Блис Йорк
Нейт Финли. Как ми се случи това? Не че това щеше да е проблем, защото той дори не помнеше коя съм. Което ме глождеше. Лошо.
Мислите за него бяха онова, което ми помагаше да премина през някои от най-трудните моменти в живота ми. Когато бях болна след химиотерапията, се съсредоточавах върху нашето лято и времето, което изживявахме заедно. Мисълта за това ми помагаше да забравя ада, който преживявах.
И все пак той не си спомняше за мен. Нямаше представа коя съм.
Е, сега бях здрава. По-силна. Вече не се нуждаех от спомена за него, за да преживея деня. Предполагам, че ако трябваше да ме зашлеви в лицето един пораснал, нелепо изглеждащ Нейт Финли, който нямаше представа коя съм, то това беше добър момент. Можех да се справя.
Бавно се обърнах от прозореца на магазина на Октавия, откъдето го бях наблюдавала как си тръгва с кутиите. Нейт Финли беше ангажиран с Октавия, която ми беше дала първата работа. Харесвах я, без дори да я познавам. Първото ми впечатление беше, че е мила. С нетърпение очаквах да работя с нея. По-скоро за Октавия, тъй като тя беше собственик на магазина. Може би малко по-малко сега, когато Нейт беше в картинката. Но беше добре. Бях тук и сама.
Никой нямаше да си спомня за Нейт, освен Ел. Бях му разказала за Нейт онова лято. Той ме беше слушал да говоря, макар да знаех, че не му пука, не по начина, по който би го направила една жена. Просто нямах много такива. Не и като Ел. Бях по-близо до него от всеки друг на земята. Лариса знаеше някои неща за него, просто защото тя беше причината да бъда на плажа това лято. Тогава малкото приятели, които имах и които биха ме видели с него, нямаше да си спомнят от толкова отдавна. Поне се надявах да е така.
Тази вечер Ел щеше да ми помогне да довърша преместването на нещата си в апартамента, който сега деляхме. Можех да му кажа. Трябваше да кажа на някого. Може би говоренето за това щеше да ми помогне да затворя вратата за миналото ми с Нейт през онова лято. А може и да го влоши.
Телефонът ми вибрира в джоба. Ел ми беше изпратил съобщение. Кълна се, че бяхме на една и съща вълна. Сякаш знаеше, че имам проблем, без да съм му го казвала.
„Добре ли си?“ – беше всичко, което изпрати.
„Да.“ Отговорих му. Просто се забавих. Нямаше причина да се впускам в това сега. Имахме бутилка вино и много работа тази вечер и това щеше да е времето за обсъждане. Тогава щях да му разкажа за това. Поне щяхме да имаме за какво да говорим, докато пренасяхме нещата ми.
Вратата се отвори и аз разбрах, че е Нейт. Не се обърнах, за да погледна. Продължих да вдигам дрехите от кутията, която бях поставила пред себе си. Трябваше да завърша днешния инвентар, преди да пристигнат други пратки.
– Има ли още боклуци? – Попита той.
Усмихнах се, преди да се изправя и да погледна Нейт в очите.
– Това е всичко. Ще имам още по-късно.
Той кимна, без да поддържа контакт с очите. Отново нямаше никакъв смисъл. Навън беше направил абсолютно същото нещо. Имаше ли нещо на лицето ми или в носа ми? Бях изяла протеиново барче за закуска. Може би ядките бяха попаднали в зъбите ми?
Бързо се върнах към разопаковането.
– Октавия ми остави списък с нещата, които трябва да свърша. Ще се върна в офиса, за да започна. – Той го каза като въпрос, но завърши като изявление. Кимнах с глава. Не казах нищо. Какъв беше смисъла да отговарям?
Когато се уверих, че е излязъл от входа на магазина, се изправих и въздъхнах с облекчение. Това беше неловко болезнено, а той дори не го знаеше. През лятото, когато бяхме заедно, той беше внимателен, много различен. Не приличаше на мъжа, в който се беше превърнал. Този човек изобщо не го познавах. Предполагам, че всички се променяме с възрастта и времето. Просто се надявах, че спомена, който имах за Нейт, ще остане непокътнат. Но реалността го разрушаваше.
Следващите два часа отлетяха. Нейт остана отзад и работеше върху списъка, който Октавия му остави. Аз приключих с организирането, както ми беше заръчала, когато Октавия се обади тази сутрин. Още неща щяха да пристигнат този следобед. Трябваше да съм готова да ги приема.
Докато търсех нещо друго за вършене, вратата се отвори и ме завъртя. Започнах да казвам „още не сме отворили“, но спрях, когато видях, че е Ел. Той носеше две кафяви чанти и се усмихваше.
– Донесох храна – каза той. – Много. – Знаех, без да го питам, че в торбичката има любимия ми бургер от „Бараката за кисели краставички“.
– Ти си моя герой, Ел. Умирам от глад. – Нямаше да спра да работя, докато Нейт беше тук. Не и за да си тръгна и да отида да си взема храна. Не бях сигурна дали щеше да докладва на Октавия. Ако беше така, трябваше да се кажат добри неща, защото тази работа беше важна за мен.
– Направих едно лудо предположение и не мислех, че ще напуснеш работа, за да си вземеш храна на официалния си първи ден.
– Ето защо ти си любимия ми човек на земята. – Обичах „Бараката за кисели краставички“.
Ел се приближи до празния щанд и внимателно сложи торбите.
– Цялото това място изглежда лъскаво.
– Ел, хартиените торбички няма да му навредят.
– Добре, защото е време да отпразнуваме с едни мазни лоши бургери. Имаш работа и от тази вечер официално си независима.
Той не беше голям фен на мазните бургери. Знаех, че Ел няма да изяде един. Щеше да изяде техния сандвич с пиле на скара. Ел беше фанатичен маниак на тема здраве. Тичаше по шест до десет мили на ден и се хранеше „чисто“, както го наричаше, което правеше невероятни неща за тялото му. Винаги имаше някоя красива жена на ръката му или се опитваше да се вкопчи в ръката му. Понякога имах склонност да се изпречвам на пътя му и мразех това заради Ел. Бяхме се карали за това повече от всичко друго, защото той обичаше да ме използва като извинение. Средство да се освободи от жените. Или предполагам, че аз го възприемах по този начин. Не исках да бъда патерица, която да попречи на приятеля ми да се влюби в бъдеще. По някаква причина той се страхуваше от това. Идеята го ужасяваше.
Той имаше родители като моите, щастливо женени, и беше израснал в стабилна среда. Нямаше никаква причина да бъде увреден или да се страхува от истинско обвързване. Но той се страхуваше. До крайност.
– Знам, че не ядеш бургер.
Той беше поставил моя точно пред мен.
Той повдигна вежди.
– Да, по дяволите, ям! Ние празнуваме.
– Ти мразиш мазната храна.
– Обичаш я, така че ние – след това той направи движение с ръка, като я прокара напред-назад – ядем, за да ускорим смъртта си, като запушим и запечатаме артериите си.
Обичах Ел. Не бях влюбена в Ел. Обичах го така, както обичах братята си. Някога си мислех, че мога да го обичам по друг начин, но бяхме млади. Нейт Финли беше влязъл в живота ми. След това болестта ми и борбата ми за живот промениха всичко за мен. През това време Ел се бе утвърдил с титлата „най-добрия приятел на света“. Той ме беше видял на прага на смъртта. Беше там, когато се борех. Ел беше с мен през всичко това.