Сейлъм
Примижвайки от слънцето, погледнах от Брейди, който шофираше колата, към прозореца, за да видя къде сме.
Снощи се бяхме върнали в Америка, но нямах представа къде кацаме, защото Брейди беше казал, че ще обсъдим нещата днес. След като слязохме от самолета, ни чакаше джип Wagoneer. Емет не се качи в колата, но беше тук. Видях го да се качва в друга кола зад нашата.
Изтощението от седмиците без сън и лекото облекчение, че съм отново на американска земя, макар и не в Маями, ме обзеха и затворих очи и заспах почти веднага.
Изглеждаше, че сутринта беше настъпила, докато спях. Нагласих седалката, за да седя изправена. По всичко личеше, че сме в Джорджия или някъде в югоизточната част. Но къде точно, не бях сигурна.
– Дълбоко спиш – каза Брейди до мен с южния си акцент.
Намръщих се към него. Това беше повече от странно.
– Ще ми кажеш ли къде сме, или трябва да гледам табелите и да гадая? – Гласът ми беше пресипнал от съня, когато заговорих, и аз се прокашлях, след което потърсих бутилката с вода, която бях взела от самолета.
– Ето – каза Брейди и ми подаде бутилка вода.
Взех я, все още намръщена, и не му благодарих. Отворих капачката, отпих дълго и после още веднъж. Летенето винаги ме дехидратираше. Никога не съм разбирала как хората пият алкохол в самолетите. Бях прекалено заета да пия вода.
– Явно караме от доста време – казах. – В Джорджия ли сме?
– Да – отговори той, вече не толкова напрегнат, както снощи. – Какво ще кажеш да станеш блондинка?
Обърнах главата си и го погледнах с отворена уста.
– Ако докоснеш косата ми, в момента, в който заспиш, ще ти пъхна пистолета в устата и ще дръпна спусъка.
Той изърта очи.
– Нямаше да го направя. Мислех, че можем да намерим някой скъп салон.
– НЕ. Абсолютно не – отсекох аз.
– Добре. Ще използваме перука. – Въздъхна той. – Щеше да е по-лесно, ако беше само боядисване.
– Яж лайна и умри – промърморих, докато гледах през прозореца.
– Какво каза току-що? – Попита той с явно забавляване в гласа си.
– Чу ме – отговорих аз.
– Каза “Яж лайна и умри„. Правилно ли съм разбрал? – Той вече се смееше, докато говореше.
– Да – отвърнах през зъби.
Той се разсмя толкова силно, че аз се сгърчих.
– Ти си забавна. Не знаех какво да очаквам, но не ме разочарова. Но като си накарала брат ми да е толкова обсебен от теб, реших, че не си скучна.
– Къде в Джорджия сме? – Попитах, без да ми пука какво мисли за мен.
Може би, ако бях скучна, щеше да спре да ме кара да стоя до него.
– Току-що минахме през Атланта – каза той и посегна към чаша кафе за вкъщи.
Откъде беше взел кафе?
– Дестинацията е Грийнсбъро. Старинно малко градче с къщи от преди Гражданската война. Точно мястото, където би искала да отгледаш децата ни. – Той го каза с дебел южняшки акцент.
– И колко дълго трябва да живеем този фарс? – Попитах го.
– Само докато не се изяснят нещата у дома – отговори той. – Обикновено отнема няколко седмици, а после, като не намерят нищо, спират да ни следят и ни оставят на мира. Предполагам, че това е свързано с някой, който те търси. Въпреки че съм впечатлен, че са разбрали толкова бързо кой те е отвлякъл.
– Защо отиваме в малко градче в Джорджия?
Той ми се усмихна така, че ми се прииска да го ударя.
– Най-доброто място да се изгубиш е малък град в Щатите. Това е една от причините южния ми акцент да е толкова добър. Никой няма да ме търси скрит в среднокласно предградие. Докато те ровят в Ирландия, ние ще сме тук. Когато си тръгнат от Ирландия, ще се върнем. Прост план. Работи като по магия.
Колко пъти е правил това? Целият му живот ли е бил така? Да се крие, да бяга?
– Семейството ти не е скрито в Бостън. Те са добре познати. Как ще минеш, без някой да те разпознае?
Молех се да го направят, но той беше прав. В малък град в Джорджия беше много малко вероятно. Повече ще се интересуват да ни носят пайове и да ни канят на църква в неделя.
– Както ти казах, аз не съществувам. Как може да те разпознаят някой, който не съществува? И дори ако някой случайно забележи приликата, ще знае, че Еймън е бил единствено дете и е ирландец. Звуча ли ти като ирландец? – Попита той самодоволно.
– Не, и е невероятно странно – отговорих. – Не разбирам как е възможно да не съществуваш. Ти си роден. Трябва да има записи за твоето раждане.
Той кимна.
– Това е загадката, нали? Но жената, която ме роди, не беше Кира Мърфи. Роден съм от една от прислужниците, с които баща ми е спал. Но Кира не знаеше кой е баща ми, докато майка ми не роди на работа – защото баща ми не и позволи да си тръгне поради състоянието и. Сърцето и не издържа поради неизлечимо сърдечно заболяване, което имаше от раждането си, и тя умря след раждането ми.
– Баща ми настоя да задържат бебето. Единствените хора, които знаеха за съществуването ми, бяха тогавашния управител на къщата, който ме беше изродил, и родителите ми. Имаше само още една прислужница, но тя не беше там онзи ден. За мълчанието на управителя и за да сподели лъжата, че и жената, която ме е родила, и аз сме умрели по време на раждането, семейството и щеше да живее в богатство до края на живота си. Парите могат да купят много неща и да накарат хората да правят ужасни неща, за да получат повече от тях. – Той въздъхна.
– Израснах в тесен кръг от хора, които знаеха за съществуването ми. Когато станах тийнейджър, прекарвах по-голямата част от времето си в четене, защото бях толкова самотен, че сам научих няколко езика. Но трябва да кажа, че езиците ми се отдават лесно. Не беше трудно.
– Бях и скрит и можех да се промъквам наоколо, без да ме забележат. Една вечер, на шега, чичо ми каза, че може би съм точно това, от което се нуждаят, за да разпространят продукта си в Европа, а след това и в САЩ. Идеята започна да се развива и скоро започнах да се обучавам за това, което правя сега. Да пазя името на Мърфи чисто, докато те продължават да печелят стотици милиони годишно.
Отворих бутилката си с вода и отпих още една голяма глътка. Част от мен изведнъж разбра защо Еймън беше скрил тази страна от живота си от мен. Беше израснал с брат, който майка му не искаше да съществува, защото беше плод на изневяра. А сега този брат беше тяхното средство за контрабанда на наркотици в повече от една страна, с което натрупваха богатството си. Това не го правеше приемливо, но съжалявах Еймън и Брейди. Какво мрачно и объркано детство.
– Ще ни трябва бензин, преди да продължим. Да спрем тук и да обядваме в някое китно градче на изхода и да напълним резервоара – каза той, като включи мигача.
Погледнах към табелата, на която пишеше „Мейдисън“. Мисълта за храна не ми допадаше, а устата ми се напълни със слюнка. По дяволите, когато се събудих, бях добре. Може би беше от колата. Пътувах от доста време и стомаха ми беше празен.
Той караше до първата бензиностанция и спря до колонката, докато аз се борех с вълната от гадене.