Нейт Финли
Октавия? Сериозно? Октавия? Тя го кръщаваше на себе си. Зачудих се защо това ме изненада. Октавия беше брилянтна и също така беше благословена с доза креативност. Щедра, признавам. Но тя беше и единственото дете на основателя на универсалния магазин „Бекет“. Подобно на мен Октавия беше привилегирована, родена в богатство и отгледана с предимство, макар че нейното ѝ се отрази по различен начин.
Ето защо майка ми не беше доволна от обявяването на годежа ни. Мама не се интересуваше от Октавия. Тя каза, че иска за мен това, което имаха тя и баща ми, но това нямаше да се случи. Мама смяташе, че ще имам това с Лайла Кейт. Знаех какво си мислят всички те. Бяха планирали и резервирали сватбата ми в момента, в който се роди Лайла Кейт. Когато разбраха, че Лайла Кейт е момиче, всички започнаха да я планират в главите си. Разбира се, не го казаха, но със сигурност го мислеха. Цялата проклета група, дори и да не го признават. Октавия не беше Лайла Кейт. Нито в най-малка степен от въображението.
Проблемът с Лайла Кейт беше, че се смятахме за семейство. Тя беше просто като още една по-малка сестра. Тя го знаеше и се чувстваше по същия начин. Майките ни обаче все още таяха надежда и вярваха, че все още можем да се оженим. Че ще се съберем по магически начин.
Октавия ми пасваше. Приличахме си повече, отколкото майка ми осъзнаваше. И двамата искахме да оставим своя собствена следа в света, отделно от добре познатите ни родители. Искахме да пътуваме и не искахме деца. Тя беше малко разглезена. Не, всъщност Октавия беше разглезена, но се бяхме съгласили да подпишем предбрачни договори, за да защитим интересите и на двамата.
Това, което имаха родителите ми, беше рядкост. Вече не се срещаха много такива на този свят. Разбира се, бях израснал сред семейство и приятели, които живееха при подобни обстоятелства и имаха чудесни бракове. Но аз не бях като тях или техните деца. Не исках да се установя в Розмари Бийч, да отглеждам и възпитавам потомството си. Нито пък желаех следобеди, изпълнени с голф, последвани от вечеря в Керингтън, елитния кънтри клуб в града. Исках да преследвам живот, който не познавах, и да разчитам на себе си за прехраната си. Исках да бъда свой човек.
Изтласках тези мисли настрана. Това беше живота, който майка ми искаше за мен. Не такъв, какъвто исках аз, и тя го знаеше. Тя го уважаваше. Време беше да се съсредоточа върху това, което трябваше да направя. Бях тук, за да преместя нещата на Октавия, докато тя беше в Рим и купуваше още. До голямото ѝ откриване оставаха две седмици. За четиринайсет дни трябваше да се свърши много работа и имах чувството, че ще закъснея. Единственото положително нещо беше, че щях да имам време с дядо си, докато върша тази работа за Октавия. Бащата на майка ми притежаваше ресторант в Морски Бриз, Алабама, където се откриваше първия магазин „Октавия“. Следващия месец щяха да дойдат туристите и тя искаше да е готова за тях.
Извадих ключовете за магазина ѝ от джоба си и се отправих към крайбрежното място. Разбира се, магазина ѝ се намираше точно в най-скъпата част на ивицата. Мястото на дядо не беше нищо подобно. Беше далеч от по-високия клас, чисто ново строителство. Мястото му имаше характер, който не те загрозяваше. Бизнесът на Октавия имаше блясък и усет, но нямаше история като този на дядо.
Вратата на „Октавия“ се отвори и от нея излезе кула от кашони. Спрях, защото кулата се накланяше към мен, и точно преди да се сгромоляса, заговорих.
– Внимавай – казах, преди да посегна да закрепя тялото зад картона. – Виждаш ли къде отиваш?
Чу се писък и след това те се спуснаха надолу. Придвижих се, за да помогна, когато очите ми се спряха на двойка, която познавах твърде добре. Бях виждал такива очи само веднъж досега и те бяха сини, дълбоки и хладни. Дългата гъста тъмна коса, която се спускаше покрай раменете ѝ, също ми беше позната. Беше по-възрастна и тялото ѝ вече се извиваше на всички правилни места. Определено се беше развила от тийнейджърските години насам. Вече не беше на петнайсет, а се беше превърнала в жена.
Блис Йорк беше първата ми любов. Или поне така си мислех тогава. Оказа се, че тя беше първата ми страст, защото нямах представа как да обичам. Лицето ѝ можеше да спре движението и то без никакъв грим. Беше толкова естествена, колкото я помнех. Нищо фалшиво в нея. Някога усмивката ѝ правеше всичко перфектно в моя свят.
– О, съжалявам… – Каза тя и се измъкна, докато очите ѝ сканираха лицето ми. Видях в тях осъзнаването. Тя ме помнеше. Знаеше кой съм. Момчето, което и беше дало първата целувка. Каза и, че ще я обичам завинаги. После си тръгнах след едно лято, което смятах за начало на вечността. Тогава бях малко мечтател. Беше преди да осъзная, че жените не са толкова меки и красиви отвътре, колкото са отвън. Майка ми беше съвършена, отвътре и отвън, но малката ми сестра Офелия имаше определена зла жилка.
– Ти работиш тук? – Попитах, преди тя да успее да каже името ми. Не исках да си спомням онова лято. Бях го помнел твърде дълго. След като най-накрая си бях втълпил, че Блис Йорк не е идеалното момиче, си бях позволила да я забравя напълно.
Тя отвори уста, за да проговори, после бавно кимна с глава.
Знаех, че Октавия е наела някого, който да ѝ помогне да подготви нещата. Просто не ми беше казала името ѝ. Не че това имаше значение. Това беше седем лета назад и част от миналото ми, която щеше да си остане там.
Вдигнах една паднала кутия.
– Аз съм годеника на Октавия, Нейт. – Това би трябвало да отговори на въпросите ѝ и също така да я накара да повярва, че не си спомням. – Ще занеса тези кутии в коша за боклук.
Не я чаках да ми каже името си. Заех се да събера останалите паднали кутии. Тя не помръдна в продължение на няколко секунди, но това бяха само няколко мимолетни секунди. Бях напрегнат. Не знам защо. Ако ми кажеше коя е и ме питаше дали си спомням, можех все още да се държа така, сякаш съм забравил. Бяха минали седем шибани години. Тогава бяхме деца. Сега не бяхме. Аз бях друг човек и бях сигурен, че и тя е такава.
– Добре, хм… Благодаря ти – каза тя. Искаше ми се да вдигна очи и да я гледам как си отива. Да се вгледам в жената, в която се беше превърнала. Да видя колко много се е променило тялото ѝ. Погледът, който си бях позволил в началото, беше впечатляващ и исках още един. Тогава тя беше красавица. Сега беше прекрасна и трябваше да работя с тази красавица през следващите две седмици.
По дяволите.
Това щеше да се случи само на мен.
Обърнах се да си тръгна с кутиите, когато вратата се отвори отново.
– Съжалявам. Забравих да ти кажа къде се намира коша за боклук. – Звучеше официално, нервно и несигурно. Можех да облекча притеснението ѝ, като просто бъда честен и разчистя въздуха точно сега. Но това означаваше, че трябва да я помня. Момичето, което нарочно бях забравил. Бях ѝ казал, че я обичам, а тя беше единственото момиче, на което някога бях казал това. В живота се живее и учи, а аз бях живял и учил с Блис Йорк.
Трябва да спра да размишлявам върху тези глупости.
– Това е точно зад сградата там – посочи тя.
Кимнах.
– Разбрах. – После тръгнах. Не установих контакт с очи. Дори не ѝ благодарих.
– Имаш ли нужда от помощ? – Извика тя.
– Не. – Бях се държал като задник. Това беше единствения начин да се справя с това. Майка ми щеше да се срамува.