Нейт Финли
Вятарът все още духаше, водата все още се разбиваше в брега, слънцето все още залязваше, а луната все още осветяваше вечерното небе. Всичко това беше същото. Не се беше променило. Нито веднъж. Оставаше си съвсем същото. Само защото един живот си беше отишъл, света продължаваше да се върти. Това изглеждаше несправедливо. Но тогава щеше да е трудно да се живее на тази земя, ако тя оплакваше всеки изгубен живот.
И все пак с едно телефонно обаждане пътя ми се беше изкривил и завъртял. Там, където само преди часове си мислех, че съм се запътил, сега знаех, че никога няма да мога. Това щеше да ме промени. Ще ме втвърди. Никога нямаше да мога да простя изборите си. Нито да забравя двата живота, които си бяха отишли. Единият, за който трябваше да имам право на избор. Този, който беше мое право на избор.
Блис беше всичко, което беше чисто на този свят. Тя беше слънце и щастие. Беше преминала през собствения си ад и излезе от него все така светла. Нейният поглед към живота беше все така оптимистичен. Но това беше нейната битка и тя я беше спечелила.
Бях направил една грешна стъпка и света ми щеше да се промени завинаги. Блис се нуждаеше от цялостен човек, а аз никога нямаше да бъда такъв. Не и сега. Как бих могъл? Защо трябваше да се наслаждавам на живота, когато трагедията се отнасяше до нещо, което трябваше да защитя?
Чантата в ръката ми съдържаше нещата ми. Но тя беше като натоварена тежест. Знаех, че когато тръгна тази вечер, никога няма да мога да се върна. Да видя Блис и онова, което можех да имам, щеше да е твърде болезнено. Мракът, който сега щеше да ме последва, не беше честен към нея.
– Нейт? – Тонът ѝ беше нервен. Тя видя чантата ми. Знаеше и без да пита, че си тръгвам. Това, което не знаеше, беше какво бях направил. Как се бях провалил. Тъгата, която бях принудил да се случи. Нуждата ми от нея, тя беше причинила това. Никой не заслужаваше такъв урок.
Не можех да се принудя да се обърна. Щях да я видя и агонията, която изживявах, щеше да се влоши още повече. Защото я обичах. Щях да я обичам до деня, в който умра. Но тя винаги щеше да ми напомня за това, което бях направил. Какво беше причинил моя егоизъм.
– Ти си тръгваш – каза тя думите делово, но емоцията, която сдържаше в тона си, беше нещо, което не можеше да прикрие.
– Да. – Тя заслужаваше повече от това. Но как да кажа думите. Да призная ужаса… Как го направих?
– Някой каза ли нещо? Ако Ел е казал нещо, той е идиот. Ще се разбера с него. Но каквото и да е, можем да поговорим за него. Няма причина да си тръгваш.
Тя си помисли, че това е заради нея. Предполагам, че донякъде беше така. Моят избор беше тя. Това беше предизвикало крайния резултат. Но не можех да я обвинявам. Тя не направи нищо лошо. Тя беше съвършена, а аз бях съсипан. Счупен. Ебати унищожението.
– Приятелите ти не казаха нищо. Всички те бяха приветливи. Дори приятелски.
Боже, как го казах на глас?
– Тогава защо? Направих ли нещо нередно? – Гласът ѝ се пропука. Малка пауза. Бях я наранил. Никога не съм искал да я наранявам. Тя трябва да бъде държана и обичана. Но тя се нуждаеше от цял мъж. Не можех да я държа и да бъда щастлив.
– Ти не си направила нищо. Ти си съвършена. – Това не беше нейния отговор. Знаех го. Трябваше да и го кажа. Да призная това. Тя трябва да знае истината. Да я кажа, щеше да ме промени още повече. Но нямах друг избор. Това щеше да нарани и нея, но тя щеше да знае истината и щеше да продължи живота си. Щеше да намери някой друг, когото да обича. Някой, който да не е обвивка на мъж. Някой, който би могъл да я задържи без мрак в душата си.
– Баща ми се обади – започнах аз. Майната му на гърлото ми. Дишането беше трудно. – Те… Мащехата и… Мащехата на Октавия я е намерила преди два часа. Тя… – Боже, затворих очи и вдишах дълбоко. Образът беше там, в главата ми. Изгаряше толкова дълбоко, въпреки че не го бях виждал. Яснотата му и чистия ужас ме съсипаха. – Тя висеше от парапета на дома на баща си. Въже около врата ѝ и бележка. – Трябваше да спра дотук. Главата ми заби, докато тези думи се повтаряха отново и отново в главата ми. Бележката. Болката в гласа на баща ми, докато ми разказваше.
– О, Боже мой – прошепна Блис. После ръката ѝ докосна ръката ми и аз подскочих. Отдръпнах се. Не сега. Тя не можеше да ме докосне сега. Тя все още не знаеше всичко. Това, което завинаги щеше да ме преследва.
– Бременна. Беше бременна в четвъртия месец. – Преглътнах жлъчката в гърлото си. С моето бебе. То беше твърде малко, недоразвито, за да живее извън тялото ѝ. Не можеха да го спасят. Беше позволила на персонала да се прибере по-рано. Каза, че ще се наслади на една спокойна вечер. Мащехата и се прибра разтревожена, когато икономката и се обади да и каже, че Октавия ги е изпратила всички вкъщи. – Не можех да дишам. Вдишах дълбоко отново.
– Нейт – каза тя тихо и скръбта в гласа ѝ беше истинска. Това не беше мъчението, което щях да изтърпя до края на живота си, нито кошмара, който щях да преживявам ежедневно в главата си. Но знаех, че тя разбира.
– Беше момче – трябваше да кажа последното. Да го изкарам. Да призная, че съм имал син. Който ми беше отнет. Такъв, какъвто никога не успях да срещна. Един, който нямаше шанс да се появи на този свят майка му беше направила този избор за него. Казвайки, че този свят е твърде студено място и ако тя иска да го напусне, защо ще доведе дете в него.
Настъпи мълчание. Нямаше какво да каже.
– Тогава си отиваш. Завинаги – това не беше въпрос. Просто потвърждаваше това, което вече знаеше.
– Да.
Погледнах я за кратко. По лицето ѝ се стичаха сълзи, докато скърбеше за изгубените животи. Това беше последния образ, който някога щях да имам за нея. Обърнах се и си тръгнах. От „Морски Бриз“. От щастието. От живота, който никога нямаше да заслужа.
Когато стъпих на паркинга, видях познатия черен G-Wagon, който принадлежеше на баща ми. Той излезе от страната на шофьора, а чичо ми Грант – от страната на пътника. И двамата ме погледнаха, след което баща ми тръгна към мен.
Когато ръцете му ме обгърнаха, отново бях на пет години и това беше моето сигурно място. Но този път баща ми не можа да облекчи мъката ми.
– Грант ще откара пикапа ти обратно. Качи се с мен в колата – каза той грубо. Той също беше наранен. Аз бях причинил всичко това. Аз. И шибаната ми егоистична нужда от жена.