Нейт Финли
Нямах намерение да остана отзад цяла сутрин. Но трябваше. Исках да помисля за това, което беше казала, и да измисля как да се справя с нея. Трябваше да се съглася и да приема предложението ѝ. Ако имах повече време да помисля, знаех, че щях да променя решението си.
Но не го направих.
Десет минути преди да взема Блис и да я заведа отново на обяд, Октавия се втурна през задната врата с ръце, пълни с пазарски чанти, и огромна усмивка на лицето.
По дяволите. Това беше твърде скоро. Още не бях готов за нея. Което би трябвало да е знак, който признах. Исках тя да стои далеч.
– Витрината изглежда невероятно. Тя е блестяща. Не ти ли казах, че съм намерила перфектното съчетание за магазина, момиче, което знае какво прави? Освен това е лесна за обучение. Не е стара и надменна. Прави това, което казвам, и не ми задава въпроси. Харесва ми. – Това бяха първите думи, които излязоха от устата ѝ, след като не ме беше виждала почти месец.
Докато не се върнах в „Морски Бриз“ и не видях Блис, това беше нормално. Точно това, което исках. Беше лесно, без драми и нямаше истинска привързаност. Майната му на това място и на глупавите ми спомени. Това, което имах, беше перфектно.
– Още не съм видял витрината ѝ. Върнах се тук и монтирах рафтовете, които поръча.
Тя се намръщи, докато разглеждаше рафтовете.
– Не са толкова големи, колкото си представях.
Октавия имаше нужда от сръчен човек или трябваше да ме улесни. Всичко, което трябваше да направи, беше да измери правилно и винаги щеше да има подходящия размер. Можех да ѝ го кажа, но тогава щеше да се ядоса и да ме накара да го опаковам обратно.
– Предполагам, че просто ще поръчам още няколко комплекта – каза тя с махване на ръка, сякаш това е лесно решение и тя няма време да се напряга. Чудех се колко ли дълго щеше да я забавлява това? Кога щеше да и стане скучно и тя щеше да си тръгне и да иска нещо друго, което да я поддържа, поредната шибана прищявка, от която щеше да се откаже? Баща ѝ винаги изпълняваше желанията ѝ. Това беше просто поредната инвестиция, която Октавия накрая щеше да пренебрегне.
Името на магазина би трябвало да е „Капризът на Октавия“ или „Прищявката на Октавия“, или „Своенравието на Октавия“… Всъщност не ми пука. Това беше всичко. Никога нямаше да признае, че това е вярно. Когато ти дават възможност и те спасяват отново и отново, не ти се налага да се вглеждаш в себе си. Това е като огледало без стъкло. Всичко, което виждаш, е следващата ти голяма грешка.
– Умирам от глад. Намери ли някъде нещо добро за ядене?
– Дядо ми – беше моя отговор. Тя знаеше, че ще бъде така. Точно както аз знаех, че тя ще сбръчка нос с неприязън.
– Не, благодаря. Ще го потърся в Гугъл. Иди да се измиеш и да заведем Блис да обядваме прилично. Трябва да я задържа наоколо.
– Блис харесва дядо – отвърнах аз. Това си проси неприятности. Но, по дяволите, ако Октавия не ме беше раздразнила изведнъж и това отне само двайсет шибани минути.
Тя дори не се обърна назад.
– Разбира се, че го харесва. Тя е проста.
След това мина през вратата към входа на магазина, високомерното ѝ поведение беше напълно непокътнато.
Блис не беше проста. Нито за миг.
Отидох до тоалетната, измих си ръцете, след което се загледах в огледалото. Трябваше ми психическа подготовка за това. За да си припомня защо избрах Октавия и защо Блис не беше подходяща. В сърцето ми или в бъдещето ми нямаше място за всичко, което щеше да изисква Блис. А ако си призная това… Идеята, че мога да си позволя да я обичам и после рака да се върне, ме плашеше до смърт.
Това щеше да ме разбие на парчета. Не желаех да бъда разбит или направен толкова уязвим, което беше егоистично и изцяло за моята безопасност, най-ебаната егоистична мисъл, която някога бях имал, а бях дяволски сигурен, че съм имал много. Но това беше вярно и аз приемах истините си. Не се преструвах на благороден. Поне вече не…
Преди седем години…
Бях рано. Блис ми каза да се срещна с нея на нашето място на плажа около десет часа тази сутрин. Беше девет и трийсет. Не исках тя да дойде преди мен. Не и след вчерашния ден. Беше ми позволила да я целуна и това беше най-хубавата целувка в живота ми. Не че съм имал толкова много. И то без да броя Лайла Кейт. Нито един от нас не беше целувал никого преди три години, когато решихме да практикуваме един върху друг. И двамата бяхме отвратени. Като да целуваш брат или сестра. Не се повтори.
Целувката с Блис беше невероятна. Тя миришеше на кокос в маслото за тен, както и на нещо друго. Беше уникален за нея и не можех да му се наситя. Когато снощи се наведох да я целуна, се страхувах, че ще ме отблъсне. Но не го направи. Беше плъзнала ръцете си по ръцете ми и свързала пръсти зад врата ми. След това ми беше трудно да се отпусна.
Затова тази сутрин я чакам. Уверявам се, че знае, че целувката означава много, че е специална и че я обичам. Всъщност не бях мислил, че любовта е възможна, докато не станеш по-възрастен и опитен. Осъзнах, че съм грешал. Сърцето ми беше толкова адски свито, когато я гледах, че ме болеше, когато тя си тръгна. Не бях сигурен, че има някакво определено нещо, което може да обясни какво е любовта. За мен това беше моето определение.
– Ти си Нейт Финли, нали? – Обърнах се, за да видя едно момиче, чието тяло рекламираше, че е поне на осемнайсет. Гърдите ѝ бяха на път да се изсипят от банските. Бяха най-големите, които бях виждал отблизо. Дългата ѝ руса коса беше преметната през рамо, а загорялата ѝ кожа, която така щедро разкриваше, блестеше от масло и ранна пот. Ако не бях израснал на плажа, това можеше да е вълнуващо. Но аз бях Финли и в моя свят това ми се случваше доста често, особено в кънтри клуба.
Не бях сигурен откъде момичето знаеше името ми. Повдигнах рамене и погледнах назад по плажа, търсейки спешно Блис.
– Да, но аз не те познавам.
Тя се захили и аз се разкрещях вътрешно. Не харесвах хихикащите. Те ме дразнеха до смърт. Блис не правеше това кокетно хихикане. Преди две години това беше основната причина Блис да стане привлекателна за мен. Разбира се, след суровата красота.
– Баба ми и дядо ми са членове на клуба „Керингтън“. Обикновено прекарвам по един месец всяко лято в Розмари Бийч с тях. Виждала съм те там.
Двата плажа бяха само на два часа и половина разстояние един от друг. Но сериозно, мястото трябваше да ме последва тук? Исусе.
– Ами сега – отвърнах аз. – Сега ме виждаш тук. – Постарах се да звуча като задник, за да си тръгне, преди Блис да е дошла. Нямаше нужда тя да се разхожда до мен, докато говоря с Мис Големи цици, особено след целувката от снощи.
Тя отново се захили.
– Да, така е. Искаш ли да седнеш с моите приятели и мен? Вчера те видях с младото момиче и им те посочих. Те са очаровани, че дядо ти е Дийн Финли.
Бащата на баща ми е известния барабанист на „Слакър демон“. Те са емблематична рок група, която вече е пенсионирана в по-голямата си част. Бяха станали дядовци и новото поколение не беше по вкуса им. Когато ги помолеха, се събираха за набиране на средства, но това беше обхвата на изявите им. Все пак имаше и поклонници. Те имаха цял живот слава, която обхващаше три поколения фенове, които никога нямаше да ги забравят.
– Повечето хора са такива – отвърнах аз. И точно когато изрекох тези думи, тъмната коса на Блис се появи пред погледа ми. Тя вървеше по този път някак небрежно. Обикновеното бяло дантелено покривало, което носеше върху горещите си розови бикини, не показваше почти толкова много тяло, в сравнение с това на другото момиче. Блис изглеждаше елегантна и уверена в себе си. Имаше мозък, който подхождаше на всичко останало. – Извинете, моето момиче е тук – казах аз, без да поглеждам назад. След това се отправих към срещата с Блис в нетърпението си. Ако бях друго момче, такова, което не е влюбено в Блис Йорк, тогава щях да тръгна по друг път. Тя щеше да е първата ми и щях да се наслаждавам на всеки миг от загубата на девствеността си. Знаех това, но не, не и сега, тя не беше това, което търсех.