извика Бътч от дивана.
Намръщих носа си и погледнах към него. Той дори не гледаше насам. Все още беше забит в телефона си. Кой би ги убил?
– Млъкни, Бътч, ако искаш да ядеш отново в тази кухня – изръмжа Нина.
– Просто ви предупреждавам да си затваряте устата, това е всичко – каза той повдигайки рамене. – Не е моя работа.
– Точно така, не е, така че не се меси – каза му Голди и поклати глава, сякаш изнервена. – Не му обръщай внимание. Ние не му обръщаме.
Чаках някой от тях да отговори на въпроса ми, но и двете мълчаха.
– Фактът, че не казвате нищо, означава, че става дума за мен – казах най-накрая, наблюдавайки израженията им.
И двете бяха притеснени и никаква фалшива усмивка не го прикриваше. Голди се мърдаше нервно с престилката си, а Нина изглеждаше разочарована, докато дъвчеше нокътя си.
Вратата на кухнята се отвори. Погледите и на двете се вдигнаха и тревогата беше ясна по лицата им. Надявайки се, че който и да е, ще отговори на въпроса ми, обърнах се и видях Никси да влиза в кухнята, облечена в къса рокля в яркорозово, която обгръщаше тялото и. Гримът и вече беше готов, сякаш се готвеше да излезе на сцената, макар че предполагах, че най-вероятно беше слезла от сцената преди няколко часа. Погледът и се закова на мен и в очите и пламна омраза.
Това беше очаквано. Тя ме гледаше злобно от седмици. Още откакто Рим ме взе в леглото си за първи път. Не правеше никакви опити да скрие отвращението си към мен. Пренебрегвах го, защото беше млада и ако бях загубила Рим, и аз щях да съм разстроена. Част от мен я мразеше, защото беше спала с него. Не ми харесваше да знам, че е била с него. Но повечето от стриптизьорките, които пълнеха заведението, вероятно бяха. Беше нещо, с което се бях примирила.
– Откога ядеш закуска? – Попита я Нина.
Неприятният тон на гласа и ме накара да се почувствам зле за Никси. Другата жена обаче не се смути, както бих направила аз.
Тя се усмихна.
– Сега ям.
– Ами, още не е готова – каза Голди. – Така че, отиди… Отиди някъде другаде.
Знаех, че двете не харесват Никси заради мен. И двете са имали Никси в миналото, преди да се омъжат за съпрузите си. Но това беше малко прекалено. Никога преди не я бяха гонили.
– Защо тогава има чиния? – Попита Никси, поглеждайки чинията пред мен и после отново към тях.
– Защото помогна да го приготвим – излъга Нина. – Сега си върви и се върни, когато е готово.
Никси завъртя очи и изпъна бедро, след което сложи ръка върху него.
– Мисля, че ще чакам тук. Или ще ме вдигнеш и ще ме изнесеш?
Очите на Нина пламнаха от гняв и Голди я хвана за ръката, сякаш да я спре да се качи на тезгяха и да се нахвърли върху жената.
Ситуацията бързо излизаше от контрол – и всичко заради мен. Започнах да отварям уста, за да кажа нещо, което да успокои обстановката, когато Рим влезе през вратата с намръщено лице, също насочено към Никси. После погледа му се премести към мен и не омекна, но трептенето на паника в очите му ме накара да се напрягам.
Какво ставаше?
Той се приближи към мен, обгърна лицето ми с ръка и ме целуна по устните.
– О, Боже, моля те. Те не ми дават да ям и ще ми се гади по-бързо от обикновено, ако започнеш с това – промърмори Никси.
Цялото тяло на Рим се напрегна и ръката му се плъзна към талията ми. Постави я там, сякаш се държеше за мен. После вдигна глава и погледна жените от другата страна на бара.
– Дами, бихте ли изпратили закуска в стаята ми за нас?
Нина кимна, изглеждайки облекчена, докато взе чинията ми.
– Чудесна идея.
Голди се обърна и отиде да вземе още една чиния.
– Вие двамата вървете, ние ще се погрижим за всичко.
– Да вървим, Ангелско лице – каза той до ухото ми.
Исках да поискам да ми обясни какво става, но реших, че най-добре е да го направя насаме в стаята му. Станах и погледнах отново към Никси. Тя ни гледаше с болка и гняв в очите.
Била ли е влюбена в Рим?
Погледът и срещна моя и самодоволна усмивка се появи на устните и.
– Това ли е плана ти? – Попита тя, премествайки вниманието си към Рим. – Да я държиш заключена и да се надяваш, че никой няма да и каже? Ще бъде трудно, знаеш. Тъй като само преди трийсет минути в библиотеката ми каза, че ще бъдеш до мен и бебето.
Светът около мен спря да се върти. Шумът замлъкна, с изключение на шумоленето в главата ми. И тогава… Ме удари. Камъкът се заби в гърдите ми, съставен от мъка и скръб.
Преди осемнадесет години
Седях нервно в малката стая, в която ме беше завела медицинската сестра, и стисках ръцете си в скута си. Чашата с портокалов сок стоеше на масичката до мен и аз я зяпах.
Когато ме извикаха в чакалнята, станах и загубих равновесие, а зрението ми се замъгли. По-възрастен мъж зад мен ме хвана, когато започнах да падам. Мигнах и две медицински сестри ме взеха от ръцете на мъжа. Той им каза, че трябва да ме върнат веднага. Не го познавах и исках да му благодаря, но бях твърде слаба.
Поставиха ме в инвалидна количка и ме попитаха дали мога да държа чаша, а когато кимнах, една медицинска сестра ми подаде портокаловия сок. Изпих половината и това ми помогна малко. След като измериха жизнените ми показатели, ме оставиха тук и ми казаха да легна на леглото. Но аз не исках да легна. Страхувах се, че ще затворя очи и няма да се събудя. Имаше толкова много кръв.
Треперех при спомена за бъркотията, в която се събудих тази сутрин. Лужа от кръв беше оцапала чаршафите и покривала бедрата ми. Бях сигурна, че никога в живота си не съм била толкова уплашена. Или толкова сама. А това беше много, като се има предвид баща ми, с когото бях живяла до петнадесетгодишна възраст.
Рим не се беше обадил, не беше изпратил съобщение, нито дори се беше появил да ме види, откакто напусна стаята ми в общежитието преди месец. Успявах да се справям, като вършех механично. Училище, работа, ядене, сън, и така отново. Теглото ми беше спаднало значително и знаех, че трябва да отида на лекар, но това ме плашеше. Трябваше да отида. Това беше моя вина. Дори китките ми бяха прекалено тънки. Изглеждаха крехки, сякаш щяха да се счупят при натиск. Не можех да обвиня сутрешното гадене. Нямах такова. Просто не исках да ям. Тежестта, която ме притискаше, и празнотата в гърдите ми затрудняваха дори да ставам сутрин и да функционирам. Да не говорим за ядене.
Когато посегнах към чашата, ръката ми трепереше и я изпуснах обратно в скута си. Тревога, страх и болка ме обзеха, атакувайки ме един след друг. Изсмукваха всяка капка живот от мен. Беше минал месец и нямаше облекчение. Не ставаше по-лесно. Напротив, ставаше по-лошо.
Вратата се отвори и медицинската сестра от по-рано влезе с мъж лекар. Изглеждаше млад за лекар, но бялата му престилка подсказваше, че е такъв. Той ми се усмихна топло и съчувствено. Напоследък често получавах такива погледи.
– Г-це Грей – каза той – аз съм д-р Кент.
Гледах го как се приближава и застава на няколко крачки пред мен, но той не каза нищо. Чаках да ми каже какво ми има. Защо кървях до смърт?
– Ще направим ултразвук, за да сме сигурни, но преди това искам да сте подготвена. Почти сигурен съм, че сте абортирали. Загубили сте много кръв. Кой ви докара? Има ли някой в чакалнята, който може да се върне с вас? – Тонът му беше любезен.
Сълзите ми заслепиха очите. Аз знаех, нали? Когато се събудих и видях кръвта, дълбоко в себе си знаех. Но да го приема означаваше да загубя единственото, което ми беше останало от Рим. Бебето му. Бебе, за което не знаех как ще се грижа. Учех в колеж с пълна стипендия. Живеех в общежитие и не можех да си позволя наем. Печелех малко над двеста долара на седмица и бях сигурна, че бебетата струват повече от това. Все пак… Беше мое и на Рим.
Поклатих глава, когато разбрах, че чака отговора ми.
– Аз… Аз съм сама. – Думите ми бяха едва чути.
– Ти сама дойде с колата в това състояние? – Попита той, сбръчквайки вежди.
Кимнах. Нямах избор. Съквартирантите ми бяха на лекции или на работа и нямах никого. Приятелите, които бях си направила, бях ги загубила през последния месец, като се отдръпнах и не отговарях на обажданията и съобщенията им.
– Разбирам – каза той и прочисти гърлото си. – Има ли някой, на когото можеш да се обадиш? Не си в състояние да караш до вкъщи, а това е трудно. Имаш нужда от някого, който да ти помогне.
Малко хлипане се измъкна от мен, докато сълза се стичаше по лицето ми, въпреки че се опитвах да я задържа. Поклатих глава.
Той въздъхна, после кимна.
– Добре. В такъв случай ще трябва да те оставим поне за днес и за през нощта, докато не сме сигурни, че няма да припаднеш, ако станеш и ходиш. Загубата на кръв, заедно с дехидратацията и липсата на храна, са те изтощили. Предполагам, че не си яла много, съдейки по пробата от урината ти. Тялото ти показва признаци на гладуване.
Още един хлипащ звук. Това беше по моя вина. Аз бях причинила това на бебето ни. Трябваше да ям и да пия вода.
Скрих лице в ръцете си, докато раменете ми трепереха.
Някой докосна гърба ми.
– Ето – каза нежно медицинската сестра.
Погледнах я. Тя ми подаде кърпичка. Взех я и се опитах да изрека благодарност, но не успях.
– Поръчай и стая – чух да и казва лекаря, докато избърсвах сълзите си и се опитвах да спра да плача.
Това не помагаше. Влошавах нещата. Не можех да си позволя да остана тук – или поне не мислех, че застраховката ми покрива това.
Вдишах дълбоко и прочистих гърлото си.
– Не мога да платя за нощувка.
– Не мога да ви позволя да си тръгнете в това състояние. Не е безопасно. Виждам, че имате застраховка – добави той, поглеждайки към клипборда в ръцете си. – Ще видя какво трябва да попълня, за да покрие застраховката разходите. Не се притеснявайте за това. Сега трябва да се концентрирате върху себе си. Да се оправите.
Той ме погледна, с изписана загриженост на лицето. Това не помогна.
– Няма ли настойник или може би… Баща, на когото да се обадите? – Попита той колебливо. – Не искам да ви притискам, но имате нужда от някого в момента.
Аз хлипах и свалих поглед към ръцете си.
– Не. Настойникът ми е мъртъв, а баща ми… Той… Не иска да ме вижда. – Да го кажа на глас беше като силен шамар в лицето. Да го знам беше по-лесно, отколкото да го призная.
– Добре. Ще се погрижим за теб, обещавам. Всичко ще бъде наред.
– Благодаря – прошепнах, не искайки да виждам съжалението на лицето му. Продължих да гледам ръцете си, които стискаха салфетката.
Бях толкова уплашена да стана майка. Да имам бебе. Страхувах се какво ще стане с стипендията ми. Но го исках. Той или тя. Щях да имам част от Рим в малкото си дете. Някой, който ще ме обича и няма да ме напусне. Някой, който ще ме иска. Но го загубих. Точно както загубих него.