Глава 1
Лайла Кейт
Парите, които дядо ми беше внесъл в доверителния ми фонд, останаха недокоснати. Бях отишла в частен колеж със стипендия за танци на малко повече от час път оттук. От тригодишна посещавах частни уроци по танци и бях попитала баща ми дали един ден ще мога да облека пачка и да се въртя на голяма сцена.
Първоначално мечтата ми беше да отворя танцова академия тук, в Розмари Бийч. Но с годините това се промени. Колкото повече се разпадаше приказката в главата ми, толкова повече се разпадаше и тази идея. Не исках да пътувам по света и да прекарвам безкрайни часове в преследване на мечтата си да бъда известна танцьорка. Виждах каква отдаденост се влага в това. Имах приятели, които бяха направили точно това. Това беше всичко, за което им оставаше време. Това беше техния живот. Аз исках нещо друго.
През май тази година се дипломирах със специалност „Литература“ и специалност „Танц“. Все още се опитвах да разбера какво точно ще правя с дипломата си и какъв път искам да следвам. Нищо не изглеждаше правилно. Вместо това прекарвах времето си в разглеждане на апартаменти, които да купя с част от парите от доверителния си фонд. Да живея с родителите си на двайсет и две години, почти на двайсет и три, не беше точно моя цел.
Идеята ми да напусна и да намеря приключение беше вълнуваща. Но да застана на верандата на къщата, която винаги е била мой дом, с куфар до себе си и с родителите ми, които ме прегръщаха за довиждане, беше по-трудно, отколкото си представях, че ще бъде.
– Обади ми се. Когато пристигнеш в Морски Бриз, ми се обади от дома на Нейт. Моля те – каза майка ми, докато ме държеше здраво. Колкото и клиширано да звучи, майка ми беше най-добрия ми приятел. Никога не съм преминавала през бунтарския етап, в който да мразя родителите си или да мисля, че те не знаят нищо. Ходех при майка си за всичките си проблеми.
– Ще го направя. И ще ти съобщя следващата си спирка веднага щом я разбера – уверих я аз. Имах приятелка в Бирмингам, Алабама, който беше заел преподавателска позиция в Училището за изящни изкуства в Алабама. Тя искаше да и отида на гости. Но не бях сигурна дали ще продължа да карам покрай брега на Мексиканския залив, или ще направя този завой на север в пътуването си.
– Гумите са нови, маслото е сменено и е изцяло прегледано – каза баща ми, докато кимаше към сребристия ми Land Rover, който беше подарък за завършване на колежа от бащата на майка ми. – Ако светне някоя лампичка, закарай го директно в най-близкия дилър на Роувър – гласа му беше стегнат от емоции, които той усилено се опитваше да прикрие. Майка ми беше най-добрата ми приятелка, но баща ми беше моя герой. Бях му го казала на двегодишна възраст и това беше вярно и днес.
Преместих се, за да го прегърна силно.
– Благодаря ти. Обичам те, татко – казах, усещайки как сълзите парят очите ми. Той ме държеше така, сякаш можеше да ме задържи тук завинаги.
– Обичам те, момиченце. – Дълбокият му глас се пропука, когато заговори. Примигнах, за да се преборя със сълзите, които заплашваха да се разлеят. Те нямаха нужда да ме виждат да плача. Исках да направя това. Трябваше да го направя.
– Знаех, че този ден ще дойде. Възпитахме те да вярваш в себе си. Да намериш това, което те прави щастлива, и да го постигнеш. Не бих могъл да се гордея повече с жената, в която си се превърнала.
Думите му не ми помогнаха, докато се мъчех да не плача. Преглътнах тежко и кимнах с глава към гърдите му. След това вдишах дълбоко, събрах се и го пуснах. Не можех да остана тук, в този безопасен свят, където баща ми се грижеше за мен, и да намеря живота си.
– Аз съм това, което съм, благодарение на вас двамата – казах им с усмивка. – Ще се справя. И ще се обаждам редовно с новини.
Тогава мама подсмръкна и ме дари с мека усмивка.
– Отиди да намериш щастието си. Може да приличаш на мен, но си много по-смела от мен. Иска ми се да бях толкова смела на твоята възраст.
Майка ми беше най-смелата жена, която познавах. Беше се изправила пред смъртта, за да ме доведе на този свят. Тя обаче не смяташе това за смелост. Без значение колко пъти съм и казвала, че е така. Особено когато седяхме и четяхме писмата ми заедно. Тези, които ми беше писала, когато беше бременна. В случай че не оцелее. През годините ги отваряхме и ги четяхме в определеното време. Отначало татко ги четеше заедно с нас, но аз бях малка, когато го видях да излиза бързо от стаята, когато мама започна да чете на глас. Той не ги прочете повече с нас.
Тя ме погали по главата и се усмихна.
– Всичко е наред. Той е щастлив, че сме всички заедно, а тези просто му напомнят, че сме благословени, това е всичко.
Не разбирах когато четяхме писмата, но след няколко години разбрах. Писмата бяха напомнили на баща ми за най-трудния момент в живота му – когато си е помислил, че ще трябва да живее този живот без майка ми. Аз не можех да си представя да живея без нея. Разбирах болката му. Никога повече не ги споменах пред него.
Татко вдигна куфара ми.
– Не мога да повярвам, че това е всичко, което си опаковала.
– Пътувам леко – казах му.
– А аз си мислех, че ще превърна спалнята ти в моя лична фитнес зала. Оставила си всичко. – Сега той ме дразнеше.
Повдигнах рамене и се опитах да изглеждам игрива.
– Исках да се уверя, че всичко е все още тук, а ти, че няма да ме забравиш, когато реша най-накрая да се прибера у дома.
Татко сложи куфара ми на задната седалка на Роувъра.
– Никога нямаше да пипаме стаята ти. Знаеш го – каза сериозно мама.
Засмях се.
– Знам. – Въпреки че никога не съм планирала да се връщам. Засега това беше всичко, от което се нуждаех.
– Бъди внимателна, Лайла Кейт. Много те обичаме – каза тя, докато я прегръщах още веднъж, след което се отправих към шофьорската врата, където баща ми вече беше отворил вратата и ме чакаше.
– Не спирай на бензиностанции, които не са оживени и добре осветени. Опитай се да стигнеш дотам, преди да се стъмни. Имаш ли пистолета си под седалката?
– Да, татко. Той е там. Ще бъда внимателна – уверих го аз.
С още една прегръдка се качих в роувъра и потеглих. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях родителите ми да махат от предния двор. Люлката ми все още висеше на дървото там, както през целия ми живот. Моят свят, в който винаги съм познавала комфорта – в този град, където всеки ден откривах само една и съща празнота – избледня зад мен, докато карах на запад.
Включих Bluetooth в колата си и намерих плейлиста за пътуване на телефона си, която бях съставила снощи. Чувствах се свободна. Развълнувана. Не се чувствах като себе си. Не исках повече да се чувствам като себе си. Не исках да ми се лепва етикета „примитивна и чуплива“. Или ледена… Ледена беше най-лошото.
Замислих се за пиянските думи на Круз и осъзнах, че са били верни. И го мразех за това, че ги е казал, както го мразех и за това, че е бил прав. Не исках да бъда това момиче. Исках да бъда различна. Да рискувам. Да намеря своето приключение.
Стиснах бутилката си с вода и запях заедно с музиката.
Момичето, което всички срещаха оттук нататък, щеше да бъде много по-различна Лайла Кейт Картър.
Никога повече нямаше да ми лепнат етикета „чуплива“ или „студена“. Щях да бъда забавна, вълнуваща, готова за всичко. Идеята донякъде ме изнервяше, но също така ми доставяше вълнение, което не бях изпитвала досега.
Започвам новия си живот. Всяка луда, дива, неорганизирана част от него.