Текс
Ходех напред-назад в дъното на библиотеката, докато слушах Лиам по телефона с компютърния гений на Блейз Хюз, Уайлдер Джоунс.
Четири дни и нищо. Нямахме никаква следа. Не бях спал и почти не бях ял.
Лиам беше дошъл с колата, за да ми помогне да я търсим.
Марлана Нюбъри трябваше да пристигне след десет минути. ДЕА се беше обадила на Лиам. Ние не бяхме се обаждали. Марлана знаеше нещо, което според нея щеше да ни помогне, но трябваше да се срещнем лично. Не можеше да се каже по телефона.
– Чакай. Ще те прехвърля на високоговорител – каза Лиам, поглеждайки ме от мястото си зад бюрото.
– Ела тук – каза ми той. После остави телефона пред себе си. – Пусни го отново – каза на Уайлдер – човека, който проникваше навсякъде – от банкови сметки до частни системи за сигурност и телефонни линии на Южната мафия.
Музиката звучеше тихо и аз се приближих, за да чуя по-добре. Звучеше като нещо, което би се чувало в кръчма на Свети Патрик.
– Звучи ирландски – казах аз. – Какво е това?
– Ирландско е. „Raglan Road“ на The Dubliners, 1972 г. – отговори Уайлдер по телефона.
– Защо го пускаш? – Попитах аз, без да ми трябваше шибан урок по тази тема.
– Звучи на заден план в записите от камерите, когато Сейлъм минава зад склада. Спира малко след като излиза от кадър – каза ми Лиам.
Стиснах юмруци.
– Как така звучи на заден план? – Попитах, опитвайки се да не хвана най-близкия предмет и да го хвърля по стената.
– Някой я пуска отвън – каза Уайлдер. – От това, което чувам, звучи като че ли идва от телефон. Когато превъртиш записите, тя не отива към склада. Изглежда замислена. После чува музиката и вдига глава. Започва да я търси. Затова е отишла до склада. Някой го е направил, знаейки, че тя ще последва звука.
Ударих с ръце по масата, неспособен да удържа гнева, който ме изпълваше, и изръмжах:
– Проклети ирландци.
Лиам кимна в знак на съгласие.
– Но поне имаме отговор на въпроса защо е отишла зад бараката и дали са били Ландиагос или Брейди Мърфи.
Зарових ръце в косата си и я дръпнах, искайки да разкъсам всичко по пътя си. Ирландският картел я беше отвлякъл точно под носа ми. Не трябваше да съм при шибания лекар с Никси.
Лъжливата кучка!
Лиам я беше пуснал да си върви с два месеца заплата, след като я видях и се разярих, хвърляйки стол, лампа и табуретка. Не бях спал и бях на ръба на нервния срив.
Вратата зад нас се отвори и влезе Мика, последван от Марлана Нюбъри.
– ДЕА е тук – каза той и седна на дивана.
– Ще трябва да ти се обадя по-късно – каза Лиам на Уайлдер. – Благодаря за помощта.
– Няма проблем. Ще продължа да търся нещо друго – отвърна той.
Лиам приключи разговора и се изправи.
– Да ти предложа нещо за пиене? – Попита Марлана.
Тя поклати глава.
– Не, благодаря. Нямам време, след час имам среща с шефа ми. Не му харесва, когато миришем на алкохол – отговори тя. – Но исках да ти дам тази информация. Отново, тя е поверителна. Засега я държим далеч от медиите, докато не получим това, което ни трябва от останките на щаба на Ландиагос.
– Какво е останало? – Попитах, въпреки че вече имах предчувствие, че знам.
Ирландският копелдак беше отишъл първо там, за да хване Сейлъм. Но как беше разбрал, че тя ще е тук? Следите и бяха изчистени оттук преди седмици.
– Изглежда, че плана, който Блейз Хюз накара хората си да изпълнят, е проработил. Въпреки че камерите са изтрити, а телефоните – унищожени.
Тя стисна устни в недоволство.
– Копелето дори е пуснал куршум в тях. Разби ги на парчета.
– Във всеки случай, Брейди Мърфи трябва да е убил останалите от Ландиагос. Единствените, които не са били простреляни в главата или гърдите, са жената и двете малки деца на братовчеда на Езра. Явно не убива жени и деца. Късметлии – добави тя саркастично.
– Проследихме покупката на гумения електроизолационен мат за защита от високо напрежение. Доставен е от ULINE ден по-рано и е взет от местна дистрибуторска сграда тук, в Маями, от някой си Емет О’Конър. Фамилията е ирландска, а служителя, който му е помогнал да го натовари, каза, че е имал силен шотландски акцент, но можем да предположим, че не познава акцентите. Името му беше Буба, а акцента му звучеше като от Северозападна Флорида, така че знаеш… – Тя сви рамене.
– Ландиагос вече не са заплаха, но – тя се смръщи – нямаме никаква следа за това къде е откарана Сейлъм. Ако имахме, щяхме да имаме представа как да намерим Брейди Мърфи. Той остава призрак, а ако е напуснал американска земя, тогава… Не можем да помогнем.
Напуснал американска земя? Стомахът ми се обърна и се мъчих да си поема въздух.
– Мислиш, че я е завел в Ирландия? – Попитах с пресипнал глас от липсата на кислород и шибаната болка.
Погледът на Марлана ми подсказа, че е така, и за миг не мислех, че ще отговори.
– Най-вероятно. Там по-лесно може да остане невидим. Дори не знаем как изглежда – каза тя горчиво. – Докато Еймън беше очарователен и се показваше на публични места, живееше като данъкоплатец и законопослушен гражданин, без да ни дава нищо, с което да работим, Брейди никога не е бил виждан. В публичните регистри на родителите му дори не фигурира, че имат второ дете. Как са го крили, не знам. Но са го направили и са го направили добре. Дори Сейлъм не знаеше, че има зет. Както казах и миналия път, единствената причина да знаем, че съществува, е заради подслушаните телефонни разговори на Еймън. Никога не му е звънял от същия номер. Винаги от нов номер, винаги от телефон за еднократна употреба. Разговорите никога не са били нещо, което да можем да използваме срещу Еймън. Говореха със загадки и никой от екипа ни все още не е успял да ги разшифрова. Сякаш са измислили език в детството си, който само двамата разбират.
– А жената или децата на Ландиагос, които не е убил? – Лиам зададе въпроса, който ми се въртеше на езика.
– Носеха черни маски. Не са видяли нито едно лице.
По дяволите!
Потърках задната част на врата си. Усещането, че съм в капан, ставаше все по-силно. Докато отчаяната нужда да я намеря ме тласкаше напред, не можех да намеря следата, от която се нуждаех, за да разбера къде да отида. Не можех просто да летя до Ирландия и да започна да обикалям от врата на врата. Трябваше да има нещо, някой, някъде, което да ми даде някаква следа. Град, село, нещо, с което да работя. Страната беше твърде голяма, за да определя точно къде се намираше тя.
– А въздушния контрол? Ако са заминали със самолет, някой трябва да знае – казах с глас, изпълнен с отчаяние.
Как човек може да влезе и да напусне страната като проклет призрак?
– Съмняваме се, че е летял. Вероятно се е качил тайно на един от луксозните кораби, които използва за внос на наркотици. Но въздушния контрол провери.
– Имаме регистър на всички полети, пристигащи и заминаващи от този щат, Джорджия и Алабама. Проверяваме и частните полети. Досега няма нищо подозрително – каза тя с въздишка.
– Можете ли да проверите яхтите и корабите, които са акостирали в пристанищата на Флорида и са отплавали по времето, когато те биха могли да го направят? – Попита Лиам.
Тя кимна.
– Проверихме. Всички. Дори тези, които превозват стоки, и круизните кораби, въпреки че е много трудно да се качиш на круизен кораб без паспорт и документи. Беше малко вероятно, но проверихме всички. Имат най-добрата снимка на Сейлъм, която имам. Тази, която използвах, когато организирах преместването и тук за работата.
– По дяволите – промърмори Лиам.
– Както казах, Брейди Мърфи е като шибан парник – каза тя с отвращение. – Трябва да тръгвам. Това е всичко, което имаме, и както казах, ако са напуснали страната – а ние вярваме, че са го направили – тогава ръцете ни са вързани. Щом има нещо, ще ви уведомя – каза ни Марлана, кимна и се обърна да си тръгне.
– Благодаря – извика Лиам, когато аз не го направих.
Тя не ни беше помогнала много. Потвърди това, към което вече се бяхме насочили. Трябваше да са ирландците. Песента, която я беше примамила в гората зад бараката, беше уликата, от която се нуждаехме, но тя ни каза само кой е. Не и къде я е отвлякъл.
Мика се изправи. Бях забравил, че е там. Не беше казал нищо, което беше необичайно за него. Мрачният израз на лицето му не беше нещо, което виждах често.
– Аз ще я изпратя – каза той и ме погледна. – Ще я намерим. – Липсата на вяра в думите му беше очевидна, но аз не споменах нищо.
Просто кимнах с глава. Беше ми прекалено трудно да говоря.
Когато вратата се затвори зад него, аз просто стоях там и я гледах. Умът ми преминаваше през всички възможни варианти къде може да я е завел, как е успял да я изкара от страната, без да бъде забелязан, и дали тя се страхува. По дяволите, това ме мъчеше най-много.
– Позитивното в случая е, че той е брат на мъртвия и съпруг. Няма да и направи нищо. Няма да я изнасили. С Ландиагос щеше да е друга история – каза Лиам.
Не ме интересуваше кой е той. Когато го намеря, ще е мъртъв.