Блис Йорк
Октавия беше разярена от поръчката. Накара ме да взема фактурата, да я прочета изцяло и когато и дадох остатъка, тя се изплаши, прокле синята ивица и заплаши с живот тези, които бяха виновни. Трябваше да призная, че гнева ѝ беше оправдан. Да платя трийсет хиляди долара за шалове, които не е поръчвала, щеше да ме накара да получа инсулт. Беше поръчала десет, а получи шестдесет. Бях инструктирана да ги преопаковам, макар че не ги бях разопаковала, а само бях надникнала. След това ги върнах всичките. Доставчикът беше допуснал грешка. Тя нямаше да купува шалове от тях. Помислих си, че това е малко пресилено. Тя носеше артикули на Джими Чу и това беше честа грешка, но аз не го казах.
След като всичко това беше уредено, пристигна новата пратка. Леки обувки, бански костюми, изобщо летни дрехи, нещата, които тя искаше да покаже. Октавия не би купила повече от десет бройки от всеки артикул, а тези размери бяха избрани и популярни. Ако някой носеше нещо по-голямо от осем, не биваше да стъпва на това място. Тя носеше двойни нули, до размер осем, и само по един размер осем на артикул.
Смятах, че това е малко елитарно и ексклузивно, а точно такава беше Октавия. Това беше елитарен и ексклузивен магазин. Колкото повече опознавах Октавия чрез обажданията ѝ, заедно с текстовете, които ми изпращаше, разбрах, че тя мисли по този начин. Аз самата не изключвах никого, защото не исках да бъда изключена. Това, разбира се, ме накара да се замисля за Нейт. В кого се беше превърнал той? Някой, който е привлечен от това?
Не исках да го съдя. Не знаех нищо за връзката им и беше несправедливо да правя предположения. Но някога все пак познавах Нейт. Той изобщо не приличаше на Октавия. Произхождаше от привилегировани и богати среди, обаче не се държеше с права. В момента стоеше на една стълба в магазина и поставяше модни крушки в полилея, който Октавия го беше накарала да окачи.
Не беше казал много, след като ми каза да ѝ се обадя. Е, всъщност Нейт изобщо не беше говорил. Той беше останал отпред, докато аз работех отзад. Тази сутрин имахме момент, в който се смяхме на танца ми, когато видях онзи блясък в очите му. За секунда си помислих, че ме помни. Нас. Но после не каза нищо.
Опитах се да не позволя на това да ме победи. Опитах се също така да не позволявам на изплуващите спомени да ме правят тъжна, злобна и ядосана. Имаше връзка, тази връзка беше изчезнала, никога повече нямаше да я изпитам. Опитът ми с мъже беше ограничен. Мислех, че проблема е най-вече в това.
– Готова ли си за обяд? – Попита Нейт. Гласът му ме стресна, аз помръднах, като дръпнах главата си от бикините, които оправях.
– Какво? – Заекнах. – А?
Той се усмихна и това беше нелепо привлекателно.
– Ядеш ли?
Кимнах. Що за въпрос беше това?
– Тогава готова ли си да хапнем малко обяд?
О. Той питаше за обедната ми почивка. Рядко си вземах такава, освен ако Ел не беше дошъл, а Ел не беше тук.
– Предполагам. Обикновено не спирам, освен ако Ел не дойде и не ме спре.
Нейт извади ключовете си от джоба.
– Това не е здравословно. Трябва да ядеш. Хайде да вървим. Знам едно място.
Изправих се и го погледнах. Ключовете звънтяха в ръката му. Той искаше да ме заведе на обяд? Щеше ли Октавия да е съгласна с това?
– О, хм. – Не знаех какво да кажа. Въпреки че идеята да обядвам с него и да се возя в пикапа му беше изкушаваща.
– Престани да мислиш за това, Блис. Хайде да хапнем. Заслужихме си обяда.
Кимнах и отидох до чантата си. Това беше нормално. Работехме заедно. В известен смисъл той беше моя шеф. Искаше да ме заведе на обяд.
– Добре.
– Виждам, че не си разопаковала кутиите. Сигурно е казала да ги изпратиш обратно.
– Да. Не беше доволна.
Той се засмя.
– Обзалагам се, че не е била.
Ето го. Начинът, по който се засмя, сякаш я познаваше и тя го забавляваше. Топлината му, начина, по който го предаде, ревността ме ухапа силно. Никога преди не се бях справяла с това, но сега то беше тук и беше тежко. Беше гадно. Какво ужасно чувство. Горната част на главата ми изтръпна.
– Откога сте заедно? – Опитах се да се държа така, сякаш това не ме притеснява.
Нейт заключи задната врата и се отправихме към пикапа му.
– От първата година в колежа.
Колеж. Още нещо, което ми липсваше. Да ходиш в колежа. Бях взела всичките си курсове онлайн и през есента щях да завърша курсовете си. След това ми предстоеше обучение. Надявах се училището, в което преподавах, да ме наеме. Началното образование не беше много търсено. Не и тук. Имаше твърде много учители, които искаха да преподават по крайбрежието. Може би щях да отида във вътрешността на страната? Може би в някой по-беден окръг? Там имаше най-голяма нужда от учители.
– Ходи ли в колеж? – Попита той. Мразех да отговарям на този въпрос. Освен ако не познаваше миналото ми и всичко за рака, изглеждаше, че съм взела кратък курс. Избрала съм лесния изход. Можех да му обясня, но тогава, като всеки друг мъж, той веднага щеше да се отнесе към мен по различен начин. Сякаш бях крехка и погълната от болестта. Не исках да бъда болното момиче. Исках да бъда нормална и това беше моя шанс най-накрая да живея като приятелите си. И ако той не си спомняше за мен или не признаваше това лято, щях да гледам на това като на част от цикъла на нормалния живот. Макар че в момента това ме тормозеше.
– Да – отговорих аз. Това е всичко. След това попитах: – Къде ще ядем? – Темата трябваше да бъде сменена.
– При дядо ми. Най-добрите скариди в града.
Бях яла там преди седем години. Всъщност многократно. Дали дядо му щеше да ме помни? След онова лято никога не се върнах там. Това беше забранено място за мен. Не исках да вляза без коса и да накарам дядо му да докладва на Нейт, което той вероятно нямаше да направи. Но нуждата ми да запазя нашето лято и спомена за него беше твърде важна. Всеки път, когато минавах покрай дома му, си спомнях за Нейт. Мислех си за него и се чудех дали често идва на гости на дядо си. Сега вече знаех.
Не бях сигурна какво да кажа. Ако му задавах въпроси за това, тогава все едно лъжех. Вече знаех отговорите. Затова замълчах. Той можеше да говори, ако искаше.
– Снощи в клуба това бяха твоите приятели ли? – Благодаря ти, Господи, той сменяше темата.
– В по-голямата си част, да, бяха. Някои ми бяха наложени още от раждането. Всичките ни родители са много близки. Израснахме като семейство.
– Пияното момиче – започна той и аз се засмях.
– Шафран. Баща ѝ е собственик на заведението. През повечето време тя е като катастрофа.
– Тя ме покани да танцуваме. Затова си тръгнах. Когато отказах възможно най-красиво, тя започна да ме разтрива по бедрото. Харесва ми горещи жени да ми търкат бедрото, но тя беше силно опиянена, а предполагам и непълнолетна.
Извиках. Бях пропуснал това.
– Тя е на деветнайсет. И си има проблеми. Татко ми казва, че се отплаща на баща ѝ за ада, който е отгледал, когато е бил по-млад.
Нейт се засмя.
– Мама казваше същото за мен. Че аз съм отплатата на баща ми.
Нейт, когото познавах, не е бил адски натрапник. Това бяха години, които не познавах.