Рим
Съвършената, кремава кожа на Сейлъм пребледня, докато безброй емоции преминаха по лицето и. Виждайки скръбта и обаче, аз се ужасих. Нямаше да я загубя. Каквото и да трябваше да направя, за да може тя да живее с това, щях да го направя. Трябваше само да каже думата.
– Разбирам – каза тя, нарушавайки тишината, която изявлението на Никси беше предизвикала.
Всички в шибания клуб знаеха. Никси се беше погрижила за това вчера. Но никой не искаше Сейлъм да разбере. Те я обичаха. Беше невъзможно да не я обичаш.
Сейлъм се отдръпна от допира ми. Едва ме погледна, преди да се обърне и да излезе от кухнята. Сърцето ми туптеше толкова силно, че го чувах в ушите си. Трябваше да оправя нещата. Да я накарам да се усмихне отново.
Обърнах се към Никси. Гневът, предизвикан от небрежните и думи, които имаха за цел да наранят Сеймъл, започна да кипи, когато я видях да стои там, опитвайки се да изглежда невинна и объркана.
Кучка. Направила го беше умишлено.
– Казах, че ще помогна да платим за бебето. Не казах, че ще те търпя. Ако искаш да съм в живота на това дете, ще се научиш да се отнасяш добре с жената, която обичам. Тя няма да ходи никъде. Имам намерение да и сложа пръстен на пръста.
Тя мигна с широко отворени очи, сякаш се опитваше да се разплаче.
– Не исках.
– О, да, искаше, кучко. Искаше го – отсече ядосано Нина.
Никси присви очи и я погледна.
– Не ме наричай така.
Нина наклони глава и я погледна с отвращение.
– Мога да те наричам както си искам. А това, което току-що направи, беше кучковски ход. Не се ебавай с мен, Никси. Аз съм стара дама. Ти си просто стриптизьорка, която е забременяла.
Никси обърна поглед към мен, сякаш очакваше да я защитя.
Обърнах се и излязох от кухнята, за да търся Сейлъм. Имах по-важни неща за вършене. Трябваше да и кажа вчера, но не можах. Щях да го направя днес, но след като отидох в „Строкс“ с Брик, за да се оправя с една разправия, която беше избухнала, се върнах при Никси, която настояваше да говоря с нея. Мика беше дошъл с нас в библиотеката, за да обсъдим бременността. Не исках да оставам насаме с нея без свидетел.
Качвайки се по две стъпала, се насочих към стаята си, знаейки, че най-вероятно е отишла там. Ако не беше там, щях да се паникьосам. В момента трябваше да запазя хладнокръвие и да се уверя, че тя разбира, че това не променя нищо. Щеше да ме изслуша, след като преодолее шока.
Отворих вратата, без да знам какво да очаквам, когато я видях, но гледката и, стояща до малкото прозорче в стаята ми, с кръстосани ръце пред гърдите, изглеждаща почти изгубена, не беше това. Мислех, че може би ще ми крещи или ще плаче. По дяволите, не знаех.
Затворих вратата и я заключих, без да откъсвам поглед от нея. Едва когато бях почти от другата страна на стаята, тя обърна глава и ме погледна. Дълбочината на емоцията помрачи синьото на очите и.
По дяволите, мразех това.
– Ангелско лице, това не променя нищо между нас – казах, а тя мълчеше. – Кълна се. Моля те, не ме гледай така. Убиваш ме.
– От колко време знаеш? – Попита ме тя.
По дяволите. Защо не и бях казал?
Въздъхнах тежко.
– От вчера. Щях да ти кажа тази сутрин. Трябваше да го направя вчера. Просто… Не можех да го приема. Не бях сигурен как ще реагираш и се страхувах.
Тя облиза устните си и отново се обърна към прозореца.
– Тя е млада и ще има нужда от теб.
– Не, тя ще има нужда от пари, а аз ще и ги дам. Тя няма нужда от мен – казах аз, прегръщайки я с ръка и обръщайки я към себе си, за да я притисна към гърдите си. Тя не се съпротивляваше.
Погледът и се вдигна и срещна моя.
– Теб. Искам само теб.
– Тя ще се нуждае от подкрепа. Не може да се справи сама. Това е… Ще бъде ужасно. – Гласът и се прекъсна, докато го казваше.
Ако започнеше да плаче, щях да се разпадна.
– Тя ще се оправи. Нека не се тревожим за нея. Искам да говорим за нас. Ти си моя приоритет.
Очите и заблестяха от сълзи.
– Не искам това. Бебето трябва да е твоя приоритет.
Това беше нещо, което не можех да направя. Бебето нямаше да заеме мястото на Сейлъм в моите приоритети. Никой нямаше.
Хванах лицето и с двете си ръце, държайки погледа и върху моя. Трябваше да види колко съм сериозен.
– За бебето ще се погрижат, но, Ангелско лице, аз искам теб. Ти си моето бъдеще. Ти беше моето бъдеще от момента, в който се срещнахме. Знаех го тогава и го провалих. Няма да те загубя отново.
Сълза се откъсна и се стече по бузата и. Аз я улових с палеца си.
– Моля те, не плачи – умолявах я. – Съжалявам. Ако можех да се върна назад и да не докосна Никси, бих го направил. Винаги щеше да си само ти.
Тя не каза нищо. Имах нужда от уверение, че всичко ще бъде наред. Че ще остане с мен през всичко това.
– Не ме отблъсквай. Обичай ме – казах.
Тя се засмя леко, но в смеха и нямаше хумор. Вместо това беше изпълнен с тъга и сърцето ми се сви от болка.
– Не мисля, че имам избор. Обичала съм те през по-голямата част от живота си. Дори когато не исках.
Това ме обля с леко облекчение, но не беше достатъчно. Тя ме беше обичала, когато живеех на повече от 30 000 километра от нея, омъжена за друг мъж.
– Ще останеш ли с мен? – Настоях. Имах нужда да чуя тези думи.
Тя кимна.
– Да.
Наведох глава и взех пълните и устни и лизнах долната, както тя беше направила по-рано. Устата и се отвори за мен и аз вкусих сладостта, която беше Сейлъм, и я превзех. Докосването на езика и беше балсам, от който душата ми се нуждаеше. Напомняше ми, че и тя ме искаше.
Плъзнах ръцете си по ръцете и, после ги обгърнах, за да я прегърна и притисна към себе си. Тя се хвана за бицепсите ми, за да се стабилизира, но прекъсна целувката и свали челото си на гърдите ми.
– Аз… Трябва да… Не мога да го направя сега. Трябва да осмисля нещата.
Тя беше казала, че ме обича. Всичко щеше да бъде наред. Това не означаваше, че нещо се променя. Тя не се отдръпваше от мен. Щях да я вържа за себе си, ако опиташе.
– Добре. Осмисли нещата, докато те държа – казах аз, вдигайки я и отнасяйки я към дивана.
– Какво правиш? – Попита тя, намръщена.
Когато стигнахме, седнах и я притиснах към себе си.
– Оставям те да осмислиш – казах и ѝ я целунах по слепоочието. – Осмисли всичко, което трябва.
Тя въздъхна.
– Не исках да стане така. Трябва да помисля. Да остана сама.
Нямаше никакъв шанс да я оставя сама да мисли.
– Прави се, че ме няма.
– Рим – каза тя, сякаш ядосана от мен.
Усмихнах се.
– Ангелско лице.
Тя сложи глава на рамото ми.
– Колко дълго ще ме държиш?
Повдигнах рамене.
– Колкото ти е нужно, за да се успокоиш и да ме оставиш да те съблека и да те върна в леглото.
Тя не каза нищо и аз вдъхнах аромата и, притискайки носа си към главата, след което я целунах отново по слепоочието, преди да сложа главата си на стената зад мен. Минутите минаваха в мълчание и аз започнах да се чудя дали не е заспала. Не бях сигурен колко време ще и отнеме да осмисли всичко, но докато тя имаше нужда да мисли, аз имах нужда да се потопя в нея и да се уверя, че е моя.
– Тя носи твоето бебе. Това ще създаде връзка между вас двамата. Ще бъдете свързани по начин, по който ние няма да бъдем.
Ръцете ми я прегърнаха по-силно.
– Двама души могат да имат дете и да нямат връзка или обвързаност помежду си. Вземи например родителите ми. Между тях нямаше обвързаност. Освен това, душата ми е създала единствената връзка, за която е предназначена. Това се случи, когато бях на деветнадесет години – казах аз.
Тя не спори с мен и минаха няколко минути, преди да проговори отново.
– Виждал ли си… Виждал ли си баща си… След като майка ти почина? – Попита тя.
Да, но само защото той се свърза с мен.
– Влезе в един от клубовете ни, търсеше ме, преди около пет години. Искаше да поговорим. Изпихме по една бира. Попита ме как живея. Каза, че съжалява за смъртта на майка ми. После ми каза, че има рак в терминален стадий и най-вероятно ще умре до шест месеца.
Тя вдигна глава от гърдите ми и ме погледна с широко отворени очи.
– О, Рим – каза тя с тъга в гласа си. – Много съжалявам. Не знаех.
– Ангелско лице – казах аз, усмихвайки се на явната и загриженост. Целунах я по челото, а после по върха на носа. – Беше ми непознат. Не бях го виждал откакто бях малък. Дойде, за да се почувства по-добре, като се извини и се опита да ме опознае, тъй като времето му беше ограничено. Изпихме по една бира. Придружих го до вратата и се сбогувахме.
Тя облиза устните си и все още изглеждаше разстроена.
– Но видя ли го отново?
Поклатих глава.
– Не. Попита ме дали ще дойда у тях на вечеря. Казах не, че това е било неговото сбогуване и се надявам да се е почувствал по-добре, но това е всичко, което можеше да получи от мен.
Очите и претърсиха лицето ми, сякаш търсеше някакви скрити емоции. Аз дори не съжалявах. Не за него.
– Не си отишъл на погребението му?
– Не, не съм. Човекът, когото наричах татко, отдавна беше мъртъв за мен. Не дойде на погребението на мама.
Тя си спомни това. Когато не дойде, това беше още една обида към майка му.
Тя кимна и положи глава на гърдите ми.
– Прав си. Не е – каза тихо.
Прокарах пръсти през копринените и къдрици, напълно удовлетворен, че я държа.
Когато бях по-млад и си мислех, че един ден ще имам деца, винаги си представях момиченце или момченце с сините очи и тъмната коса на Сейлъм. Тя беше единствената жена, с която исках да имам деца. Това не беше идеалната ситуация, но нямаше да пренебрегна бебето. И все още исках семейството, което някога бях мечтал да имам. Сейлъм щеше да бъде прекрасна майка и мащеха. Щеше да го обсъдим в крайна сметка.
В момента не исках да я споделям. Имах прекалено много загубено време, което да наваксвам.