Блис Йорк
Виното беше добро. Виното ми хареса. Не, обичах виното. Възможно е то да е най-доброто нещо, създавано някога. Исус харесваше виното. Той превърна водата във вино. Виното е добро. Определено е вкусно.
Загледах се в трите празни бутилки, които стояха на бара, докато ядях от пакетчето чипс, което бях купила, когато купих виното. Жалко, че виното беше свършило. Имах нужда от още, но не бях сигурна, че ако напусна този апартамент, ще намеря пътя обратно. Щеше да ми се наложи да вървя пеша. Може и да бях пияна, но не бях глупава. Не можех да шофирам. Не и в това състояние.
Няколко чипса се разминаха с устата ми и аз ги гледах как падат на пода. Трябваше да ги събера. Но не ми пукаше. На Ел щеше да му пука. Трябваше да ги събера заради него. Вместо това сложих пакета с чипс и се прехвърлих към браунито, което също бях купила. Браунитата бяха добри. Може би толкова добри, колкото и виното. Но не мисля, че Исус е ял брауни. Не, в неделното училище никога не са споменавани брауни. Чудя се кога са създадени браунитата. Трябва да го потърся в Гугъл. Да разбера и да отпразнувам рождения им ден.
Вратата се затвори, а аз скочих, изкрещях и изпуснах браунито си. Вероятно аз нямаше и да го вдигна.
– Блис? – Гласът на Ел привлече вниманието ми.
– Здравей, Ел.
Погледът му премина от мен към бутилките с вино и храната, която бях консумирала, всичките отворени на плота.
– Добре ли си? Лариса се обади и каза, че не си се появила на работа.
О, да. Работа. Не бях в настроение за работа. Миналата седмица си бях взела отпуск, защото излизането от стаята ми беше твърде тежко. Избягвах всички, които можех. После, когато дойде време да отида на работа, минах покрай нея, вместо това отидох до магазина за хранителни стоки и купих вино, чипс, брауни, торта за рождения ден, горещи крилца и малко грозде.
– Бях гладна. А също така бях и жадна – обясних.
– Виждам.
Подадох му кутията с брауни.
– Тези са добри. Имат малки бонбони вместо ядки. Искаш ли едно? Изпих цялото вино, но ми остана храна.
Очите му се разшириха.
– Ти си изпила три бутилки вино?
Въздъхнах и кимнах.
– Да. Трябваше да купя четири.
– Не, трябваше да си купиш една – каза той. – Нека спрем за тази нощ, добре. Изглежда, че ти е писнало от всичко. На сутринта няма да се чувстваш добре. Време е да си легнеш. Иди да си легнеш, а аз ще ти донеса чаша вода и един аспирин.
Започнах да твърдя, че все още съм гладна, но стомаха ми се сви и се изпотих.
– Добре – съгласих се аз и започнах да вървя към банята. Не се чувствах добре. Изобщо не се чувствах добре. Стомахът ми отново се сви точно когато стигнах до вратата на банята и изтичах до тоалетната, удряйки коленете си с гръм и трясък точно преди всичко да се върне обратно. Едно вдигане след друго.
Когато най-накрая спря и ми останаха само няколко сухи вдишвания, усетих Ел зад себе си. Той държеше косата ми в ръката си. Исках да си легна тук и започнах да го правя, но върху лицето ми имаше студена кърпа и ми беше приятно.
– Това ще ти помогне на сутринта. Вече си изкарала всичко. Нека да те сложим в леглото.
Изправих се, когато той ме вдигна под мишниците и се запъти към спалнята ми. Леглото ми изглеждаше толкова далеч и да спя на пода беше добра идея. Опитах. Ел обаче не ми позволи. Накара ме да продължа да вървя и когато най-накрая се добрах до големия океан на стаята ми, паднах с лице напред. В меката топлина. Моето легло.
Никога не съм била наистина пияна. Никога не съм повръщала заради алкохола. Никога не съм спала в дрехите си цяла нощ с дъх на повръщано. До сега. Отварянето на очите ме болеше. Но по-лошото беше вкуса в устата ми. Ужас. Затварянето на очите ми помогна да се справя с болката. Но не помогна за отвратителния вкус в устата ми.
В апартамента се чуваха гласове. Ел не беше сама. Не исках да ставам и се надявах никой да не влезе тук. Снощи не беше най-добрия ми час. Може би беше най-ниския ми час. Но за известно време бях щастлива. Имах храна, а алкохола ми помагаше да се справя с празнотата и тъгата, с които се опитвах да живея през последната седмица.
– Казах ти, че тя е добре, Лариса. Остави я на мира. – Гласът на Ел беше достатъчно силен, за да се чуе ясно през вратата.
– Тя е пропуснала работа. Не е излизала от стаята си от една седмица. Тя се наранява Ел и има нужда от помощ. Има нужда от някой, който да я извади от това.
Лариса знаеше. Сега всички знаеха. Това беше попаднало в новините. Бащата на Октавия беше твърде известен, за да не го направи. Светът на развлеченията беше разказал за прекратената ѝ връзка с внука на Дийн Финли. Беше ужасно да го видиш. Знаеше, че Нейт не е в състояние да се скрие и да скърби спокойно.
Тогава вратата ми се отвори и аз присвих очи, за да видя Лариса да влиза. Тя затвори вратата след себе си.
– Разбирам, че те боли. Цялото това нещо е трагично. Ужасно и ме убива това, че се занимаваш с него. Ти от всички хора би трябвало да живееш в щастлив свят, в който не се случват гадости. Но то се случва. Боли. Ти знаеш това повече от всеки друг. Като твой приятел съм тук, за да те накарам да станеш от леглото, да се изкъпеш и облечеш и да напуснеш това място. Ще отидем да хапнем, да се разходим по плажа, да пазаруваме, каквото и да е. Няма да останеш тук още един ден.
Искаше ми се да споря, но не ми се струваше, че имам шанс пред нея.
– И добре за теб, че се напиваш. Пропускаш работа. И правиш неочаквани неща. Крайно време е. Не можеш да бъдеш перфектна, Блис. Никой не е такъв.
Не се опитвах да бъда перфектна, нали?
– Нагоре. Хайде. Миришеш на вино и повръщано. – Тя издърпа ръцете ми и аз седнах. – Ти си най-силния човек, който съм срещала. Ще се оправиш. Животът ще продължи и ти ще се излекуваш. Ще намериш това щастие. И той също ще се излекува.
Сълзите се забиха в очите ми. Това не се отнасяше за мен. Не и за моята болка. Ставаше дума за тази на Нейт.
– Тя уби сина му. – Това беше всичко, което успях да кажа.
Лариса ме обгърна с ръце.
– Да. Тя го направи. Той ще страда от това дълго време. Но един ден ще намери начин да продължи напред. Винаги ще си спомня, но и ще се излекува.
– Аз искам това за него. Той никога няма да бъде мой. Винаги ще му напомням за бебето. Това боли толкова много. Не искам той да мисли за мен и веднага да си спомня за това.
Лариса ме стисна силно.
– С времето няма да му напомняш за това. Ще му напомняш за едно по-щастливо време. Такова, което той ще цени.
Тя грешеше. Но аз все пак ѝ позволих да го каже.