Блис Йорк
Денят беше успешен. Участниците в първия тийнейджърски ден в библиотеката бяха повече, отколкото се надявах. Сто и единайсет тийнейджъри дойдоха да се срещнат с авторката и да поиграят на тривиалните игри, които бяхме подготвили за тях. Доволно си тананиках, докато приключвах с почистването на пространството, където бяхме организирали събитието, когато в стаята влезе директора на медията Матю Гудуин. Беше висок метър и осемдесет, с тъмнокафява коса и красиви зелени очи. Имаше определено ботаническо излъчване с очилата си и техническата си страна, но беше привлекателен. Успя да се справи.
По ежедневните му флиртове разбрах, че се интересува от мен. Беше фино. Почти срамежливо. Ако в живота ми не беше се появил Нейт. Ако не се бях влюбила в него отново и отново само преди няколко месеца, тогава може би Матю щеше да е забавен. Може би щяхме да го направим. Но имаше Нейт. А сърцето ми не беше готово.
– Страхотно събитие – каза Матю с усмивката си с прави бели зъби.
– Да, беше. Не бих могла да бъда по-доволна от събитието.
– Никога не е имало толкова успешно събитие тук.
Този факт ме накара да се заредя с гордост. Може и да бях получила тази работа благодарение на Блайт, но да съм успешна в нея беше важно за мен. Исках да са доволни, че са ме наели.
– Радвам се, че утре е неделя. Имам нужда от един мързелив ден вкъщи.
– Мога да си представя след днешния ден. Ами тази вечер? Тръгваш ли към вкъщи?
Мислех да отида в Лайв Бей. Да пия, да посетя приятели, да бъда нормална. Неща, които вече рядко правех.
– Не съм сигурна – отговорих честно.
– Искаш ли да отидем да пийнем?
Ето го и него. Въпросът. Това не беше среща. Просто питиета. Можех да го поканя в Лайв Бей. Може да се насладим на компанията си. Това може да е добре за мен.
– Мислех да отида да се видя с някои приятели в Лайв Бей. Искаш ли да дойдеш с мен?
Усмивката се върна на лицето му. Искаше ми се и аз да се чувствам толкова развълнувана от това. Вместо това се чувствах зле. Не можех да се откажа сега.
– Звучи забавно.
Чудесно. Той идваше. Добре. Помолих го, сега просто трябваше да се справя с това.
– Тръгвам да заключа вратата. Готов ли си? – Опитах се да звуча щастливо.
– Да, вече затворих секцията си.
Тръгнахме към вратата, а мозъка ми се надпреварваше да измисля извинение, за да отменя срещата. Не исках да правя това. Исках да се прибера вкъщи сега. Да бъда сама. Бях променила решението си. Започнах да казвам нещо, когато очите ми се спряха на мъжа, който стоеше до колата ми. Спрях да вървя.
Той беше тук.
Или съм се заблуждавала.
Възможно е да съм си загубила ума.
– Познаваш ли го? – Попита Матю и аз кимнах. Гласът ми не работеше. Думите не бяха налице. Ако и Матю го е видял, значи не съм си загубила ума. Той наистина беше там. До колата ми.
– Добре ли си? Искаш ли да го накарам да си тръгне?
Този път просто поклатих глава с „не“. Все още думите не вършеха работа. Нейт направи крачка в моята посока и аз не бях сигурна какво да направя. Дали беше дошъл да ми каже нещо? За да ме види? За да разкъса все още пресните рани?
– Не мога… Трябва да… – Опитвах се да кажа на Матю, че няма да отида в Лайв Бей. Защото след тази среща щях да имам нужда от още бутилки вино и торта, докато отново лекувам болката.
– Ако не искаш да се виждаш с този човек, мога да го накарам да си тръгне – каза Матю. Звучеше така, сякаш вярваше, че може да го направи. Аз знаех, че не може. Нямаше значение. Исках да видя Нейт. Да чуя гласа му. Да знам, че той е добре. Дори ако последваха вино и много калории.
– Трябва да го видя. Няма да отида в Лайв Бей тази вечер. – Ето, че изрекох думи. Те излязоха.
Матю направи пауза, след което отговори.
– Добре. Е, ще се видим в понеделник.
Отново само кимнах.
Правейки първата крачка в посока на Нейт, сърцето ми се сви и трепна. Знаейки, че това няма да е лесно, все пак исках да бъда близо до него. Той изглеждаше по-слаб. Имаше тъмни кръгове под очите си. Но той все още беше красив. Най-красивият мъж, който някога бях виждала. Бях убедена, че винаги ще бъде такъв.
– Трябваше първо да се обадя – каза той, когато бях достатъчно близо до него.
– Всичко е наред. Радвам се да те видя.
Очите му се преместиха към Матю, който не бързаше да си тръгва.
– Той ли е… Вие срещате ли се?
Болката в очите му, когато попита това, ми подсказа, че не иска да е така. Това беше добре. Знаех, че все още ме иска. Че дори след всичко лошо все още го е грижа за мен. Не съм била ужасна грешка. Аз не исках да бъда.
– Не. Той е приятел. Колега.
Погледът на Нейт се върна върху мен. Той изпусна нещо, което можеше да се опише само като въздишка на облекчение.
– От колко време си на тази работа? Тя ти пасва по-добре, отколкото „Лайв Бей“.
– Няколко седмици. Може би месец – не бях сигурна. Главата ми плуваше във въпроси.
– Можем ли да отидем някъде? Да поговорим? Или имаш планове?
Нима не осъзнаваше, че съм се отказала от всякакви планове за него? Нима не бях дала да се разбере преди два месеца, когато бяхме спали заедно. Не го направих с лека ръка.
– Да.
Той кимна към покапа си.
– Аз ще карам. Ела с мен.
Вървях до него и той отвори пътническата врата. Стоеше толкова близо, че усещах миризмата му на одеколон, докато минавах покрай него, за да се кача вътре. Дори след цялата болка единственото, за което можех да мисля в този момент, беше да заровя глава във врата му и да вдишвам. Усещах топлото му тяло срещу моето. Макар и само за миг. Исках това, преди той да си тръгне отново.
Вратата се затвори, щом влязох вътре. Той заобиколи предната част на пикапа със същата лекота и хладнокръвие, които винаги имаше. Такива малки неща ми липсваха. Сега той беше тук. Трябваше да погълна всичко това. Гласът му, миризмата му, начина, по който вървеше. Всичко това. Неща, които не бях осъзнавала, че ще си отидат толкова скоро.