Нейт Финли
Това беше всичко, за което можех да мисля в неделя. Този проклет обяд. Всички отговори, които тя избягваше. Да я попитам беше несправедливо. Очевидно тя се опитваше да запази всичко в тайна от мен. Заедно с това коя е тя. Това беше моя грешка. Тя си мислеше, че не помня, и след като прекарах време с нея, разбрах, че това, че не ми е напомнила, е било за моя собствена полза. Не за нейна.
Блаженството, в което се бях влюбил през онова лято, беше същото. Сега тя беше по-твърда и беше видяла колко грозен може да бъде живота. Момичето се беше превърнало в жена, изправяше се пред страха и побеждаваше, но сърцето ѝ не се беше променило. В нея имаше доброта, която не можеше да се произведе. Тя те караше да поставяш под въпрос взаимоотношенията си. Ако те бяха с Блис, щяха ли да се получат?
Защо, по дяволите, съм се съсредоточил върху това? Това беше рецепта за катастрофа. Имах нещо хубаво. Лесната, без драма връзка, която всички мъже търсят. Нямаше да го объркам с Блис. Дори ако тя ме накара да почувствам нещо, което не бях изпитвал от много време насам. Като видях усмивката ѝ, ми напомни, че има жени, които не се интересуват единствено от нуждите си и просто задоволяват егоистичните си желания.
Не исках никога да бъда толкова уязвим, колкото баща ми. Макар че майка ми никога не би наранила баща ми… Ами ако, искам да кажа, ако той я загуби. Ако тя умре, той няма да живее. Той щеше да последва майка ми в смъртта. Разбира се, той обичаше децата си и имаше добър живот, но майка ми беше номер едно. Неговият център. Шибана необходимост. Тази гадост беше адски страшна.
Октавия никога нямаше да бъде моя център. Бях защитен от такъв вид разбито сърце. Можех да продължа да дишам и да живея, ако нещо се случи с нея. Сигурно щях да съм тъжен, но нямаше да умра от това, което беше здравословно и нормално. Това беше всичко, което исках в живота. Плиткоумие? Да. Но плиткото е безопасно. Бях се убедил в това.
Изтръгнах се от мислите си, когато някой ме блъсна и пусна кутия в краката ми. Книгите се разхвърчаха навсякъде.
– Извинявай, човече, не те видях. Моя грешка. Не внимавах. – Беше Ел. Стоеше пред мен.
Очите му се спряха върху мен и той се изправи. Имаше познаване и той не го криеше като Блис. Тя беше ли му говорила за мен? Дали си мисли, че си спомням това, което тя смята, че съм забравил? Боже мой, това беше объркващо.
– Моля те, кажи ми, че нямаш място тук – бяха думите, които излязоха от устата му. Ако беше някой друг, щях да сметна това за грубост. Но аз разбирах и уважавах загрижеността му. Блис означаваше много за него. Чудех се дали тя означаваше нещо повече от това? Не можех да си представя, че са просто приятели. Мислех си, че това би било шибано невъзможно. Но тогава, разбира се, това бях аз. Ел може би е различен.
– Дядо ми има – отвърнах аз. Не че дядо някога е оставал тук. Той винаги беше в бара. Бях му казал, че ще дойда днес следобед и ще ям неделния обяд с него. Това беше единствения ден от седмицата, в който той прекарваше следобеда си вкъщи. В неделя бара беше затворен до шест часа вечерта. Това беше нещо като негов почивен ден.
– Чудесно – промърмори Ел и се наведе да събере книгите. Можех да продължа да вървя и да го оставя така, но исках повече информация. За какво? За Блис, ето за какво. Не възнамерявах да действам според чувствата си. Но и не бях достатъчно силен, за да остана настрана. Това, което не знаех за миналото ѝ, беше пролука, която трябваше да запълня.
В края на краищата колкото повече знаех, толкова повече щях да си причиня болка, когато тя си тръгне. Бях я поискал. Обикновено пренебрегвах драматичното. Този път очевидно го поканих. Желанието ми да опозная Блис сега надделяваше над собственото ми самосъхранение.
– „Гордост и предразсъдъци“, „Бунтовнически височини“, „Джейн Еър“… Интересен избор за четене. – Държах се като магаре. Това бяха книгите на Блис. Тя обичаше да чете, а „Гордост и предразсъдъци“, както знаех, ѝ беше любима. Надявах се, че шибаняка не ги е надраскал като некадърен кучи син.
– Не можеш да победиш добрия романс – отвърна той със саркастично изражение. Нямаше да признае, че са на Блис. Защо? Защото не знаеше, че съм наясно, че живеят заедно като приятели? Беше я защитил от мен. Умен човек.
– Не мога да кажа, че предпочитам този жанр, но всекиму своето.
След това Ел заби „Разум и чувства“ в кутията с ненужна сила, преди да се изправи и да ме погледне.
– Не всеки знае, че нещо е хубаво, когато го удари в лицето.
Той започна да си тръгва и аз трябваше да го оставя, нямаше смисъл да задълбавам още повече. Той не ме харесваше. Вероятно ме мразеше. Нима Блис говореше лошо за мен? Ако беше така, тогава това беше гадно. Защото освен че я „забравих“, аз се държах мило. Мислех, че и е харесало да прекара времето си с мен вчера при дядо ми.
– От колко време е без рак? – Думите излязоха, преди да успея да ги спра.
Той замръзна. Стояхме така в продължение на време, което изглеждаше по-дълго, отколкото беше в действителност. Главата ми се пръскаше от осъзнаването, че току-що съм признал, че я познавам. Познавах я. По дяволите. Той щеше да и каже. Сега трябваше да се изправя пред миналото.
Когато най-накрая се обърна с лице към мен, в изражението му имаше твърдост. Ел изглеждаше мек. Добър и нежен, такъв, какъвто беше нейното място. Той беше човека, който вярваше в приказки и вероятно можеше да ги сбъдне.
– Знаеш ли – беше всичко, което той каза.
Кимнах.
– Майната ти – беше отговора, който заслужавах. След това той тръгна към стълбите.
Застанах там и зачаках, в случай че реши да се върне да отговори. След пет минути разбрах, че няма да се върне, затова тръгнах към апартамента на дядо. Той се намираше на долния етаж.
Ел веднага щеше да и каже. Тя щеше да разбере, когато я видя на работа. Преструвките ми щяха да свършат и щяхме да се справим с нея. Голяма част от мен изпита облекчение.
Но имаше и една малка част от мен, която беше ужасена. От това, което щяхме да си кажем и как щяха да стоят нещата между нас сега. Колко силен бях аз? Скоро щях да разбера.
Почуках веднъж и вратата на апартамента на дядо ми се отвори и се удари в стената. Миризмата на гумбо срещна носа ми. Дядо ми стоеше там с черна престилка, на която с бели букви пишеше „ПОЗДРАВЯВАМ КУХНЯТА“. По нея имаше малки бели отпечатъци от ръце, които принадлежаха на много по-младото аз. Отпечатъците на ръцете на сестрите ми също бяха там. Майка ми ни накара да я направим за него преди петнадесет Коледи.
– Крайно време беше да дойдеш. Бях на косъм да я изям без теб. В хладилника има бира. – След това се върна в кухнята.
Затворих вратата след себе си. Мислите ми се понесоха към начина, по който изглеждаше. Дали мястото на Блис беше като това? Дали спалнята ѝ беше вляво от всекидневната, както беше стаята за гости на дядо? Или пък Ел ѝ беше дал главната? Или пък бяха спали заедно в неговото легло?
Майната му на този поток от мисли. Изобщо не се чувстваше добре. Насочих се към хладилника за първата от твърде многото бири, които най-вероятно щяха да се появят.