Текс
Когато паркирах пикапа на паркинга, не можех да изляза достатъчно бързо. Исках да видя Сейлъм и да и кажа, че бебето на Никси не е мое. Само мисълта за изражението и, когато и го кажа, ме караше да се усмихвам, докато тичах от паркинга към входа.
Ансън беше на работа на входа, когато пристигнах, но не се осмелих да му кажа. Реших да оставя Никси да се справи с това.
Отворих вратата, тръгнах по коридора и чух гласове в кухнята, затова реших да погледна там първо. Сейлъм често беше с Голди и Нина. Усетих миризмата на чесън и масло, а Голди ме погледна през рамото си, докато вадеше нещо от фурната.
– Тя не е тук – извика Голди. – Последно я видях да излиза на разходка. – Тя се обърна и остави тавата с хляб на подложка. – Но преди да я търсиш, видя ли бебето?
Усмихнах се и поклатих глава.
– Не.
– Защо не? Беше часа за ултразвук, нали? Затова Сейлъм беше толкова настоятелна да отидеш.
– Бебето не е мое. – Чувствах се толкова добре, като го казах. Сякаш тежест беше паднала от раменете ми.
Очите на Голди се разшириха.
– Как така бебето не е твое?
Исках да намеря Сейлъм и да и разкажа всичко, но знаех, че Голди ще ме преследва, ако не и кажа сега.
– Изглежда, че Никси има редовен клиент, който идва в „Токсик“, за да я види. Той е женен, дякон в църквата си и ѝ е плащал няколко пъти за секс. Тя е разбрала, че работи в “Лаб Корп„ в града и го е изнудила да фалшифицира теста за бащинство.
Той също беше плакал като шибан женкар, молейки ме да не казвам на жена му.
На път за вкъщи влязох в лабораторията и поисках да говоря с този, който е обработил документите за теста. Бях сложил резултатите от теста, които Лиам ми беше дал, в отделението на жабката, за да не ги намери Сейлъм в стаята ми, преди да успея да и кажа. Жената на рецепцията каза, че е един от двама души, но не е сигурна кой от двамата. Но и двамата бяха там. Беше лесно да го разпозная, защото побледня в момента, в който видя резултатите от теста, заради които бях дошъл.
– Мамка му – промърмори Голди, а после се усмихна. – Отиди да намериш Сейлъм и ѝ кажи!
– Това се опитвам да направя.
Тя ми махна с ръкавицата за фурна да си тръгвам и аз се насочих към задната врата. Голди изпищя, когато излязох, което ме разсмя.
Дворът беше празен. Огледах го отляво надясно, после реших да отида надясно и да обиколя оттам. От другата страна нямаше много за гледане.
Не ми отне много време да обиколя мястото. Очакването ме караше да вървя с темпо, което за повечето хора би било считано за тичане. Извиках я няколко пъти, но като не чух нищо, се върнах вътре, за да проверя спалнята.
Голди погледна към мен и развълнуваното и лице се помръкна, когато не видя Сейлъм с мен.
– Няма я там. Сигурно е влязла отпред и е отишла на горния етаж – казах, без да спирам, докато се насочвах към вратата, която водеше към коридора.
– Мисля, че това беше преди три часа. Не съм забелязала, че съм била тук толкова дълго и съм приготвяла вечерята – чух я да казва, но не отговорих.
Сейлъм се беше опитала да скрие, че моето заминаване за срещата и е било трудно, но аз видях болката в очите и. Това ме разстрои толкова много, че бях в още по-лошо настроение от обикновено около Никси. Сейлъм вероятно искаше да бъде сама. Щях да се погрижа за това. Щях да върна усмивката на лицето на моето момиче.
Скачайки по две стъпала, стигнах до стаята си и отворих вратата, но тя беше празна. Погледът ми се спря на вратата на банята. Беше отворена, а светлината беше изгасена. Нина не беше тук, може би беше отишла с нея. Но Голди не би ли знаела? Ансън щеше да я види да излиза.
Къде, по дяволите, беше тя?
Отидох до нощното шкафче и потърсих някаква бележка. Когато не намерих нищо, тръгнах по коридора към стаята, която Пепър беше ползвала, когато беше отседнала тук. Не знаех защо би била там, но вече нямаше къде да търся.
Когато погледнах вътре, стаята беше тъмна и Сейлъм я нямаше. Не чувах никого в стаята за игри, но това беше всичко, за което можех да се сетя. Можеше да е отишла да се разсее с игра на билярд. Започвах да се тревожа, но нямаше начин да е излязла. Някой щеше да знае. Имаше камери, а Ансън работеше на портата, където имаше и екран с пряко предаване от всички камери. Сейлъм трябваше да е някъде в имота. Беше глупаво да се тревожа.
Извадих телефона си от джоба и набрах номера на предната врата.
– Да – отговори Ансън.
– Сейлъм излезе ли с някого днес следобед? – Попитах го.
– Не. Не съм я виждал.
– А Нина? Не беше ли с нея?
– Не. Нина беше сама. Видях Сейлъм да се разхожда около бараката преди около два часа, мисля. Преди това беше при езерцето. Лик дойде и говори с нея. Но да, видях я да минава край бараката, но след това не я видях повече.
Вече бях излязъл навън и се бях запътил към бараката, преди да довърши.
– Отиде ли зад бараката? – Попитах го.
– Аз… Не знам. Дойде куриера и трябваше да взема пратките. Не видях къде отиде. Тъй като не съм я виждал оттогава, вероятно е в стаята ти.
Намръщих се. Не си ли помисли, че първо ще проверя там?
– Няма я там – отсекох аз. – Затова я търся.
– А, да, това има смисъл.
– Върни се назад до момента, в който си я видял за последно, и виж къде отива след това – казах му аз.
– Добре. Ей, видях те – каза той.
Врътнах очи. Бях на източната страна на бараката. Нямаше камера зад нея, само гора. Докато вървях натам, сърцето ми заби, като си помислих какво може да и се е случило.
Ами ако я е ухапала змия или е паднала и си е ударила главата? По дяволите, защо нямаме камера тук?
– Ето я – каза той.
Стоях там сам. Нямаше и следа от Сейлъм. Бараката, няколко стари мотора, които имахме за резервни части, едно буре със смачкани бирени кутии и шибаните дървета. Отвъд тях имаше триметрова стоманена ограда с електрически ток и шипове на върха. Не беше като да можеше някой да я прескочи и да я отведе.
– А, тя отива зад бараката и… – Той спря, докато проверяваше видеото. – По дяволите – промърмори. – Тя е някъде там, човече. Не се е върнала.
Пристъпих към дърветата, страха ми нарастваше, докато образите на нейната болка преминаваха през ума ми.
Защо да е отишла в гората? Страхуваше се от змии и други гадини. Това нямаше смисъл.
Това, което видях, не беше ранената Сейлъм, и бих дал всичко, за да не виждам това. Неверие и ужас ме обзеха, докато зяпах стълбата. На върха на оградата имаше покритие – вероятно гума, подложка, която блокираше електрическия ток.
Бяха я отвлекли.
– НЕ! – Изкрещях.
Гласът на Ансън се чу по телефона, питаше какво се е случило. Дали имам нужда от подкрепление.
Ярост, мъка и страх се сблъскаха и никога в живота си не съм се чувствал толкова безпомощен.
– Текс, човече, добре ли си? – Попита трескаво Ансън.
Не, не бях добре.
– Отвлякоха я – изрекох през зъби, след което затворих и веднага набрах номера на Лиам.
Сърцето ми туптеше като че ли щеше да изскочи от гърдите ми. Бях я оставил, без да подозирам, че някой може да пробие охраната ни и да я отвлече.
Ако не я намеря…
МАМКА МУ! Не можех да мисля така.
Ще я намеря и ще убия всеки копелдак, който ми се изпречи на пътя.