Нейт Финли
Дяволска гад.
По дяволите! От всички неща, които Блис трябваше да чуе от мен, това беше последното, което бих искал да чуе. Всичко това бяха глупости. Опитвах се да спася работата ѝ. Да успокоя Октавия и това се обърна в лицето ми.
Трябваше да изляза навън. До пикапа ми. Далеч от всичко това. За да мога да овладея устата си. Защото точно сега исках само да обясня на Блис защо съм го казал и да не ми пука дали Октавия ме е чула. Което щеше да нарани повече Блис. А не да помогне.
Но този поглед в очите ѝ беше опустошителен. Казваше повече от безгрижното изражение, което използваше, за да скрие болката. Тя не беше успяла да я прикрие. Бях я наранил тежко.
Потърках с ръка гърдите си, за да облекча малко болката там. Не исках да я боли. Не исках да я карам да прави нищо друго, освен да се усмихва. Когато се усмихваше, тя осветяваше стаята. Всеки, който би угасил това, не заслужаваше да диша. Блис беше толкова близо до съвършенството, колкото една жена, а това, което бях направил, ме убиваше.
Взирах се в затворената врата и преценявах възможностите си. Можех да се върна там и да ѝ обясня. Да поправя това. Да и кажа точно какво чувствам към нея. Как съм се възхищавал от нея. Или можех да я оставя да си запази работата и да отида да я видя по-късно.
Тази вечер.
След работа. В нейния апартамент.
Така щях да направя. Нейното жилище беше безопасно. Октавия нямаше да ме види там и нямаше да разбере, че съм говорил с Блис. Тя нямаше да разбере нищо. Тръгнах към вратата и спрях. Не можех да погледна отново Блис и да си държа устата затворена. Не исках тя да си помисли, че имам предвид тези думи, и ако тя отново ми блеснеше с тези блестящи, красиви сини очи, толкова пълни с болка, щях да се пречупя и да изригна.
Върнах се до пикапа, отворих вратата с трясък и влязох вътре. Щях да отида някъде другаде за този ден. Можех да се обадя на Октавия и да си измисля някакво извинение защо трябва да отида. Не бях нейна кучка и този магазин не беше моя отговорност. Ако не исках да работя в него, не бях длъжен.
Пътувайки наоколо, пренебрегнах три съобщения от Октавия. Забавно е, че когато нямаше нужда от мен, никога не пишеше. Това изведнъж ме подразни. Бях благодарен, че само преди две седмици не ме беше побърквала.
Блис беше променила всичко. Не искаше да го направи, но го направи. Виждайки я и бидейки близо до нея, се запитах колко щастлив съм всъщност от този живот, който бях планирал. Бях се уловил, че мисля за това как ми липсва драмата в живота ми, а за мен това бяха безумни приказки. За повечето мъже това бяха безумни приказки.
Въпреки че Блис не беше драматична. Тя щеше да означава повече. Имаше нужда от повече. А аз не бях сигурен, че мога да се справя и с двете. Тя заслужаваше всичко това. След гадостите, през които беше преминала, тя заслужаваше принц, а аз не бях от тях. Бях по-скоро лошо момче. Онзи, с когото прекарваш малко време и после продължаваш напред.
Октавия разбра това. Тя беше съгласна с мен и с това, което бях. По някакъв начин това вече нямаше такова значение. Спрях на паркинга на „Блис“ и взех телефона си. Трите текста на Октавия бяха:
Къде си?
Можеш ли да вземеш няколко рафта за съхранение?
Трябва да си тръгвам за деня. Блис затваря. Ще се видим довечера.
Това беше всичко. Тя не продължи да ме пита къде съм. Не ми се обади. Изглеждаше, че не и пука. Кой мъж не е искал това? Глупав човек.
Отговорих на съобщението:
Мислех да се повозя и да отида да видя дядо. Ще се видим довечера.
Това беше всичко, което тя поиска. Без повече обяснения. Нищо.
Отговорът на Октавия беше просто „Ок“.
Лесно. Толкова лесно, по дяволите. Но дали лесното беше това, което наистина исках? Дали някой наистина искаше това?
Вървях от паркирания си пикап към апартамента на Блис и се опитвах да измисля как да обясня това. Какво щях да кажа. Как щях да го кажа. Нищо не звучеше достатъчно добре. Просто щях да го направя и да се извиня. Да и кажа истината. Да премахна този наранен поглед от очите ѝ. Боже, това беше трудно да се види.
Когато спрях пред вратата ѝ, чух гласове вътре. Не само тя и Ел. Няколко. Силни гласове, които се смееха и говореха. Сякаш имаха парти. Замислих се сериозно дали искам да направя това точно сега. Може би трябваше да изчакам. Исках да я взема насаме. Не в апартамент, пълен с хора.
Тези очи обаче ме преследваха и трябваше да поправя това. Почуках. Звукът не намаля и се зачудих дали изобщо са ме чули. Трябваше ли да почукам по-силно? Имаха нужда от проклет звънец.
Преди да успея да се замисля, вратата се отвори и там стоеше Блис. Видях хора зад нея, но не можех да се съсредоточа върху това, което се случваше в стаята. Единственото, което виждах, беше тя. От усмивка тя веднага се намръщи. После в очите ѝ проблесна гняв.
– Трябва да поговоря с теб – казах аз, преди тя да успее да затръшне вратата пред лицето ми. Не бях сигурен дали ще го направи, но за всеки случай нямаше да рискувам.
– Чух достатъчно – отвърна тя рязко. После, като нейния рицар в блестящи доспехи, Ел беше до нея. Намръщеното му лице говореше, че знае. Тя му беше казала. Искаше да ми разбие лицето и не го винях. Въпреки че не биваше да опитва, Ел не беше съперник за мен.
– Това, което си чула, и това, което се случваше в действителност, са две различни неща. Работата ти беше застрашена, Блис. Тя си мислеше, че съм привлечен от теб. Трябваше да направя нещо, за да го поправя.
Очите ѝ се разшириха и бръчката избледня.
– Тя е заета – каза Ел, преди тя да успее да отговори.
Но тя постави ръка върху ръката му.
– Не, аз искам да говоря с него. Ще се върна.
Той изглеждаше готов да я грабне и да затръшне вратата пред лицето ми.
– Сигурна ли си?
Тя наклони глава назад и го погледна.
– Да.
С въздишка той се отдръпна, след което ме стрелна с още един предупредителен поглед.
Блис излезе навън и затвори вратата след себе си. Радвах се, че Ел беше от другата страна и не си отваряше устата. Не се нуждаех от мнението му, нито пък Блис се нуждаеше от защита от мен.
– Слушам – каза тя, кръстосвайки ръце на гърдите си. Беше облечена с потник и чифт скъсани дънки. Краката ѝ бяха боси и пръстите ѝ бяха яркорозови. Беше изпила повече от една чаша вино тази вечер. Можех да усетя миризмата му в дъха ѝ. Всичко това ми хареса. Исках да се приближа. Да я докосна. Да вдишам аромата ѝ. По дяволите, бях прецакан.
– Знаеш, че снощи не можех да откъсна очи от теб. Улови ме да те гледам повече от веднъж. Както и Октавия. Трябваше да и кажа, че се уверявам, че си безопасна. Че тя може да ти се довери. Трябваше да и дам някакво извинение, иначе щеше да те уволни. Въпреки че ти си най-добрия служител, когото тя ще намери. Не исках да кажа нито една дума, която казах. Всичко това бяха глупости, които тя трябваше да чуе. Нищо от това не беше вярно. Аз…
– Напуснах. – Прекъсна МЕ ТЯ.
Направих пауза и се уверих, че току-що съм я чул правилно. Тя се е отказала? И Октавия не ми беше казала?
– Какво? Кога?
Тя протегна ръка и прибра един кичур коса зад ухото си. Дори ухото ѝ беше перфектно. Или може би аз бях толкова пристрастен, че мислех, че всичко в нея е перфектно.
– Казах и точно преди да си тръгна за деня. Благодарих ѝ за работата, след което ѝ казах, че съм подслушала вас двамата и че не искам да работя за някой, който мисли толкова лошо за мен. Тя дори не се извини. Не мисля, че изобщо и пукаше.
Октавия не би. Майната му, ако това не вбесяваше и мен.
– Ти се нуждаеше от тази работа.
Тя ми кимна утвърдително.
– Да, трябваше ми. Но докато си намеря друга, ще работя като сервитьорка в „Лайв Бей“. Ще сервирам напитки.
И повече нямаше да я видя. Освен ако не бях в Лайв Бей, когато тя работеше. Ежедневното знание, че тя е в „Октавия“, изчезна точно така. Болката в гърдите ми, която преди това ме болеше, сега беше празно място. Празна. И аз направих това, което всеки отчаян човек би направил.
Хванах я за кръста, придърпах я към себе си и я целунах, докато никой от нас не можеше да диша.