Сейлъм
Не бях сигурна колко часа бях зяпала бялата стена, докато слушах как Брейди дишаше досадно шумно на другото легло. Беше малко по-тихо от хъркане, но не това беше причината да не мога да заспя.
Днес повърнах, след като изядох само две хапки, отидох до тоалетната в ресторанта и повърнах. А тази вечер, докато бях под душа, ми се зави свят и трябваше да седна за няколко минути.
Липсата на сън не би трябвало да е проблем днес. Бях спала както в самолета, така и в колата.
Дори и да беше по-добре, че бях по-близо до дома, това не ми връщаше Рим. Мрачното място, в което се бях озовала психически, не изчезваше. Сигурно това ме караше да се чувствам зле.
Облекчението, че бях обратно в Щатите, ми даваше фалшива надежда и аз го знаех. Макар Джорджия и Флорида да бяха съседни щати, Маями не беше близо до тях. Разстоянието между двата щата беше над 300 мили, а ние не бяхме на границата. Бяхме на часове път от нея. Имах по-голям шанс да ме намерят в Бостън, който беше на хиляди мили от Маями. Брейди беше прав, че малък южен град е добро място да се изгубиш.
Мислите ми прескачаха от едно нещо на друго, въртяха се в кръг и се връщаха към Рим. Животът, който бях искала с него, откакто бях момиче. Този, който загубих за втори път. Сълзи изгаряха очите ми и аз хлипах в възглавницата, за да не събудя Брейди. Можеше да заговори и щях да бъда принудена да го слушам. Мразех звука на гласа му – ирландски и южняшки. Когато излизаше от устата му, беше проклятието на съществуването ми.
За миг днес ми беше жал за него. Животът му беше ужасно тъжен и трагичен, но той не беше длъжен да стане такъв човек. Той беше избрал да бъде престъпник. И всичко това заради пари. Точно като Еймън.
Емоциите, които спомените за него будиха в мен, вече бяха почти избледнели. Всяка истина, която бях научила, отнемаше по малко, докато не остана нищо.
Бях оплаквала загубата на живота, който бяхме споделили за една година. Мислех, че съм загубила най-добрия си приятел, а през цялото това време дори не бях познавала този човек. Бях обичала фасадата му. Беше толкова добър в превръщането си в хамелеон, колкото и брат му. Беше ме заблудил напълно.
Дълбока душевна болка ме обзе, когато започнах да мисля за Рим, който се сближаваше с Никси. Исках живот с нея и детето им и да продължат напред, за да се влюби отново. Беше егоистично от моя страна и все пак ме наказваше да се забавлявам с тази мисъл, но тя дойде, за да ме измъчва, и аз я оставих. Не можех да се спра.
Една самотна сълза се отрони и аз се протегнах, за да я изтрия, но друга я последва. Мечтите, които имах и които никога не се сбъднаха. Любовта, която никога не беше моя. Загубих сърцето си на шестнадесет години за момче, което завинаги ще го държи в ръцете си. Животът беше толкова несправедлив и продължаваше да бъде такъв с всяка изминала година. Никога не ми се даде почивка. Нямаше лъч надежда. Мислех, че може би Еймън е този, който ще ми даде надежда, но се оказа, че той беше просто поредния удар в стомаха.
Слаб шум привлече вниманието ми и аз се обърнах да погледна откъде идва, за да видя, че дръжката на вратата се върти бавно.
Емет имаше ли ключ? Най-вероятно, но защо влизаше в стаята посред нощ? Спал ли беше тук? Предполагах, че има собствена стая.
Вратата започна да се отваря бавно и ме обзе чувство на неспокойствие. Това не беше нормално. Емет не би отворил вратата по този начин. Брейди имаше врагове. Някой го беше проследил ли? Имаха ли начин да го проследят в САЩ? Щях ли да умра?
Останах замръзнала, докато мъж, облечен в черно, влезе в стаята с пистолет, насочен към Брейди. Трима други мъже го последваха. Всички бяха въоръжени.
Къде беше Емет? Кои бяха тези хора?
В стаята беше тъмно, но лунната светлина, която проникваше през прозорците, ми позволяваше да видя достатъчно от лицата им, за да разбера, че не ги познавам.
Емет беше ли ги видял да влизат? Ами ако всички те открият огън, когато той влезе тук, стреляйки, за да спаси Брейди?
Щях да умра.
О, Боже. Животът ми беше ад, но не бях сигурна, че съм готова да се откажа от него. Не и когато имаше шанс един ден да бъда свободна.
Брейди се движеше толкова бързо, че изпуснах писък, когато се изправи от леглото и насочи пистолета си към мъжете. Сигурно беше видял, че са повече от него. Какво правеше?
Вратата се затвори с щракване, когато най-близкия до нея мъж пусна дръжката.
– Не съм сам – каза им Брейди, изгубвайки южния си акцент. – Убийте ме и скоро ще умрете.
– Не мисля, че ще умрем – отвърна един от мъжете, сякаш забавлявайки се.
– Какво искате? Не съм тук по работа, така че каквото и да мислите, че сте дошли да правите, не го правете. Ще бъде загуба на животи.
– Имаш нещо, което искаме – каза този, който беше говорил преди.
Настъпи пауза, а след това Брейди въздъхна уморено.
– Тук сте заради нея.
– Да – отговори друг. – Тук сме заради нея.
Той не откъсна поглед от мъжете, за да погледне към мен.
– Тя е моя снаха. Не мога да ви я дам.
– Вече не е – каза един от тях. – И ако не искаш да се присъединиш към брат си, ще ни я предадеш.
– Добре, колкото и да ви плащат за тази работа, ще ви дам двойно.
Един от тях се изсмя с дълбок, садистичен звук, който ме накара да се разтреперя. Той беше най-далеч от мен и едва различавах лицето му, но инстинкта ми подсказваше, че трябва да се държа на разстояние.
– Трябва да изглеждаме, че се нуждаем от парите.
– Защото трябва да си обръснеш тази гадост от лицето – каза друг.
– Кажи го на жената ми и тя ще ти каже колко много харесва брадата ми – отвърна той.
Погледът ми прескачаше от един към друг, докато те се шегуваха помежду си, сякаш не държаха човек на мушка.
– Трябва да пуша. Може ли да побързаме?
– Колкото повече се бавим, толкова по-вероятно е човека ви в черната кола да свърши с куршум в главата – каза най-близкия до мен.
Те държаха Емет.
– Сигурно е повикал подкрепление. Трябва да го пуснете, ако искате да се измъкнете невредими – предупреди го Брейди.
– Над тридесет души обграждат имота. Въоръжени са и са обучени да убиват. Сега, ако не искате труповете ви да станат храна за прасетата ни, ще ни я предадете.
Храна за прасетата им? Гадост. Стомахът ми се обърна и аз сложих ръка на устата си и колебливо преглътнах. Не ми трябваше да повърна точно сега.
– Не знаете с кого си имате работа – каза Брейди.
Един от тях се разсмя.
– Да, ирландецо, знаем.
– Трябва да пуша. Дай ми я, или ще ти пръсна главата и ще я взема.
Брейди насочи пистолета си към мен. Страхувах се да дишам.
Какво правеше? Наистина ли щеше да ме застреля? Каза, че знам неща, а сега наистина знаех неща. Ако си тръгнех, щеше да взема със себе си това, което знаех. Той нямаше да позволи това да се случи.
О, Боже. Започна да ми се гади. Преглътнах, за да потисна жлъчката в гърлото си. Не исках да умра. Особено не по този начин.
– Не знам как стават нещата в Ирландия, но на юг не насочваме оръжия към жени от семейството си. По дяволите, ние не насочваме оръжия към невинни жени изобщо – изръмжа един от тях.
– Не ми остави избор – отсече Брейди. – Тя знае прекалено много.
– Не искаме вашите тайни. Не ни интересува вашия трафик на наркотици. Не е наш проблем. Искаме нея. Можете да махнете пистолета от нея или да умрете. Това са вашите възможности и имате около пет секунди, преди да позволя на Тътчър да ви убие, преди да успеете да дръпнете спусъка. Не го пробвайте. Предполагам, че ада няма да е забавен за никого от нас.
Вратата се отвори отново, но аз не откъснах поглед от пистолета, насочен към мен.
Не беше вярно това, което казват, че живота ти минава пред очите ти. Поне не за мен.
Всичко, което виждах, беше Рим. Всички спомени, които имах за него.
– Нямам цял ден – провлачи дълбок глас, последван от пукване.
Пистолетът на Брейди падна от ръката му и се търколи на леглото, докато тялото му се разтресе и очите му се разшириха.
Гледайки с ужас и шок, чаках да се срине на пода, но той гледаше към ръката си. Който и да беше мъжът, който беше влязъл, не го беше убил, а само беше прострелял ръката, която държеше пистолета. Брейди дишаше тежко, докато гледаше към ръката си, а после отново към мъжа. Отместих погледа си от кървящата му рана, за да погледна към него, но както и другите, беше трудно да различиш нещо в сенките в стаята.
– Върви – каза ми мъжа, след което отново насочи погледа си към Брейди.
– Ти си нагъл копелдак – каза мъжа, докато другите мъже се разделиха, за да го пропуснат да мине. – Влизаш в моята територия, взимаш нещо, което не ти принадлежи, и после се хвалиш с нея, сякаш си недосегаем.
Слязох от леглото, все още несигурна дали да изляза през вратата. Исках да избягам, но имаше оръжия и не бях готова да рискувам живота на Рим. Брейди не беше мъртъв. Щеше да се оправи от раната на ръката и можеше да изпълни заплахата си.
Гледах мъжа, който ми каза да си тръгна, и видях как излезе на светлината. Боже мой, това не беше това, което очаквах. Дали бях въздъхнала шумно? Надявах се, че не. Но не можеше да съм единствената жена, която реагира така. Приличаше на Чарли Хънам, но беше по-красив, а не знаех, че това е възможно.
– Тя е жена на брат ми – просъска Брейди, докато държеше ръката си.
– И все пак я държеше на мушка. Не ми изглеждаш много лоялен – отвърна той и отново ме погледна. – Можеш да си вървиш. – Повтори по-ранната си заповед.
Пристъпих малко по-близо до обувките си и погледнах от него към Брейди, който ме гледаше намръщено.
– Той… Той ще убие Рим, ако си тръгна – промърморих.
– Кой е Рим? – Попита един от тях.
– Това е истинското име на Текс, предполагам. Знаеш как мотористите си дават прякори и така нататък – каза този, който беше най-близо до мен.
– Няма да убие Текс – каза мъжа, поглеждайки към Брейди. – Може да не излезе жив оттук, за да убие още някого. Още не съм решил. Не ми харесва, когато жена ми е разстроена. Да отнеме жена от имота на баща ѝ и да причинява мъка на един от най-близките му приятели? Това я разстрои. Не мога да допусна това.
– Мамка му – промърмори Брейди, затваряйки очи за миг, сякаш се беше предал.
Още един мрачен смях.
– Точно така, ирландецо. Замеси се с… Как ни нарече той?
– Старите добри момчета от мафията – допълни друг.
Красивият мъж беше зет на Лиам. Искаше ми се да заплача от облекчение. Рим беше изпратил мафията да ме спаси.
– Сега излез навън. Текс те чака, а копелето не е от търпеливите.
Кимах, без да погледна назад към Брейди. Нямаше да получи съчувствието ми. Не бяхме семейство.
Хванах обувките си и дори не се спрях да ги обуя, а се втурнах към вратата. Мъжът, който беше най-близо до нея – този, който беше най-страшен, докато Блейз Хюз не влезе в стаята – ми я отвори и аз изтичах навън в нощта.
Паркинга изглеждаше пуст и погледа ми обходи района, докато паниката започна да замества радостта ми. Тогава между две паркирани коли се появи позната фигура и се запъти към мен. Когато уличното осветление освети лицето му, аз изпуснах още един хлипащ звук и се затичах. Дългите крачки на Рим се ускориха и той разтвори ръце, когато го достигнах.
Хвърлих се в гърдите му, а двете му силни ръце ме прегърнаха здраво и ме вдигнаха от земята. Той зарови лицето си в шията ми и вдъхна дълбоко.
– Ангелско лице – прошепна с пресипнал глас.
Аз се вкопчих в него, молейки се всичко това да е истина и да не спя.
Той прокара ръка по главата ми и издиша неравномерно.
– Толкова съжалявам. – Мъката в гласа му ме накара да заплача още по-силно.
Нямаше причина да се чувства виновен. Нищо от това не беше по негова вина. Всичко беше причинено от моите решения и наивността ми. Бях се доверила на грешния човек.