Глава 5
Ел Харди
Вода. Не бях пил достатъчно шибана вода. Лежа в леглото с блъскаща се глава, страхувайки се да отворя очи. Това щеше да бъде адски тежък махмурлук. Никога не бях пил като снощи и ето защо. Мразех да се чувствам гадно.
Чакай… Тази миризма. Вдишах отново. Ароматът все още беше там. Боже мой. Помнех тази миризма. Бадем и канела и може би ванилия. Звучеше като захарна бисквитка, но не това беше миризмата, която усещах. Това беше тя.
Отворих очи и огледах леглото си. Не. Само аз. Бях облечен. Но миризмата на Лайла. Вдигнах ръка към носа си и се усетих. Да. Това беше тя. Но как? От танца? Бяхме изяли картофените кори, които трябваше да избягам днес. После танцувахме. После… По дяволите, ако знаех. Не можех да си спомня нищичко.
Дали я бях оставил там? Просто си тръгнах? Дори не знаех фамилията ѝ. Но тогава перфектното момиче, ухаещо на бисквити, в пиянските ми спомени вероятно беше много по-малко перфектно, отколкото си мислех. Все пак бях пиян. Кога някой мъж е вземал мъдро решение, когато е бил пиян? Никога.
Телефонът ми иззвъня и аз го покрих с другата си възглавница, за да заглуша досадния звук. Стенейки, седнах и се протегнах. Вода и тиленол. И двете ми трябваха сега. Дори и идеята да стоя ми звучеше адски неприятно.
Светлините в апартамента бяха изгасени, което означаваше, че не съм бил прекалено пияна, за да се сетя да изключа глупостите. Просто не си спомнях да съм се връщал тук. Възможно беше Лариса да ме е довела у дома. Това би обяснило как ключовете от пикапа ми бяха на кухненския бар, а аз се бях събудил жив.
Извадих една чаша от шкафа и я напълних с вода от чешмата, след което отворих бутилката с рядко използвания „Тиленол“ в чекмеджето си. След като и двете бяха изконсумирани, препекох малко хляб и взех една ябълка, след което отидох да седна в хола с още вода. Искаше ми се кафе, но нямаше да се докосна до него след вредата, която бях нанесъл на тялото си снощи.
Облягайки се на дивана, изпуснах още един жалък стон. Защо си бях позволил да се напия толкова проклето? Не беше така, сякаш имах много причини да се разстройвам. Работата ми беше стабилна. Бях здрав. Имах приятели. Най-добрата ми приятелка беше сгодена и това беше гадно, но свиквах с него. Но проклет да съм, ако не бях имал нужда от бягство снощи.
Тостът беше всичко, което можех да погълна. Довърших и двете парчета и оставих ябълката на масата до мен. Не можех да ям повече. Това щеше да е достатъчно за момента. Щом се почувствах като човек, щях да потичам. След това се престраших да се обадя на Лариса и да я попитам какво съм правил снощи.
Освен факта, че съм се напил малко. Или пък много пиян. Изобщо не бях аз. Но за момента се чувствах добре. Наслаждавах се на Лайла. Бях в серия от забрани за жени, но само флиртувах и танцувах с нея. Нищо повече. Освен това тя беше на път да намери приключение. Спомних си за това. Това ме накара да се усмихна. Това момиче и нейното приключение звучаха много подобно на „Алиса в страната на чудесата“.
Щеше да се наложи да попитам Лариса дали е била толкова зашеметяващо съвършена, или това е било заради пияното ми състояние. Само за да мога да си я спомня правилно. Тогава може би беше по-добре да запазя спомените си недокоснати от реалността. Не се бях събудил в леглото с нея или женен. Това беше успех.
Отново чух приглушения звук от звъненето на телефона си. Някой беше настойчив тази сутрин. Прозявайки се, а след това превивайки се от болката в главата, станах от удобното си място и отидох да извадя телефона си изпод възглавницата.
Само едната страна на леглото ми беше разхвърляна. Още едно положително нещо. Или беше? Миризмата ѝ все още се носеше върху мен, а начина, по който се чувстваше в ръцете ми, когато танцувахме – може би нямаше да е лошо, ако се бях събудил с нея, свита до мен.
Направих пауза и оставих въображението си да поеме контрола за момент. Видях кафявата ѝ коса и хубавите ѝ очи да ми се усмихват. Онази сладка миризма, която можех да погълна до шия. Накрая тя щеше да проговори и да започне да говори за сватбата ни и за децата ни и за това как щеше да се нуждае от място в гардероба ми и от чекмедже за чорапогащи в скрина ми. Спри. Бягай. Това беше причината да се отдръпна от жените за известно време. Всички искаха да ти сложат белезници и да те отведат до олтара. Не че не исках да се оженя някой ден. Исках. Но не точно сега. И не докато не ме удари жена, без която не можех да живея.
Досега това не се беше случило.
Вдигнах телефона си и видях името на Блис Йорк. След шест месеца тя щеше да бъде Блис Финли. Тя беше най-добрата ми приятелка, в която бях влюбен през по-голямата част от живота си. Бях щастлив за нея. Беше се изправила срещу смъртта и спечели. Тя заслужаваше това. Просто винаги съм си представял, че ще бъде с мен. Нейт Финли се беше появил в нашия свят и беше променил всичко.
Аз все още я обичах. Но бях приел, че тя обича някой друг, и бях започнал да мисля, че тя е причината да се страхувам от жените, които искат повече. Бях обичал Блис, откакто се помнех. Как изобщо щях да обичам някой друг по този начин? Страхувах се да се приближа твърде много, защото в крайна сметка това щеше да ги нарани. Ами ако Блис все още беше тази за мен? Ами ако те не можеха да заемат нейното място или да ме накарат да забравя? Досега това не се беше случвало.
Не беше така, сякаш някога съм си мислил, че тя ме обича обратно. Поне не по този начин. Никога не се беше държала така, сякаш ме обича повече от приятел. Това беше нещо, което аз самия бях запазил в себе си. Родителите ни бяха близки. Майка ми и нейния баща също бяха израснали като най-добри приятели. Бяхме в креватчетата си, откакто се бяхме родили. За Блис аз бях като един от братята ѝ. Само че бъдещето ми не включваше затвор.
Нейните братя бяха адски възпитаници.
Обмислях дали да ѝ се обадя. Не бях в настроение да се радвам и да слушам веселите ѝ глупости. Главата ми все още се блъскаше. Тогава на екрана ми светна текст. Направих голяма закуска. Ела да хапнеш.
Такива неща бяха досадни. Блис обичаше, когато ги посещавах. Това ме караше да ги виждам как са домашно настроени и щастливи. Отивах. Защото не си спомнях момент в живота си, в който да не съм направил каквото мога, за да видя усмивката на Блис. Бавно обаче тази нужда намаляваше. Тя си имаше Нейт, който я караше да се усмихва. Вече не исках тази работа. Не и ако нямаше да се прибирам вечер при нея. Плановете ми за бъдещето винаги са включвали и нея. Не и сега. Поне не по този начин.
Идеята на Лайла да напусна града не звучеше толкова зле. Да заминеш и да се преоткриеш. Да намериш нов начин. Проблемът беше, че имах работа, апартамент и живот тук, от които не можех просто да избягам. Не бях сигурен как тя финансираше приключението си, но аз нямах средства за това.
Исках да отговоря на текста Благодаря, но имам планове. Или Благодаря, но съм заета. Това би означавало да се откъсна от това да я направя щастлива. Така би постъпил един истински мъж. Вместо това отговорих:
Просто сега станах. Нека си взема душ. После ще дойда.
Захвърлих телефона на леглото и изръмжах заради слабостта си. Сякаш трябваше да се държа мило. Да постъпя правилно. По дяволите, мразех това в себе си. Последното нещо, което исках да направя тази сутрин, беше да се отправя към дома им и да ям с тях. Защо не можеха да се хранят сами?
Телефонът ми иззвъня отново.
Чудесно. Приятелката на Нейт е на гости. Искам да те запозная с нея.
По дяволите. Това е било среща. И защо приятелката на Нейт им е на гости?
Тя? – Отговорих и.
Да. Ще те изчакаме да се оправиш.
Исках да задам още въпроси, например дали някой друг е бил поканен. Защото нямах нужда от шибана закачка. Блис ме познаваше по-добре от това. Бях на почивка „без жени“. Тя също знаеше това. По-добре това да беше само честна среща с приятел. Чудех се дали „приятелката“ на Нейт не е тайно влюбена в него. По дяволите, в крайна сметка може да се окаже, че имаме много общо помежду си.