Блис Йорк
– Простила ли си ми, че те излъгах? – Това беше първото нещо, което той каза, когато сестра му си тръгна. Изпитах облекчение, че Феникс е била тук. Тя ни предпази от този разговор достатъчно дълго, за да си събера мислите.
– Да – отвърнах, защото го бях направила. Разбирах защо го е направил. Не се чувствах добре, но го разбирах.
– А мислила ли си да бъдем приятели?
Той не си губеше времето, за да премине към въпроса. Но пък Нейт Финли никога не го беше правил. Истината го чакаше там и той се справяше с нея. Най-добре беше това да стане, преди Октавия да се върне. Вероятно това си мислеше в момента.
– Трябва да работим заедно. Искам да кажа, че ти ще бъдеш тук и ще помагаш на Октавия. Не виждам защо да не сме приятели. Така нещата ще вървят малко по-лесно.
Той се намръщи. Това не беше отговора, който търсеше. Ами какво беше? Какво искаше да кажа? Да! Да отидем на сладолед и да се целунем под моста, както правехме преди? Този спомен ме убоде дълбоко. Изтласках го надолу. Много надолу. Тези спомени вече не бяха достъпни. Те не можеха да бъдат разопаковани и да си играя с тях. Не и ако исках да го преодолея.
– Октавия ще бъде тук през следващите няколко дни… И… Имам въпроси за миналото и за теб… Твоята болест… Как си я преодоляла.
Ами бу-бу-бу. Обзалагам се, че го е направил. Това не означаваше, че ще се отворя и ще споделя с него. Не исках той да знае. В главата си исках да си останем такива, каквито бяхме, което беше глупаво, защото нямах бъдеще с Нейт. Предполагам, че нямах реална причина да не му кажа, освен че не исках, не трябваше и щях да направя каквото реша. Да не бъда притискана да му кажа, защото той носеше някаква вина и имаше нужда да снеме това бреме.
– Не говоря за това – отвърнах аз и продължих да работя по прозореца. Трябваше да намеря начин да накарам шаловете да се впишат в лятната витрина, която бях подредила. Това беше южна Алабама. През лятото беше горещо. Октавия трябваше да помни това, когато отиваше да купува неща за продан. И двете имахме много да учим и аз оценявах, че ме е наела.
– Защо? – Попита той. – Защо да не го изкараш от гърдите си?
Извъртях очи. Да, държах се като тийнейджър. Той искаше да знае нещо, за което не исках да говоря с него, затова щеше да ме попита защо. Нима си мислеше, че ще ме накара да се разкрия? Да говоря за това? Защото беше любопитен? Била съм там и съм правила това с много хора и не исках да го правя с него.
– Защото Нейт. Просто ЗАЩОТО.
Той замълча. Добре. Трябваше да се заеме с работата си за деня и аз трябваше да направя същото.
– Не отговаряше на съобщенията или обажданията ми. Опитах се. Положих усилия. Не аз те отблъснах.
Затворих плътно очи и въздъхнах. Той не искаше да остави това да се случи. Щеше да се наложи да го обсъдим. Да го изкараме наяве и да се справим. Което беше нелепо. Бяхме деца. Бях се справила с това по начина, по който една тийнейджърка знае да се справя с нещата.
– Бях изправена пред най-страшното нещо, което можех да си представя. Какво друго трябва да знаеш? Не бях в състояние да се справям с едно детско влюбване. – Това беше малко грубо, но беше истината, а истината може да ужили.
– Но аз мислех, че сме нещо повече от това?
Може би бяхме. Може би това беше моя грешка. Бях се сблъскала с нещо, което ме промени. И когато бях готова да му го кажа, беше станало твърде късно. Беше минало твърде много време и аз бях различна, толкова много различна. Приказният ми живот беше приключил. Реалният свят ме беше ударил в лицето. Любящо семейство и стабилен дом с цялата подкрепа на земята не могат да те спасят от нещо като рак. Той се занимава само с мрак и болка. Ти го побеждаваш или той те побеждава. Докато не го преживееш, не разбираш дълбочината му
Сгънах шала и погледнах към него.
– Бях прекалено уплашена, за да мисля за момчета. За приятелства или за драмата на хората. Защото не бях сигурна, че имам бъдеще отвъд следващото посещение при лекаря. Един ден се събудих с всичко планирано, за да изглежда живота ми по определен начин. Беше толкова вълнуващ, толкова пълен с мечти, но след това при една лекарска консултация ми казаха, че имам рак. Че живота ми не е гарантиран. Нищо не е било същото и никога няма да бъде.
Нейт продължи да ме гледа. Под сребристите басейни на очите му нямаше съжаление или страх, че това може да му се случи. Много често виждах тези две неща – съжаление и страх у хората. Това, че не ги виждах в очите му, беше облекчение. Щеше да ме заболи. Да ме събори. Но както винаги знаех, Нейт беше различен. Той не беше като другите момчета.
Той все още ме виждаше. Повечето хора не го правеха. Виждаха само болестта в мен. Онази, която бях преборила, но която сякаш оставаше в съзнанието им, след като тя си беше отишла. Исках да го прегърна за това. Да му благодаря и да разчитам на преценката му, че това не е странно и не на място. Но той нямаше да разбере. Не беше преживял това, през което бях преминала.
– Щях да се върна тук. Сигурно щях да се преместя при дядо ми, за да съм близо до теб, ако знаех.
Не е било писано да стане така. Той обичаше родителите и сестрите си, живота си в Розмари Бийч и именно там трябваше да остане. Той принадлежеше на тях, а не на мен. Идването му тук нямаше да е добро нито за Нейт, нито за семейството му. Моята вина, заради това, нямаше да помогне на борбата ми, а тогава се борех всяка минута.
– Бяхме деца. Нещата се случват. Ставаме различни хора. Това вече е минало, нека просто го оставим.
Нейт ме изучаваше интензивно, без да отвръща поглед или да се опитва да аргументира някаква гледна точка. Можех да видя как ума му работи точно там, по стабилността на погледа и стойката му. Когато най-накрая въздъхна, той кимна и каза „добре“. Това беше всичко, което каза.
Не исках да вижда разочарованието в очите ми, затова се обърнах обратно към прозореца. Умът ми вече не беше съсредоточен върху работата ми. Той се беше съгласил. Не беше спорил. Трябваше да съм облекчена. Фактът, че исках той да спори, беше глупав. Детински, а аз не бях дете, вече не бях.
Слушах го, докато си тръгваше. Чух как задната врата се отваря и затваря. Стиснах здраво очи и си пожелах болката в гърдите ми да изчезне. Да ме остави за малко. Дайте ми малко мир и спокойствие.
Най-накрая бях свободна, живеех сама и имах живот на възрастен човек. Да тъгуваш вече беше безсмислено. Имах толкова много неща, на които да се радвам. Исках онова щастие, което виждах по лицата на другите, а да си пожелавам нещо, което е далеч от моя обсег, беше загуба на време и усилия. Знаех колко мимолетно може да бъде времето, защото почти напълно го бях изчерпала.
Веднъж си помислих, че стиха от Библията за това, че не ни е обещан утрешният ден, е депресиращ и в него липсва всякаква радост. Сега вече знаех, че то е реално. Нещо, което всички ние трябваше да приемем. Аз го правех, така че защо го пропилявах, за да си пожелавам Нейт Финли да е утре, утрето, което щях да обявя за свое бъдеще? Вместо да бъде просто моето минало?