Нейт Финли
Знаех, че дядо ще я разпознае. Но въпреки това щях да я заведа там. Това беше импулсивно. Вероятно глупаво. Желание да направя нещо, което някога бяхме правили и което щеше да я накара да си спомни за мен. Това, което правехме, някога беше наше дело. Но защо трябваше да го правя? Аз бях този, който се правеше на глупав. Знаех кой седи до мен. Каква беше тя и какво искаше да каже. Също така не трябваше да ѝ напомням. Тя не беше забравила.
Влязох на паркинга. Синият шевролет на дядо от 1989 г. беше паркиран отзад, както обикновено. Обичах този пикап. Видът му беше успокояващ, Шевролетът изглеждаше постоянен, защото човека винаги беше тук. И можеше да ме принуди да призная миналото. Освен ако не стигна първи до него и не го помоля да не казва нито дума.
Той щеше да ме помисли за луд и вероятно щеше да го размаже. Дядо ми мразеше Октавия. Казваше, че тя е проблемна и „сигурен развод“. Той вече се беше развеждал два пъти. Жената, с която сега прекарваше живота си, беше вдовица и двамата бяха съгласни, че брака не е за тях.
– Била ли си някога тук? – Попитах Блис, знаейки много добре, че е била. Просто исках да видя дали ще бъде честна.
Тя се вгледа в мястото за няколко дълги секунди, преди да обърне поглед към мен.
– Да – отговори тя просто. Но с този отговор очите ѝ светнаха и аз отново се почувствах като гад. Но, разбира се, ако го призная сега, тогава всичко щеше да стане трудно.
– Тогава знаеш колко добра е храната. – Трябваше да кажа повече от това. Но не го направих. И за двама ни беше най-добре да го запазя по този начин.
Тя кимна, но не каза нищо повече.
Трябваше да се измъкна от този пикап. Да разстоянието между телата ни е малко. За предпочитане там, където не можех да я усетя. Или да я достигна и да я докосна. В известен смисъл обичах Октавия. Обичах идеята за „нас“. Ние си пасвахме. Сексът беше горещ. Тя не беше нуждаеща се. Това беше и беше най-лесната връзка, която някога бях имал. Щеше да е глупаво да я разруша.
Отворих вратата и излязох. Вдишах дълбоко морския бриз, за да прочистя носа си от сладкия аромат на Блис. Заслушах се, докато тя отваряше вратата си. Майка ми щеше да се срамува от мен, че не съм изтичала да направя това. Октавия изискваше такива неща, макар че всъщност Октавия не го заслужаваше. От друга страна, добре, Блис заслужаваше. Октавия щеше да ме изчака, докато не дойда до вратата ѝ, а след това щеше да се появи, сякаш мястото ѝ принадлежи.
Блис ме чакаше да спра да се взирам във водата. Трябваше да си събера главата. Дали дядо ще се съгласи да играе заедно, не беше лесно да се предвиди или знае. Преди да я види, щях да се намеся. Да го информирам, такива неща.
– Хайде да ядем. – Ударих ѝ приятелска усмивка и тръгнах към вратата на ресторанта. Тя пристъпи в крачка до мен.
– Дядо ти работи ли тук? – Попита тя. Погледнах я. Тя гледаше към пикапа му. Той имаше този пикап, откакто се беше преместил тук. Блис го беше виждала и преди. Знаеше, че е негов, и се чудеше дали ще я познае.
– Да. Никога не е пропускал ден.
Тя ме дари със стегната, нервна усмивка. Отворих вратата, после се отдръпнах и оставих Блис да влезе първа. Поне майка ми щеше да е доволна от това. Дори и да не одобряваше всичко останало, което бях направил по отношение на Блис и цялата ми потайност. Заедно с това, че не отворих вратата на пикапа.
Когато влязох, видях дядо да говори оживено с бармана. Той винаги е бил щастлив тук. Това правеше майка ми щастлива. Някога беше мрачен и депресиран. Дядо беше направил няколко лоши грешки, но майка ми му беше простила. Защото грешките му я бяха довели до баща ми. Това беше кашкавалена, приказна история, която бях чувал твърде много пъти. Те бяха стигнали твърде далеч в любовта си за реалността на заобикалящия ги свят. Никога не бих се впуснала в това. Твърде дълбоко. Прекалено дълбоко. Хората вече не оставаха заедно. Нямаше да се опаря. Октавия не можеше да ме изгори. Тя беше в безопасност. Усилията бяха минимални.
– Избери маса. Аз ще бъда там. – След това се запътих към дядо ми. Той забеляза, че се насочвам към него, и по лицето му се разля усмивка.
– Вижте кой не може да се откъсне от готвенето на дядо си.
– Нищо не може да те победи – уверих го аз. Харесваше му да му го казвам, дори и да не беше истинската истина по въпроса. Това място беше по-скоро бар, макар че храната беше над средното ниво за барска кухня и за изнасяне. Побоите му наистина бяха добри.
Той излезе иззад бара. Отвори ръце, за да ме прегърне.
– Не съм те виждал от няколко дни. Как се храниш?
– Хапвам по нещо тук и там. Работя върху нещата на Октавия.
Той се намръщи при името ѝ. Дядо не го одобряваше. После погледа му попадна върху Блис и той спря. Дадох му момента, от който се нуждаеше.
– Да ме прокълнеш, тази направи красота. Радвам се, че си я потърсил. Припомни си какво е добра жена.
– Не съм го направил. Тя работи за Октавия. Не съм и казал, че я помня. Тя си мисли, че съм забравил онова лято и нея, а аз бих искал да остане така. Тя е добър служител, а Октавия има нужда от някого, така че моля те, не го усложнявай.
Дядо не отговори. Изражението му ми каза достатъчно. Той си беше помислил, че съм си изгубил ума.
– Ти майтапиш ли се в момента? – Поклатих глава.
– Ами, по дяволите.
– Просто е по-лесно, ако миналото ни си остане там.
– По-лесно от какво? Истината? – Той въздъхна. – Ще си държа езика зад зъбите, но не и заради теб и твоята фантастична годеница. Ще го направя заради онова момиче там. Тя беше мила. Не е нужно да бъде наранена. Събраха пари за нея още когато беше болна. Аз дарих много за общественото събитие. Дори и със застраховка, която е склонна да те прецака, болничните и сметки бяха големи. Нямам представа как родителите ѝ се измъкнаха по дяволите от тях. Всичко това е проклето хвърляне на зарове.
Болна? Какво? Какви сметки?
– Не знам за какво говориш.
– Момичето победи рака. Бореше се и спечели войната. Силно момиче. Градът наистина я обича.
– Рак? – Какво, по дяволите, имаше предвид, че тя е имала рак?
Той кимна.
– Да. Тя има много приятели в Морски Бриз. Притесняваше цялата група до смърт.
Погледнах обратно към Блис. Оставих думите му да потънат в съзнанието ми. Никога не съм си представял, че тя е преживяла нещо подобно. Беше по-зряла, по-възрастна, по-малко наивна, но си мислех, че всичко това идва с възрастта. Не със смъртта. Тя не погледна към нас. Задълбочено изучаваше менюто.
– Кога се е разболяла? Защо не ми каза?
– Случи се след онова лято. Онова, което ти прекара с нея. Помислих си, че си знаел. Не исках да те разстройвам, като говоря за неизбежното. Щях да те оставя да повдигнеш въпроса, ако искаш да го обсъдим допълнително. Тогава си бил още дете. Не ми се искаше толкова скоро да видиш грозотата, която този свят има.
Блис вдигна поглед от менюто си. Тя се усмихна и видях проблясък на тъга в очите ѝ и по веждите ѝ. Бях я пропуснал преди, но тя беше там – надежда, скръб и още нещо. Беше радост. Блис беше щастлива. Не защото не познаваше борбата или страха, а защото се беше изправила срещу тях с главата напред и беше победила. По дяволите, бях потънал дълбоко.