Рим
Цяло лято се надявах, че ще дойдеш да ме видиш. Че ще промениш решението си, след като се разделим. Не те безпокоих, но мислех за теб всеки ден.
Липсваш ми.
Спечелих стипендия за Род Айлънд Колидж за изкуство и дизайн. Покрива всички разходи, включително общежитие и храна. Вана много искаше да отида там и изглежда, че връзките и са дали резултат.
Заминавам след три дни и ако искаш да се видим, просто да поговорим, преди да тръгна, ще съм наоколо. Просто ми се обади.
И ако решиш в последния момент, че искаш да ме видиш, по-долу са датата и часа на полета ми, както и новия ми адрес, когато пристигна.
Има неща, които искам да ти кажа. Неща, които трябва да знаеш.
Нарани ме дълбоко, но те обичам. Винаги ще те обичам. А когато обичаш някого, му прощаваш. Не му държиш зло за грешките му.
Тук съм. Чакам те.
С любов,
Сейлъм
Затворих бележката бавно и вдигнах поглед, за да я видя как седи там с нашия син. Сейлъм се обърна и погледите ни се срещнаха. Нежната усмивка, която докосна устните и, беше балсам за старите рани, които бележката беше отворила.
После тя промърмори думите:
– Обичам те.
Тя беше моя дом.
Брейди
Тя беше родила бебе. Не бях очаквал това, но тогава не бях очаквал и проклетата каубойска мафия.
Грешките ми се натрупваха с възрастта. Куцането ми вече не беше толкова забележимо, но това беше благодарение на безкрайната физиотерапия. Вероятно трябва да се считам за късметлия, че каубойския крал не ми беше пръснал главата с куршум, а се беше задоволил с крайниците ми. Копелето беше известно с бруталността си.
И все пак, ето ме тук.
Блейз Хюз ме беше предупредил, че следващия път, когато насочи пистолет към мен, ще е за последен път. Но бях дал обещание на брат си. И тя ми харесваше. Не по начина, по който я харесваше Еймън, но беше интересна. Въпреки че ме презираше, харесвах компанията и. В нея имаше борбеност. Еймън не я познаваше толкова добре, колкото си мислеше. Той я беше пазил като крехко цвете.
Сейлъм Мърфи – по-скоро Сейлъм Бауър – не беше крехка. Тя беше колеблива, но когато я притискаха, оцеляваше.
– Тя го намери, братко – прошепнах. – И най-накрая е майка. Надявам се да си щастлив.
Мотористите бяха обградили мястото с моторите си на смъртта. Празнуваха раждането на бебето и в бар. Беше почти ирландско от тяхна страна. Освен че това място не беше от онези кръчми, където ние бихме се напили. Маями беше мръсен град с твърде много хора, които се опитваха да се натъпчат на едно място. Аз предпочитах просторната си земя и чистия въздух.
Удовлетворих любопитството си и в пристанището ме чакаше яхта, готова да ме качи на борда. Изправих се, разтегнах болния си крак, сгънах го няколко пъти в коляното и се запътих обратно към мястото, където бях паркирал колата под наем. Беше до бара, където бях проследил Сейлъм.
Този път ми се наложи да положа малко повече усилия, тъй като тя вече не носеше обеците, които Еймън и беше подарил. Бяха останали в Ирландия. Намерих ги на камината под сватбената им снимка, която висеше в спалнята.
Тъй като предпочитах да живея, не очаквах да я видя, а само да получа информация за това как се справя. Чувствах, че задължен за това на брат си. В края на краищата, обещах да я пазя. И в шестте месеца, откакто я видях за последен път, в Дъблин не се появиха досадни агенти, които да задават въпроси. Операцията ни беше оставена на мира. Стана почти прекалено лесно. Страхът ми, че тя ще проговори и ще застраши сигурността ни, се оказа неоснователен.
Изглеждаше, че е продължила живота си и е оставила семейство Мърфи да живее в мир.
– Мисля, че си свърших работата, братко – казах тихо. – Тя е щастлива и в безопасност.
Първите няколко крачки винаги бяха най-трудни. Вече не бяха болезнени, просто беше досадно да се движа, без да се вкочанявам.
Когато се канех да премина от едно паркомясто на друго, женски глас ме спря.
Погледнах назад, несигурен дали е викала мен или някой друг. Гледката обаче ме накара да се обърна. Не бях от хората, които биха пренебрегнали красавица като блондинката, която вървеше към мен. Тясна, къса, избледняла дънкова минипола, която показваше златисто-бронзови крака, завършващи с чифт бледосини каубойски ботуши. Или бяха каубойски, ако ги носеше жена? Не бях сигурен.
Погледът ми бавно се върна към тялото и, към прилепналата черна блуза, която не стигаше до талията на полата и, разкривайки плоския и, тонизиран корем. Нещо блестеше в пъпа и, когато слънцето го улови, и разбрах, че е пиърсинг.
Когато стигна до мен, тя спря, сложи ръка на хълбока си и ми се усмихна, разкривайки трапчинки. Черната и блуза очертаваше перфектните и гърди и прочетох надписа Райско питие.
Дали е сервитьорка в бара?
– С какво мога да ти помогна? – Попитах, като си пожелах да имах повече време, за да я очаровам.
Тя облиза устните си и ми намигна.
– Акцент. Секси и с акцент. Откъде си? От Шотландия?
Аз се намръщих. Американци. Но не и се сърдех за това.
– От Ирландия – отговорих. – Превъзходна страна и акцент.
Тя изглеждаше леко смутена.
– Опа – каза тя, като леко сви рамене. – Аз, ъъ, просто изнасях боклука и ви видях да минавате. Помислих, че може да сте се изгубили.
Каква ужасна лъжа, но не можех да виня момичето, че се нуждаеше от извинение, за да ми говори.
Може би ще успея да я замамя в колата си и да я заведа на яхтата. Ще трябва да е набързо, защото няма да я взема с мен в Ирландия, но ще е добра за една нощ.
– Не съм се изгубил, но благодаря за загрижеността. – Пристъпих с една крачка към нея и гърдите и се повдигнаха и слязоха, докато дишането и се учести. Може би е прекалено лесно. – Бих се радвал на компания, ако си свободна.
В очите и проблясна нещо, което ме накара да се замисля. Косата ми настръхна, но преди да успея да разбера какво е, твърдата цев на пистолет се притисна към стомаха ми.
– Боже, Мария – прошепнах. Коя, по дяволите, беше тази?
– Ще трябва да добавиш и Йосиф и дванадесетте апостоли, ако не се махнеш от имота ми – изръмжа тя.
Не би трябвало да ме възбужда, но ме възбуждаше.
– Не знаех, че е частен – казах, чудейки се дали всички сервитьорки носят пистолети. Тази практика със сигурност щеше да свърши зле в Ирландия.
– Това е бар. Не е частен. Но ти беше казано да не стъпваш на нашата земя.
Две неща трябваше да се отбележат: Тя беше ядосана и знаеше кой съм.
– Изглежда, че имаш предимство. Ти ме познаваш, а аз не те познавам – казах й, навеждайки се по-близо, за да помириша косата и.
– Ти ме помирисваш ли, мамка ти? – Изръмжа тя.
– Да – отговорих. – Ти си пламенна малка девойка, нали?
Тя ме погледна с притворени очи и заби пистолета по-силно в корема ми.
– Сейлъм е щастлива. Тя е майка. Омъжена е за мъжа, когото обича. Ще ти пръсна корема, преди да ти позволя да и съсипеш живота. Махай се в Ирландия.
Наблюдавах лицето и. Беше от отлично семейство. Лицето и беше съвършено. Но изглеждаше, че няма да успея да я накарам да си свали гащите. Нямаше достатъчно време, за да упражня магията си върху нея. Тя щеше да изисква допълнителна работа.
Вдигнах и двете си ръце в знак на капитулация.
– Дойдох само да я проверя и да се уверя, че е добре. Обещах го на брат си на смъртното му легло.
Тя се изсмя. Наистина се изсмя.
– Да, ама не мисля, че ти е казал да я отвлечеш, да я закараш в Ирландия и да я заплашваш с пистолет, нали? – Каза тя обвинително.
– Това не бяха най-добрите ми моменти – съгласих се. – Но тогава мислех, че е за добро. За да защитя семейството и нея. ДЕА вече я следеше.
Тя стисна устни.
– Марлана Нюбъри. Това е ДЕА, която я следеше. А Марлана не е заплаха. Поне не за Сейлъм.
Кимнах с глава.
– Добре. Радвам се да го чуя. Тя е щастлива и в безопасност. Ще си тръгвам, ако бихте била така любезна да махнеш пистолета от мен.
За миг си помислих, че може би няма да го направи, но после твърдостта изчезна.
Драматично въздъхнах с облекчение и се усмихнах.
– Беше ми приятно да се запознаем. – Спрях, защото не знаех името и, а много исках да го знам.
– Не мога да кажа същото – отвърна тя с фалшива усмивка. – Сега си върви, докато аз стоя тук и се уверя, че си тръгнал.
– Няма да ми кажеш дори името си ли?
Тя повдигна вежди, сякаш бях глупав.
– Не. Не мисля, че ще го направя.
Наведох леко глава.
– Много добре.
Можех да го разбера лесно. Веднъж бях бил призрак, нали? Лицето и самоличността ми вече не бяха тайна – поне не за Южната мафия и свързаните с нея хора. Изглеждаше, че тази красавица знаеше. Трябваше да разбера защо.
– Върви – заповяда ми тя. – Все още държа пистолета и съм отличен стрелец.
Радостният смях искаше да излезе, но аз го задържах. Вероятно щеше да ме застреля, ако не го бях направил.
Обърнах се, за да скрия усмивката си, и си тръгнах.
Засега.