Блис Йорк
Прочетох менюто три пъти, преди Нейт да се върне на масата. Дотогава го бях запомнила. Усещах как ме гледа. Това ме накара да се притесня по начин, който беше едновременно добър и лош, а след това всичко се събра в едно. Чудех се дали дядо му не му напомня за мен. Ако го правеше, щеше ли да се промени за миг? Щеше ли да приключи работата ми с Октавия?
Когато Нейт седна до мен, нервите ми бяха изпуснати от стреса и напрежението от това, което щеше да последва от разговора им в бара. Не можех да вдигна поглед от заученото си меню, докато Нейт не ме успокои.
– Намери ли нещо, което искаш? – Небрежно попита той. В гласа му нямаше нищо, което да ме предупреди, че знае или не знае. Той изглеждаше същия. Може би дядо му беше забравил коя съм и какво се беше случило. Дали просто бяха обсъждали, че Октавия ме е наела и обяда е бил професионална любезност?
– Мисля, че ще ти се доверя и ще избера побой със скариди. – Когато му го казах, се усмихнах, след което вдигнах усмивката, за да го погледна уверено в очите.
Той кимна.
– Добър избор. Умен ход.
Усетих, че усмивката ми се разколебава и хвърлих бърз поглед към дядо му, който го наблюдаваше внимателно. Дали беше видял как реагирах на погледа му? Знаеше ли, че знам, че той знае, че аз знам… Уф, губех ума си. В главата си изрецитирах списъка с предястия, без да поглеждам менюто. След това проверих дали съм ги запомнила правилно. Нито един пропуск. Нима полудявах?
– Не мога да повярвам, че не идваш тук редовно. Мястото е доста популярно. – Сега изпитваше ли ме? Да търси улики? Господи, какъв е натиска на този обяд.
– Не се храня много навън. – Нямаше да излъжа.
Той не изглеждаше изненадан или объркан от отговора ми. Изглеждаше нормалното си отпуснато аз.
– И кога за последен път беше тук?
Малко свих рамене.
– Минаха години. Изглежда по същия начин. – Самото произнасяне на думите беше трудно. Знаех, че той не пази тези спомени толкова близо до сърцето си, колкото мен. Или изобщо.
Трябва да е имало много момичета след мен. Аз се смесих с всички тези жени. Бях просто още едно име в дневника. Помръкнах. Надявах се, че той няма дневник с жени.
– Не се е променила много, предполагам. Кое беше любимото ти ястие, когато идваше тук преди?
За да имам любимо, трябваше да опитам няколко неща. Той предполагаше, че съм била повече от веднъж. Дали пък не чета прекалено много в това?
– Никога не съм идвала достатъчно, за да имам любимо.
Той се усмихна, след което премести поглед към бара, където знаех, че седи дядо му. Може би той беше подсказал на Нейт с малко разтърсване на паметта?
– Права си. Предположих, че щом веднъж си яла тук, ще искаш да се върнеш многократно. Грешката е моя. Прости ми. Съжалявам.
Сърцето ми потъна малко. Това беше всичко. Всичко, което щеше да каже. Всеки път, когато се сблъсквах с това, че Нейт ме е забравил, ме болеше. Искаше ми се да не е така, но болката беше непреодолима. Ако имах повече опит с момчета, сигурно нямаше да ме боли толкова силно. Малцината, с които се бях срещала, не бяха нещо запомнящо се. Те не бяха достатъчни в сравнение с Нейт. Никога не ми допаднаха, защото не можеха да бъдат като него, което си беше моя лична дилема. Просто ми се искаше той да мисли същото за мен.
Сега ми се струваше, че тези момчета, макар и малко на брой, може би все пак са били нещо добро. През цялото това време се бях вкопчила в една фантазия, на която очевидно не ѝ беше писано да бъде. Не бях достатъчно важна, за да ме запомни.
– Октавия няма да яде тук. Това е под нейното ниво. Дядо казва, че трябва да се съобразя с това. Момиче, което ще мине през тези врати, е пазителка, според онзи старец там.
Не отговорих на това. Това не беше моя работа, макар че се съгласих, че човек трябва да приема семейството си. Това беше ресторанта на дядо му. Октавия би трябвало да иска да дойде тук. Но тогава, разбира се, се бях запознала с Октавия. Тя не беше от онези, които се съобразяват с другите, освен ако това не е от полза за нея. Правеше това, което искаше да прави.
– Кога ще се върне Октавия? Тя не каза нищо по телефона.
Нейт сви рамене.
– По дяволите, ако знам. Тя идва и си тръгва по прищявка. Скоро ще видиш.
Това не звучеше като здравословна връзка. Това ли желаеше Нейт? Искаше да се ожени за нея завинаги? Богата светска дама, която води охолен живот и управлява бизнес като развлечение? Не, това не беше справедливо. Октавия работеше усилено, за да превърне този бизнес в успешен. Разбира се, баща ѝ беше на разположение, ако имаше нужда от него, с неограничени пари, но не тя беше виновна за това.
– В гимназията къде прекарваше свободното време с приятелите си?
„В гимназията“.
Въпросът на Нейт дойде изневиделица. Не исках да му отговарям. Животът ми в гимназията не беше такъв, какъвто той си мислеше. Да кажа истината, щеше да издаде твърде много. И все пак нямаше да излъжа, затова избрах неясен отговор.
– Тук и там. Няма много избор наоколо, ако искаш да стоиш далеч от туристите.
Той се засмя.
– Тук и там? Наистина? Това е всичко, което получавам?
Повдигнах рамене и обърнах въпроса към него.
– Къде си се срещал с приятелите си?
– В Кънтри клуба на Керингтън. Плажът и клубовете в Дестин. – След това той направи пауза и завърши с намигване. – Това е начина, по който отговаряш на въпроса.
Въздъхнах. Той беше прав.
– Не съм излизала много. Предимно си стоях вкъщи. Ел беше единствения ми близък приятел.
Ето, това беше истината. Всичко, което беше получил от мен.
– Защо? – Той се намръщи, но това не беше бръчка на объркване, а ме притискаше за повече информация. Беше любопитен. Трябваше да отговоря.
– Защото бях интроверт. Харесвах къщата си и сигурността в нея. Не бях добра в общуването с хора и Ел ме разбираше. Той работеше, защото трябваше да работи. Нямаше друг избор за мен.
– Ти не изглеждаш интровертна.
Той не познаваше момичето, което се беше преборило с рака. Той познаваше оцелялата. Резултатът. Моите преди и по време на рака бяха нещо съвсем друго.
– Хората се променят. Обстоятелствата променят хората.
Дядо му се появи на масата с две бири и ги сложи на масата.
– Решихте ли да хапнете нещо?
Мразех бирата. Но държах устата си затворена. Можех да отпивам от нея, за да отмивам храната си.
– Две скариди с чипса, който правиш. Допълнителна сол. Кръвното ми налягане е ниско.
Дядо му кимна и ми се усмихна, когато срещнах погледа му с моя.
– Радвам се, че се върна – каза той. След това се отдалечи.
Превърнах се в леден блок. Не бях сигурна дали трябва да погледна към Нейт.
– Сигурно си направила впечатление на дядо, когато си идвала преди. – Той се облегна назад и отпи от бирата си. – Ти изобщо пиеш ли бира? – Попита той.
Поклатих глава. Той махна с ръка на една сервитьорка.
– Джойс, може ли Блис да получи… – Той ме погледна за отговор на въпроса си.
– Сладък чай – отговорих аз. – Благодаря.
Джойс кимна.
– Разбира се – след което си тръгна, прехвърляйки бедрата си за Нейт.
– Старецът си мисли, че света пие бира. – Промърмори той, всъщност го прошепна. След това добави с нормален тон: – Имаш ли любим предмет? В гимназията или нещо след това?
Въпросите продължиха по този начин. Всяко запитване ме караше да се замислям по-усърдно как да отговарям на въпросите му. Да запазя тайната си беше трудно, но някак си успях.