Нейт Финли
Измислях си извинения, за да не се появявам при Октавия в продължение на три дни. Колкото повече разстояние успеех да отделя между мен и Блис, толкова по-добре щеше да бъде и за трима ни. Октавия се беше върнала и това беше достатъчно, за да ми напомни от какво имам нужда в живота. Това, което ми подхождаше и беше безопасно, защото да съм близо до Блис не беше безопасно. Само да съм в една стая с Блис не беше безопасно. Тя ме изкушаваше с живот, който не исках.
Всяка вечер слушах Октавия да разказва за идеите на Блис за магазина. Извеждах я на вечеря на местата, които тя избираше, и я подкрепях, без да се намесвам. Правех нещата, които обикновено правех. Когато обаче тя поиска да отиде да слуша една група в петък вечер в Лайв Бей, спрях. Това беше лоша идея. Повече от вероятно беше Блис да е там. Да се срещам с Октавия, докато Блис ме наблюдава, не беше добре за мен. Ако ситуацията се обърнеше, нямаше да ми е лесно да я гледам с друго момче. Не смятах, че е честно спрямо Блис. Дори и да е продължила напред и да е забравила това, което сме имали или което сме си мислили, че сме имали в миналото, да натрива лицето на другия в тази история ми се струваше жестоко.
Опитах се да убедя Октавия да отиде някъде другаде. Тя беше твърдо решена да се занимава с Лайв Бей и да провери местната сцена. Октавия казваше, че има нужда от „малко време за почивка“, сякаш върху нея се е стоварил някакъв истински стрес. Смесването с „обикновените хора“ тук щяло да ѝ помогне да „се освободи от напрежението, което идва от това да си успешен“.
Имаше вероятност Блис да има други планове. На това се придържах, докато Октавия не го изстреля по дяволите. Навлизахме в Живия залив, когато Октавия спря. Тя сканира тълпата като агент на тайните служби:
– Блис каза, че масата ѝ е вляво до бара и че ни запазва място.
Това беше една малка част от информацията, която Октавия пропусна да спомене. Сигурно не я смяташе за важна. Погледнах към масата на Блис и тя беше там, седнала в скута на някакъв мъж, смееше се с питие в ръка. Това изобщо не приличаше на Блис, а той беше по-възрастен от мен. Какво, по дяволите? Защо бях тук?
– Ето я – обяви Октавия. След това прокара ръката си през моята. Заведе ме към двойката като дете.
След това се опитах да измисля логично извинение, за да се измъкна по дяволите оттам. Да се доверя на себе си, че няма да направя някоя глупост, не беше лесно, когато Блис флиртуваше пияна и се въртеше в скута на по-възрастни момчета. Къде беше шибаният Ел? Господи!
– Всички дойдоха! – Блис се разсмя и скочи. – Надявах се, че ще дойдете, но не бях сигурна. Ето, заемете тези места.
Тя не звучеше пияна, но беше твърде дяволски щастлива от това, което се развиваше пред нея.
– Всички, това е моята шефка Октавия и годеника ѝ Нейт Финли! – След това погледна към нас. – Това е Джими – посочи момчето, в чийто скут беше седнала, като се клатушкаше и се смееше. Погледнах Джими, който ми отвърна със самодоволна усмивка, след което отпи от чашата си с уиски. – Това са Мика, Дейзи Мей, Джеймс и Багряна – каза Блис, въртейки се в кръг, сякаш бяхме в група за изучаване на книги. Странно, но никой от тях не изглеждаше да е двойка, което беше странно и не ми обегна.
– Аз съм тук само за да се грижа за Шафран, когато се появи – каза момичето Багряна с раздразнен поглед и изпъшка.
Блис добави:
– Шафран е малко притеснителна. Какво искате да пием?
– Мартини „Сива гъска“ – отвърна Октавия.
– „Maker’s Mark“ е добре – казах ѝ аз.
Тя махна с ръка към бармана.
– Лариса, имаме нужда от мартини „Сива гъска“ и „Maker’s Mark“, моля.
Червенокосата изстреля палец нагоре и се зае с работата. Знаех, че ми е позната от последния път, когато бях тук. Като чух името от Блис, си спомних защо беше така. Лариса беше момичето, което доведе Блис на плажа онова отдавнашно лято. Огледах останалите и се зачудих дали не съм ги срещал преди.
Сякаш можеше да прочете мислите ми, Мика насочи бирата си към мен:
– Нейт Финли? По дяволите, изглеждаш ми познат!
Бяхме се срещали веднъж, помнех и лицето му, но нямаше нужда да разбирам това точно тук, пред Октавия. Щеше да ни се наложи да се обясняваме. Октавия изобщо не знаеше нищо. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре, що се отнася до мен.
– Дядо му е известен – отвърна Октавия. – Когато е бил по-млад, бащата на Нейт е влизал много в медиите. Приличат на близнаци, заклевам се. Странно е да ги видиш заедно.
Мика започна да клати глава с „не“. Блис се приближи, хвана ръката му и изригна:
– Мика, ти ми обеща танц. Нека да танцуваме сега… Точно сега.
Мика изглеждаше объркан, но не ѝ отказа. Съмнявам се, че някой мъж би го направил. Той се изправи и се протегна, сякаш щеше да прескача препятствия:
– Харесва ми, когато си властна и гадна. Прави го повече. Накарай ме да имам нещо против.
Усмихваше се, сякаш това беше шега. Това наистина ме вбеси. Блис обаче се засмя и го дръпна за ръката, така че той я последва доброволно към дансинга.
– Напитките са готови – каза Джими и кимна с глава към бара. Имах нужда от бягство, затова се възползвах от него.
– Ще ги донеса – отвърнах, преди да се измъкна от сцената, да се отдалеча от групата и да не откъсвам очи от Блис, особено докато тя танцуваше. Това изглеждаше важна задача. Да не гледам как се движи тялото ѝ.
Когато стигнах до бара, разкошната червена глава спря да се смесва и погледна директно в лицето ми.
– Те не помнят Нейт, но аз го помня.
По дяволите. Какво да кажа на това? Тя седна на щеркела си, приближи се до мен, докато се приближи максимално. Все още се навеждаше агресивно напред, като ни разделяше само барът.
– Преминала е през ад, който не можем да си представим. Нараниш ли я, онези момчета там ще преправят това красиво лице. Не ни интересува кой е баща ти. Разбираш ли? Ясно ли е?
Бях заплашван. Интересно. Това не се е случвало с мен. Това беше за първи път. Чувствах се съвсем нормално. Казах това, което ми дойде естествено.
– Аз съм сгоден.
Лариса не изглеждаше убедена.
– Не я наранявай – повтори тя, преди да се върне обратно, за да продължи да работи с шейкъра си.
– Тя работи за годеницата ми. Не съм дошъл да я търся. Това беше преди седем години.
Лариса направи пауза, а ледено-зелените ѝ очи се вдигнаха, за да срещнат моите в пространството.
– Твоите причини и оправдания не означават нищо. Това момиче е специално. Всички ние я обичаме. Ще я защитим на всяка цена. Тя не е имала нормален тийнейджърски живот, тези години са ограбени от тази проклета болест. Ти беше последния истински спомен, който тя имаше, преди всичко да се обърка. Тя е силна в много отношения, но сърцето ѝ е невинно, крехко и моля те, не забравяй това.
– Осъзнавам това, но няма да се срещам с нея, не е като да мога да я нараня.
Лариса извъртя очи и измърмори проклятие.
– Ти си единствения, който може да го направи, тъпако. Не чу ли какво казах?
Започнах да казвам още, когато очите на Лариса се вдигнаха към някого зад мен. Обърнах се, за да видя Блис, която танцуваше плътно до Миша. Те се гледаха в очите и си говореха.
– Изглежда сякаш е вперила поглед в някой друг.
Лариса се засмя.
– Миша? Не и в този живот.
Това отговори на въпроса ми за тях. Облекчението, което дойде от думите ѝ, беше единственото предупреждение, от което се нуждаех. Тя беше права. Ако не контролирах шибаните си емоции, Блис можеше да пострада и това щеше да е за моя сметка. Колкото и да бях изкушен и привлечен от нея, Блис Йорк не беше в бъдещето ми, макар че беше твърдо застанала в миналото ми.