Нейт Финли
„Когато постигнеш момиче, което все още обичаш, след като стане жена, тогава не се отказваш от това.“ . Думите на дядо ми се повтаряха отново и отново в ушите ми. Той беше прав. Бях се влюбил в момичето и жената, в която се бе превърнала, ме притежаваше. Щастието ми беше с нея. Животът без нея не беше нещо, с което трябваше да се сблъскам отново. Майната му на лесното. Животът не беше лесен. Любовта не беше лесна. Във всеки случай не и истинската. Истинската болеше адски много и ти даваше най-хубавите моменти в живота ти.
Паркирах пикапа пред сградата, в която се намираше нейния апартамент и този на дядо ми. Това беше мястото, където я бях оставил. Това беше мястото, където сега щях да се боря за нея… За нас.
– Хайде да отидем при дядо ми. Той работи и можем да се уединим.
– Добре – съгласи се тя.
Не бяхме разговаряли през краткото пътуване дотук. Премислях всичко, което трябваше да кажа, в главата си. Сега се страхувах от това, което тя си е мислила. Беше ли готова да приключи с това?
Отворих вратата на апартамента на дядо и се отдръпнах, за да може тя да влезе вътре. Тя не приличаше на нито една библиотекарка, която някога бях виждал. Жълтите къси панталони, белите сандали с тънки секси токчета трябваше да отвличат вниманието на всеки мъж, който влизаше да си вземе книга. Или тийнейджъри. Работела в тийнейджърския отдел, беше казала Лариса, когато отидох при Лайв Бей да я търся.
– Искаш ли питие? – Попитах я.
Тя поклати глава.
– Не.
Аз също.
– Как си?
Тя се намръщи.
– Добре. А ти?
– Животът е гаден. Мрачен, грозен и болезнен. Но нещо се промени. Ето защо съм тук. – Откъде изобщо да започна с това.
– Какво се промени?
Тя знаеше, че съм си тръгнал, защото съм се обвинявал. Дадох ѝ да разбере това.
– Мащехата на Октавия дойде да ме види. Разбраха нещо за смъртта на Октавия. Имаше неща, които не знаех. Тайна, която никой не знаеше, и вина, която изяждаше Октавия жива. Тя посещаваше психиатър, който дойде на погребението. Бащата на Октавия имаше властта да поиска да види записите от посещенията ѝ и той откри истинската причина за самоубийството на Октавия.
Да говоря за сина си беше трудно. Знанието, че той никога не е имал шанс за живот в началото, нараняваше. Тя никога не е възнамерявала да го остави да живее. Искаше ми се да крещя от несправедливост, докато гърдите ми не се разкъсат. Дупката, която оставяше след себе си, винаги щеше да е там. Тя нямаше да изчезне.
– Тя е била сексуално малтретирана като дете. От семеен приятел. Мъж, когото тя наричаше свой чичо. Убила го е, след като е станала възрастна и вината я е изяждала. Дори ако мъжа е заслужавал да умре заради сексуалното насилие над дете. Тя не можеше да живее с тази тайна.
Блис закри устата си с една ръка и сълзите напълниха очите ѝ.
– О, Боже мой – издиша тя. – О, Нейт. Толкова ми е жал.
– Тя имаше насрочен аборт за по-късно същия месец. Никога не е възнамерявала да остави детето ни живо. Не възнамеряваше да ми каже за него. Тя не го искаше.
Сълзите по лицето ѝ бяха искрени. Болеше я за мен. За Октавия и за сина ми.
– Щетите, които и е причинил… Преживях своя собствен ад, но нищо подобно. Имах подкрепа и любов, докато се борех с една болест. Тя нямаше никого. Сблъскала се е с чудовище като дете и не е имало любов и подкрепа, които да я подкрепят. Това е сърцераздирателно.
Не бях мислила за това по този начин. Блис беше права. Октавия беше преминала през личен ад сама. Психичното ѝ заболяване беше нещо, което можеше да бъде избегнато, ако около нея имаше любов и подкрепа. Но тя е била сама във всичко това. Отделена жена, която се нуждаеше от пари и успех. Която търсеше нещо, което да запълни празнотата ѝ.
Стояхме там в мълчание. Винаги ще съжалявам, че не познавах болката на Октавия и не можех да ѝ помогна. Дори и да знаех, не бях сигурен, че бих могъл да помогна, но щях да опитам.
Блис отново избърса сълзите си.
– Обичам те – думите дойдоха толкова лесно. Думи, които вече трябваше да съм казал. Трябваше да ги кажа в момента, в който тези кутии паднаха и тя стоеше там и ме гледаше с тези големи сини очи. Защото още тогава дълбоко в себе си знаех истината.
Тя направи крачка към мен.
– Наистина ли?
Надявах се на „И аз те обичам“, но въпроса ѝ и изненадата на лицето ѝ ме накараха да се усмихна.
– Да. Винаги съм те обичал. Момичето, което си била, и жената, която си станала.
Тя се просълзи и после беше там. Срещу мен, заровила лице във врата ми. Не исках да я разплаквам по този начин, но се надявах това да са хубави сълзи.
– Блис – казах аз и докоснах нежно косата ѝ с ръка, за да я успокоя. – Това не трябваше да те разплаче.
Тогава тя се разсмя и вдигна обляното си в сълзи лице.
– Съжалявам. Беше твърде много наведнъж. Тъгата, а след това и това. Не очаквах това.
– Не очакваше да ти кажа, че те обичам? – Попитах, искайки да изясня.
Тя кимна.
– Да. Обичам те. Обичам те толкова много. Но не мислех, че… Просто си мислех, че много ме харесваш. Но че сме приключили.
– Много те харесвам? – Попитах с усмивка.
Тя стисна устни, като се опитваше да не се усмихва.
– Да.
– Това е много повече от много.
Тя леко въздъхна и затвори очи.
– Чувствам се така, сякаш не би трябвало да съм щастлива. Това, което си дошъл да ми кажеш, е толкова тъжно. Как мога да бъда щастлива?
Разбирах. Но аз бях скърбял. В крайна сметка не можех да променя нищо.
– Винаги ще се чудя за сина си. Сега той има част от сърцето ми. Това никога няма да се промени. Но искам да имам живот с радост в него. Искам да изпитам как се чувстват сложните и тежки моменти, знаейки, че ги посрещам с теб. Искам всичко това, Блис. Стига да мога да го прекарам с теб.
Тя отново зарови глава във врата ми и обви ръце около мен.
– И аз.
Прегърнах я, докато стояхме там в мълчание. Това беше нашето начало. Другите пъти бяха нашия пролог. Но истинската история щеше да започне сега.