Пролог
Същото. Всяко събиране беше едно и също. Хората и пейзажа никога не се променят. Повтаряй, повтаряй, повтаряй.
Въздъхнах и се опитах да запазя приятно изражение на лицето си. Беше достатъчно лесно. Бях го овладяла през годините. Усмихни се, отговори на въпросите им, покажи, че се интересуваш от живота им, и продължи напред. Това бяха стъпките за оцеляване, необходими, за да преминеш през едно събитие сред елита на Розмари Бийч.
Като дете беше забавно. Играех с другите деца. Намирахме си неща, с които да се забавляваме, а родителите ни нямаха много против, когато Нейт Финли или Круз Керингтън ни отклоняваха от правия път. Беше лесно вълнуващо. Нямаше скучен момент. Но после дойде пубертета и всичко се промени.
Обърнах глава, за да погледна родителите си. Баща ми беше красив и не приличаше на мъж от задната страна на четиридесетте. Той беше обичан от тази тълпа, както и майка ми, която винаги бях смятала за красива. Баща ми държеше ръката си на малкия ѝ гръб и любовта в очите им, докато си говореха, беше истинска. Можеше да се види. Никой не можеше да я оспори – любовта им струеше от тях.
Това, че бях отгледана от двама души, които бяха изживели приказен романс, постави малко по-високи очаквания към връзката ми. Не, направете го смешно високо. Исках това, което те имаха, и вярвах, че е даденост, че и аз ще имам страхотен романс. Сърцевината на тази представа е, че на двадесет и две годишна възраст все още не съм била влюбена. Веднъж си бях помислила, че обичам Круз Керингтън. Бяхме деца. Той ме беше целунал и аз виждах тази приказка в бъдещето си. След това на следващата седмица той беше целунал Мелани Харнет и четиринайсетгодишното ми сърце беше смазано.
Това обаче не беше края на мечтата ми. Круз щеше да флиртува и да ми намига. Приближаваше се до мен в коридорите на училището и ми шепнеше нещо на ухото. Но никога не го правеше пред никого. Момиче след момиче беше на ръката му, в ръцете му и на задната седалка на BMW-то му. Бавно Круз успя да разочарова мен и мечтата в главата ми.
– Тази вечер си по-тиха от обикновено – каза ми Каспиан Манинг, моя братовчед, докато заемаше мястото до мен. Той рядко присъстваше на тези събития, тъй като живееше във Форт Уърт. Но мама беше казала, че иска да се прехвърли в колеж във Флорида. Тя се надяваше, че той ще се премести тук. Никога не съм си го представяла другаде освен в ранчото на чичо Мейс, но той искаше нещо друго от живота. Можех да му кажа, че Флорида е лош избор. Отиди на запад.
– Много ми е на главата – казах аз с по-малко от фалшивата си усмивка, тъй като той ме познаваше твърде добре.
Той се усмихна.
– Като например колко време остава до момента, в който ще можеш да се прибереш у дома и да се скриеш с книга в стаята си?
Повдигнах леко лявото си рамо, след което му се усмихнах.
– В повечето случаи.
Той се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.
– Мислиш ли, че тези хора някога ще си помислят да напуснат това място? Тези балове или каквото и да е това, което правите, всички изглеждат еднакви. Нищо вълнуващо, освен онзи дип от скариди там.
– Това е събиране на средства за дислексия. Родителите ти са двама от спонсорите. Не бъди смотаняк. – Майка му, леля ми Рийз, имаше дислексия от години и не знаеше за това. След като разбрала какъв е проблема ѝ, тя се научила да чете и завършила училище. Тя беше истинско вдъхновение.
– Да, знам. Разбирам го, но миналия месец тук имаше друго парти, а предишния месец – друго. Винаги получаваме покани. Виждам ги на кухненския плот. Фантастична лъскава хартия и златен восъчен печат, който запечатва гърба – каза Каспиан с въздишка и след това огледа стаята от мястото, където стояхме.
Искаше ми се да се съглася с него, но си замълчах. Миналия месец беше ежегодният котилион, на който пълнолетните момичета се представят пред обществото. Толкова е невероятно остаряло, но въпреки това продължават да го правят всяка година. Аз участвах в котилиона, когато бях на тяхната възраст – все още сънувам кошмари.
– Някой трябва да отнеме алкохола на Круз. Изглежда така, сякаш е на границата на опиянението, което води до счупване.
Това, за съжаление, привлече вниманието ми. Проследих погледа му и видях, че Круз се смее малко прекалено силно и се поклаща малко. Бързо проверих стаята за някой от родителите му и не ги забелязах. Те щяха да са много разстроени и това щеше да предизвика сцена. Това щеше да е добър момент за Нейт да се намеси. Но Нейт не беше тук. Беше в Алабама с годеницата си, където сега живееше.
Изчаках минута, за да видя дали някой около него ще направи нещо, когато сървъра постави в ръцете му още едно питие. Не е добре.
– По-добре да направя нещо. Родителите му ще бъдат унизени, ако развали това събитие.
– Успех – беше отговора на Каспиан, докато неохотно се насочвах към Круз.
Не се приближавах до Круз по основателни причини. Родителите му обаче притежаваха това място. Керингтън Кънтри Клуб беше техен. Ако Круз се побърка и направи нещо нелепо, щеше да ми е ужасно за тях. Колкото и да не ми пукаше за него, много харесвах родителите му.
Преди да стигна до него, той беше подал на деветнайсетгодишния си брат Блейз питието си и беше взел друго от подноса. Да се напият две момчета от Керингтън беше още по-лошо. Може би никога няма да простя на Нейт, че се премести, защото за първи път от години бях принудена да общувам с Круз.
Избягването му се беше превърнало в талант. Талант, с който доста се гордеех, че притежавам.
Приближих се незабелязано и изтръгнах чашата от ръката на Блейз, преди да успее да я наклони, за да отпие.
– Не мисля така – казах, като поставих пълната чаша на подноса на сервитьора, преди да се обърна към Круз, който ме гледаше с развеселена, но объркана усмивка. – Що се отнася до теб, нека се махнем оттук, преди да си направил някоя глупост. Не, почакай, ти вече си дал бърбън на деветнайсетгодишен младеж – преди да направиш още някоя глупост.
Тогава Круз се засмя.
– Не мисля, че сме се срещали. Аз съм Круз Керингтън, а ти си? – Той ми се подиграваше.
– Не се прави на задник – отвърнах аз с намръщен поглед.
Той отметна глава назад и се разсмя гръмко. Твърде силно. Когато отново срещна погледа ми, очите му все още ми се смееха.
– Не мога да повярвам, че Лайла Кейт Картър току-що каза думата „задник“.
Защо го бях харесала някога? Наистина ли си мислех, че съм го обичала по онова време? Боже, бях глупава, когато бях по-млада.
– Круз. Моля те. Хайде да вървим. – Хванах го за ръката, за да го принудя да излезе, когато Шанел – чието фамилно име не помнех, но първото беше трудно за забравяне – застана пред мен.
– Къде отиваш, Круз? – Попита Шанел. – Имахме планове.
Той сви рамене.
– Не знам. Попитай Лайла Кейт. – Той не се отдръпна от мен. Вместо това изглеждаше, че се наслаждава на неловката ситуация.
Големите кафяви очи на Шанел се откъснаха от Круз, за да ме погледнат. Беше ядосана. Не ме интересуваше. Ако искаше да изведе Круз оттук, можеше да го направи.
– Вече сме си направили планове. Той е взет – почти ми изръмжа тя.
– Ако плановете ви включват извеждането му оттук, тогава моля, вземи го. Прекалено много е пил и трябва да си тръгне.
– Той може да прави каквото си иска. Той е от Керингтън.
– Мога ли да кажа, че това ми доставя огромно удоволствие. – Речта на Круз вече беше малко завалена.
– Просто го вземи и си тръгни. – Това вече ми беше омръзнало. Исках да се върна и да седна спокойно на масата си. Да танцувам с всеки, който ме помоли, и да бъда учтива, докато отново не се озова на сигурно място в стаята си.
– Не ми казвай какво да правя! Не ме интересува кой е дядо ти. Той е пенсионер. Ти си толкова високомерна и могъща. Спри да се държиш така, сякаш това те прави по-важна.
Наистина ли се канеше да отиде там? Господи. Не се бях сблъсквала с това обвинение от години. Дядо ми беше вокалистът на легендарната рокгрупа Slacker Demon. Бяха спрели да правят турнета преди години – дори не си спомням кога се е случило това, беше минало толкова много време.
– Промених решението си. Искам Лайла Кейт да ме вземе. Скучно ми е с теб – каза Круз. – А ти си и злобна.
– Какво? – Дръпнах поглед от Шанел към Круз, който все още се усмихваше като пиян идиот.
– Ти си по-забавна. Хайде да вървим.
– Сериозно ли? – Изпищя Шанел с една октава по-високо. – Тя е скучна.
– Тя е истинска, Шанел. Тя е шибано истинска – каза той спокойно, а после ми се усмихна. – По-добре ме изкарай оттук, преди да съм предизвикал тази сцена.
Не спорих. Бях раздразнена, но не спорих. Този път не го хванах за ръката. Просто излязох от балната зала и се отправих към сградата. Далеч от паркинга, защото нямаше как да се качи в колата си и да шофира. Вместо това го заведох до клуба. Помислих си, че ще може да се наспи там на един от многото големи скъпи кожени дивани.
– Къде отиваме? Ще ме заведеш ли до десетата дупка, за да се гавриш с мен?
Знаех, че се шегува. Но все пак ми влезе под кожата.
– Не се интересувам от това да си приказвам с теб. Просто спестявам на Уудс и Дела главоболието от това, че най-възрастния им син се държи като идиот пред всички.
Той се засмя.
– Боже, ти винаги си толкова добра. Това е секси, знаеш ли? Ангелското ти лице, убийственото тяло и перфектните маниери. Това е комбинация, за която момчетата фантазират – да те накарат да бъдеш дива. Да вкусиш малко от свободата.
– Имам много свобода – успях да кажа, въпреки че описанието му за мен беше малко стряскащо.
– Недосегаемата Лайла Кейт Картър – – продължи той. – Толкова желана и толкова дяволски ледено студена, че не можеш да се доближиш до нея.
Ледено студена? Аз не бях ледено студена.
– Извинявай?
Спрях на стъпалата, водещи към клуба, и го погледнах с недоверие.
– Ти – каза той, прокарвайки пръст под брадичката ми – си скъпа порцеланова кукла, която може само да се види, но не и да се докосне. Толкова е съблазнителна, но знаеш, че ако опиташ, ще се счупи. Затова не я чупиш. Оставаш назад. Възхищаваш и се от разстояние. Докато не прекалиш с пиенето и не се поддадеш малко. Само за да бъдеш близо до нея.
Това не ми хареса. Нищо от това. Не бях чуплива кукла. Бях много силна. Не бях емоционална или драматична. Бях твърда. Бях послушна. Спазвах правилата. Това не ме правеше студена.
– Само защото не се напивам, не се забавлявам и не спя с всяко момче в града, не ме прави студена – отвърнах му аз.
– Не, но ти никога не си се сближавала с нито едно момче. Това граничи с леденост.
– Не съм! – Повиших глас. Това не беше честно.
– Наистина? Тогава какво ще кажеш за това? – Каза той точно преди да обвие ръка около гърба ми и да ме придърпа към себе си. Уискито на езика му беше първото нещо, което усетих, когато ме целуна. Направи го така, сякаш се опитваше да ме накара да реагирам. Сякаш ме подтикваше към още. Направи го така, сякаш изобщо не искаше да го направи. Ръката му болезнено стискаше кръста ми и нищо в този момент не беше сладко или романтично.
Поставих и двете си ръце на гърдите му и го отблъснах назад. Той се запъна назад с лекота, след което поклати глава с усмивка.
– Виждаш ли. Казах ти.
– Круз! – Изкрещя гласа на Шанел.
И двамата обърнахме глави, за да я видим как нахлува към нас на толкова високи токчета, че беше впечатляващо, че е толкова пъргава в тях и не си е счупила врата. Аз щях да падна.
– Е, Шанел, ти ме намери. Добре – посочи той с палец към мен. – Тази няма да се получи. Така че ще трябва да влезеш с мен в този клуб и да ми покажеш онези червени гащи, които каза, че не носиш.
Шанел изглеждаше самодоволна. Сякаш беше спечелила награда, за която се бяхме състезавали.
– Ти ме остави там – изсумтя тя.
– Трябваше да изпробвам другия вариант. Беше вкусен, но за моя вкус се нуждае от малко размразяване – изрече Круз, докато ме гледаше с присвити очи. – Лека нощ, Лайла Кейт.
Двамата влязоха в клуба, а той сложи ръка на дупето ѝ. Тя вече целуваше врата му. За него беше толкова лесно. А той беше толкова повърхностен.
Ужасното му поведение не беше това, което исках. Ако приказките не бяха истински, тогава исках приключения. Което означаваше, че трябва да напусна Розмари Бийч.
Беше време.