Епилог
Рим
Настояще – шест месеца по-късно
Райско питие не беше отворен за посетители тази вечер. Вместо това беше украсен със сини ленти, балони и маса в центъра, покрита с подаръци за бебето. Мястото обаче беше пълно с мотоциклетисти в екипировката си, които пиеха бира. Просто освен това ядяха сини кексчета и хапки, които Пепър Абе беше донесла.
Бебешкото парти беше малко закъсняло, но първоначалната дата беше отменена, когато моето мъничко момченце реши да се появи на бял свят месец по-рано. Той се появи, борейки се яростно, докато не чу гласа на майка си. Все още се задушавам, когато си спомня как замлъкна и малките му очички започнаха да я търсят. Тя се смееше и плачеше, докато го държеше в ръцете си. И аз плаках, защото те бяха мои.
Не бях сигурен, че ще имаме този момент, и бях се примирил с това. Докато имах Сейлъм, това беше всичко, от което се нуждаех.
Ван Кейсън Бауър изпусна плач и аз започнах да взимам сина си от Нина, която го държеше, но Сейлъм вече беше там. Дългата и тъмна коса беше вързана на ниска опашка, защото нашия малък мъж обичаше да я хваща с ръце и да я дърпа. Казах и, че не мога да го виня, защото и на мен ми харесваше да го правя. Това ми донесе поглед, който ме накара да се разсмея.
Вече беше облякла дънките си отпреди бременността, но тази вечер носеше мека, без презрамки синя рокля, която беше прилепнала в горната част и подчертаваше гърдите и, което не ми харесваше особено, но тя твърдеше, че така и е по-лесно да кърми Ван. За щастие, това беше единственото, което показваше. След това роклята падаше свободно, почти до пода. Беше зашеметяваща и, по дяволите, сияеше. Беше трудно да видиш някой друг в стаята. Тя се разхождаше с личен прожектор върху себе си.
Усмихвайки се, реших, че винаги е правила така. Дори като момиче. Когато влезеше в стаята, всички останали избледняваха.
Нина внимателно подаде Ван и Сейлъм му проговори, което успокои гневните му плачове. Беше време да яде, така че щеше да започне отново, ако тя не го нахрани, но за момент лицето и гласа на майка му го бяха хипнотизирали.
Както бащата, така и сина.
Брик ме плесна по гърба, докато се облягаше на бара до мен.
– Добре се справихте. Вероятно ще бъде най-красивото момче, което съм виждал, благодарение на рода си, но ще се погрижим да бъде и лошо момче.
Усмихнах се и вдигнах чашата си, за да пия.
– Вода? – Попита Брик, сякаш бях загубил ума си.
– Карам жена си и детето си. Да, вода, по дяволите – отговорих.
Той кимна, сякаш все още не разбираше. После въздъхна и си разтри врата. Правеше го, когато се чувстваше неловко. Наблюдавах го и той прочисти гърлото си.
– Аз, ъъ, трябва да ти призная нещо – започна той.
Чаках, любопитен да разбера какво, по дяволите, го е накарало да се напряга толкова.
– Тази бележка, ъъъ… Тази, която, знаеш, Сейлъм каза, че ти е оставила в сервиза…
Да, знаех за коя шибана бележка говори.
Кимнах.
– Аз, ъъъ, е, ти беше млад. Майка ти току-що беше починала и ти беше разбит. Беше позволил на тази курва да ти духа, а Сейлъм ви хвана и те разкъса. Аз просто… Мразех да те виждам толкова обсебен от едно момиче на твоята възраст. Момчетата порастват на двайсет и нещо години и се променят. Вкусът им към жените се променя. Нещата… – Той въздъхна тежко. – Сега разбирам, че съм сгрешил. Сейлъм не беше просто някакво момиче. Тя не беше първата ти любов. Ти беше намерил своята половина преди толкова години, но аз не ти дадох писмото, защото се опитвах да ти помогна. Ти нямаше баща и мислех, че ако имам син, това е, което бих искал за него. Свобода да порасне напълно, преди да се обвърже с една жена.
Поставих чашата си и присвих очи. – Какво искаш да кажеш, Брик? – Попитах, несигурен дали искам да чуя отговора.
Той наведе глава и широките му рамене се повдигнаха и паднаха.
– Аз взех бележката – призна той.
С това признание в мен се разпаднаха различни емоции и макар че стиснах юмруци, не направих нищо с ръцете си. Това беше бебешкото парти на Ван и нямаше да го съсипя, като пребия най-стария си приятел за това, че е променил живота ми.
Той бръкна в задния си джоб и извади сгъната хартийка.
– Скрих я, за да ти я покажа някой ден, когато намериш подходящия човек. Когато се влюбиш и се установиш. Тогава си мислех, че ще прочетеш бележката и ще ми благодариш. Беше грешка, за която се кълна в ада, че не съм я направил нарочно – каза той грубо. В гласа му се чуваше силно съжаление.
Гледах сгънатия лист хартия, несигурен дали ще мога да го прочета. Тези спомени и болката, която бях причинил на Сейлъм, бяха най-тъмните ми демони. Вече не бяхме същите хора, които бяхме тогава.
Брик беше прав за едно нещо. Бях пораснал. Това момче вече го нямаше. Бях се променил във всичко, освен в едно.
Душата ми принадлежеше на Сейлъм.
Накрая протегнах ръка, за да взема бележката от него, и не казах нищо. Не мислех, че има нещо, което да кажа, без да завърши с юмрук в лицето му. Държах я в ръката си, исках да я прочета насаме, но какъв беше смисъла? Брик вече я беше прочел. Той беше единствения, който я беше прочел.
Погледнах нагоре и видях Сейлъм да прегръща Ван към гърдите си с кърпата за кърмене, която беше купила заради мен. Не ми харесваше идеята някой друг освен мен да вижда гърдите и. Тя седеше на стол и се смееше на нещо, което Голди и беше казала. Сърцето ми беше толкова препълнено, че не знаех колко още можеше да издържи, без да се пръсне.
Тази бележка беше нашето минало. Част от нашата история. Може би, ако я бях прочел, щяхме да имаме това по-рано, но миналото не можеше да се промени. Съдбата беше поправила грешката.
Разгънах бележката и погледнах към нейния спретнат почерк, леко избледнял с времето.