Сейлъм
Протягах се, прозях се, после бавно отворих очи. Гледах дивана в спалнята на Рим. Бяхме се върнали в клуба. Не си спомнях как сме стигнали тук. Седнах и забелязах, че нося една от тениските на Рим. Приближих я до носа си, за да я помириша. Ароматът му ме накара да се усмихна.
Вратата се отвори и главата ми се обърна, за да видя Рим да влиза с поднос с храна.
– Не ставай от леглото – заповяда ми той. – Имам намерение да остана тук цял ден. Може би цяла седмица. Все още не съм сигурен.
Усмивка се появи на устните ми.
– Трябва да си си починала след четиринадесет часа сън – каза той, като остави подноса на масичката.
– Четиринадесет? – Попитах, набръчквайки носа си в недоумение. – Дори не си спомням кога се прибрах снощи.
– Защото спеше. Не мисля, че дори бомба би те събудила – каза ми той, като се качи на леглото и се приближи до мен. – Обожавам да те виждам в леглото ми, облечена с моята блуза, с разрошена коса – каза той и притисна устните си към моите, леко хапейки долната ми устна.
Отворих уста, само за да почувствам ментовия му дъх и да го отблъсна, за да си покрия устата.
– Не съм си мила зъбите. – Думите ми бяха неясни, но той ме чу.
Той се усмихна.
– Не ми пука. Махни ръката си.
Поклатих глава и се опитах да слеза от леглото, но пръстите му се увиха около глезена ми и ме спряха.
– Рим! – Изпъшках. – Остави ме да си измия зъбите. 14-часовия сутрешен дъх сигурно е ужасен.
– Искам секси задника ти в леглото ми – отговори той и ме дръпна обратно.
– Моля те – молих го и се опитах да се измъкна.
Тогава ме обзе познатата вълна от гадене и аз спрях. Беше по-лошо от преди. Бях спала четиринадесет часа. Бях у дома. Не в тъмна яма от депресия в Ирландия.
– Добре ли си, ангелче? – Попита Рим. – Нараних ли те?
Той пусна глезена ми и прокара пръстите си по стъпалата ми. Обикновено това би ме накарало да се кискам, но в този момент бях сигурна, че ще повърна. Движих се бързо, покривайки устата си, докато студена пот изби по тялото ми.
Моля те, нека стигна до тоалетната.
– Ангелско лице – извика загрижения глас на Рим, но нямаше време за обяснения.
Отворих вратата на банята и се втурнах към тоалетната, точно когато стомаха ми се обърна. Хванах косата си колкото можах и се наведох при първото повръщане. Бях на второто, когато почувствах, че Рим се приближава зад мен, взе косата от ръката ми и събра останалата част. Още две и тогава започна да отминава. Посегнах към дръжката, изтеглих водата и се изправих.
Рим пусна косата ми и чух как тече вода. Погледнах и видях, че намокри кърпа, изстиска я и се обърна към мен. Нежно ми изми лицето. Студът ми дойде добре, затворих очи и въздъхнах. Гаденето не беше изчезнало напълно, но най-лошото беше отминало.
– Ще ти донеса вода – каза ми той, след което се протегна и затвори капака на тоалетната. – Седни.
Не се противих и се свлякох, докато той отиде да вземе вода от хладилника. Гледайки стената, се опитах да се сетя за причина за това, но ми хрумна само една. Но това не би трябвало да е възможно. Бях си направила инжекцията за контрацепция навреме. Записах си напомняне в телефона, за да не пропусна. Липсата на менструация не означаваше нищо за мен, защото често пропусках цикъла си с инжекцията. Когато имах менструация, тя беше лека.
Но… Нямах телефона си. Тревога започна да ме обзема. Ами ако бях сгрешила с времето? Не можех да си спомня точно кога бях взела последната. Разчитах на алармата да ми напомни, но без телефон нямаше аларма.
О, Боже.
Рим се върна в банята с отворена бутилка вода и ми я подаде.
– Ето, пийни малко, аз ще пусна душа. Липсваше ми да ти мия косата – каза ми той, като ъгълчетата на устата му се изкривиха.
Взех водата, но не казах нищо. Не пих. Просто продължих да го гледам. Мислите се блъскаха в главата ми. Паника, страх, тревога, всичко се смесваше.
– Пак ли ще ти прилошее? – Попита Рим, като седна пред мен. Изражението му не беше загрижено, а по-скоро… Нежно.
Поклатих глава.
Той протегна ръка и ме погали по бузата.
– Водата ще измие вкуса от устата ти, а ти трябва да се хидратираш.
В слепоочията ми започна да пулсира.
– Пий за мен, моля те – каза той, взе водата и я доближи до устните ми.
Взех глътка и той ми даде малко време, преди да я доближи отново до устните ми. Погледите ни се срещнаха.
– Рим – прошепнах.
– Да, скъпа?
Преглътнах.
– Нямам телефона си.
Намръщи се, но в погледа му се прокрадна усмивка.
– Знам. Щях да ти купя нов, преди този копелдак да те отне от мен. Ще го направим, щом те пусна да излезеш от стаята.
Поклатих глава.
– Не. Не. Аз… Нямам телефона си – казах, страхувайки се дори да го изрека. Сякаш думите ми имаха силата да го направят реалност. А ако беше реалност, тогава… Щях да трябва да преживея всичко отново. Да го искам, да го обичам и да знам, че ще го загубя.
– Какво имаше в телефона, което ти трябваше? – Попита ме той, като остави бутилката на плота до мен.
– Напомнянето ми – отговорих с пресипнал шепот.
– Какво напомняне?
Загледах се в гърдите му за няколко секунди, после вдигнах поглед към него.
– Това, което ми напомня да си взема противозачатъчното.
На устните му се появи лека усмивка.
– Да, помислих си, че може да е това. – Ръцете му обгърнаха моите и той се изправи.
Беше щастлив от това. Това можеше да ме съсипе още повече. Той не знаеше. Не беше преживял същото. Болката и скръбта. Този път щеше да бъде много по-лошо, защото щеше да ми се налага да гледам как корема на Никси става все по-кръгъл и бебето и се развива безопасно в утробата и.
Той ме изправи и аз се вцепених.
Той ме изучаваше, после се намръщи.
– Не си щастлива от това.
Исках да съм. Исках да съм възторжена. Но това само щеше да ме нарани още повече накрая.
Затворих очи, за да не виждам лицето му.
– Не мога… Не мога да износя бебе до край. – Гласът ми се прекъсна. – Винаги абортирам. Престанах да опитвам, след като загубих третото бебе. – Разклатих глава и скрих лицето си в ръце, докато хлипането разтърсваше раменете ми.
Рим ме прегърна и ме притисна към гърдите си.
– Всичко ще бъде наред – каза той. – Ще ти намеря най-добрия акушер-гинеколог в югоизточната част на страната. Ще отидем при специалист.
Поклатих глава. Това нямаше да помогне. Опитах го миналия път. – Няма значение. Опитах. И пак го загубих на деветата седмица.
– Кълна ти се, че ще направя всичко по силите си, за да не се случи и този път, но ако се случи, това няма да промени нищо между нас. Имаме се един друг. И това е всичко, от което се нуждая. Теб. Имам нужда само от теб. Ти си моя дом, Ангелче. Винаги си била.
Сълзите ми течаха по-силно и аз се вкопчих в ризата му, скривайки лицето си в гърдите му. Знаех, че ме обича, но той не разбираше колко много исках да бъда майка. Да държа бебето ни в ръцете си. Да го гледам как расте. Да имам семейство.
– Този път – каза той, притискайки устата си към главата ми – аз ще бъда до теб. До теб. Ще те прегръщам, ще ти напомням колко много те обичам и колко много се нуждая от теб. Аз ще бъда до теб.
Той каза: „Този път.“
Аз хлипах, после се обърнах, за да погледна лицето му.
– Знам – прошепна той. – И ми се къса сърцето, като си помисля за това. Никога няма да мога да си простя или да се върна назад и да постъпя по друг начин. Но мога да ти се закълна, че нито един ден, докато съм на този свят, няма да мине, без да съм до теб.
– Знаеш ли? – Попитах аз, искайки да разбера какво точно знаеше той.
Той ме целуна по върха на носа.
– Знам за бебето ни – каза тихо.
– Как?
Тогава той не е знаел. Нали? Нямаше да ме остави сама, ако знаеше, нали?
Нова вълна от болка започна да ме обзема.
– Случайно – каза той. – Когато мафията търси някого, прави проучвания. Проверява миналото. Аз отказах да погледна, защото това беше нарушение на личния ти живот. Докато Блейз не спомена за спонтанния аборт по времето, когато би трябвало да е родено бебето ми. Не на Еймън. Тогава погледнах медицинските документи. – Той въздъхна тежко. – Никога не съм се мразил повече от този момент.
В миналото ми нямаше нищо, което да трябва да крия. Но оценявах, че не е искал да го види. Фактът, че знаеше, ме освободи от тежестта. Може би трябваше да му кажа вече. Да се изправя пред този демон и да се справя с него.
– Каза, че нямам недостатъци. Сега знаеш най-лошия ми.
Веждите му се сбръчкаха.
– Това не е недостатък, Ангелско лице. Ти си съвършена – каза той с решителен тон. – И може би е така, защото съдбата знае, че не бих те споделил с никого.
Тъжна усмивка се появи на устните ми.
Той ми се усмихна.
– Днес няма повече сълзи. Искам да те видя да се усмихваш. Освен ако не е, докато е върху пениса ми, тогава можеш да плачеш.
Вдигнах вежди към него, чувствайки се малко по-добре. Знаех, че това пак ще ме разбие, но този път щях да имам ръцете на Рим, в които да се срина.
Той издърпа тениската, която носех, и кимна с глава към душа.
– Влизай – каза той и се съблече.
Прескачахме слона в стаята. Този, който беше, че имаше друга жена, която носеше детето му. Той все пак щеше да стане баща. Аз все пак щеше да трябва да гледам как тя е бременна.
– Не ми каза дали ще е момиче или момче. – Думите бяха толкова заклещени в гърлото ми, че ми беше трудно да ги изрека. Но успях.
Рим разкопчаваше дънките си и ме погледна в очите, след което направи крачка напред и се наведе, за да ме целуне. Устните ни се докоснаха за миг.
– Нито едното, нито другото – каза той, докато спускаше дънките си. – Бебето не е мое.
Отворих уста, но я затворих. Бях объркана и засрамена от облекчението, което ме заливаше.
– Тя е изнудвала един мъж. Ако не и даде фалшив тест за бащинство, ще разкрие на жена му и на църквата, в която той е дякон, че е идвал в клуба и ѝ е плащал допълнително за секс.
– Сериозно ли говориш?
Той кимна.
– Да. Дори не трябваше да виждам ултразвука. Разбрах по-рано, когато лекаря донесе резултатите от теста за бащинство в стаята. Бях толкова щастлив. – Той замлъкна, а изражение на болка се появи на лицето му. – После се втурнах обратно при теб, а ти беше изчезнала.
Гледах как излезе от дънките и боксерките си, а после ги ритна настрани. Беше изцяло мой. Нямаше да се налага да го споделям.
– Да се изкъпем – каза той и ме обърна, за да тръгнем натам. Ръката му се приземи на дупето ми с шлепване и аз подскочих. – Мамка му, липсваше ми този задник.