Нейт Финли
Бях тук, както бях обещал. Просто още не бях слязъл от пикапа си. Бях си дал ободряваща реч. Което беше нелепо, като се има предвид историята ни. Тя не беше нищо друго освен едно детско увлечение. За която се преструвах, че не си спомням, което обясняваше седенето ми в колата.
– Това е по-високо ниво на страхливец – казах си на глас.
Поклатих глава с отвращение, излязох и се насочих към вратата. Задната врата. Не предната. Блис имаше въпрос за една пратка. Щях да отговоря и да си тръгна. Списъкът, който имах с „неща за вършене“ в магазина, беше дълъг половин миля или повече, но не можех да остана там с Блис. Сам, където можех да я виждам и да я усещам.
Октавия нямаше да е щастлива, ако се върнеше и работата не беше довършена. Трябваше да остана днес и да свърша нещата. Да престана да се държа като страхливец и да се крия. Тя не беше казала нищо за онова лято. Може би и тя ме беше забравила? Лъжи. Лъжа себе си. Като мен – Блис си спомняше. Бях го видял на лицето ѝ в момента, в който се видяхме. Сякаш все още бяхме там. По-млади, по-щастливи и знаещи. Знаейки, че никога няма да забравим това.
Отворих задната врата, влязох вътре и се спрях, когато видях дупето на Блис. Изправено във въздуха и приличащо на кълбо. Беше хубаво. Не, задраскайте това. Беше звездно и аз се наслаждавах на гледката. Късите панталони, които носеше, се издигаха високо и перфектно прикриваха звездното ѝ дупе. По дяволите.
След това започна да клати дупето си, докато оставаше наведена в кръста. Сигурно ме е чула да влизам. Затова ли ме беше помолила да я посрещна тук? За да ми разтърси дупето си? Това не беше ужасен план. В момента той работеше за нея.
– Разтърси го, разтърси го! – Запя тя доста силно и бих добавил в тон. След това се изправи и го разтърси още малко. Този път бедрата ѝ се присъединиха и тя направи това нещо с ръцете си. Беше сладко. Добре се сливаше с бедрата ѝ. Блис Йорк танцуваше и бях почти сигурен, че нямаше представа, че има публика.
Започна да пее поредния ред, като интерпретираше движенията, докато разопаковаше кутията. Вежливост би било да и съобщя, че съм тук и „не“ се наслаждавам. Което щеше да е поредната шибана лъжа. Предполагам, че беше сложила слушалки в ушите и не чуваше нищо друго освен музиката. Не бях учтив. Оставих вратата да се затвори зад мен с трясък. Това не я накара да скочи, затова се облегнах на стената, кръстосвайки ръце, за да гледам. В крайна сметка тя щеше да се завърти и ето ме тук. Блис щеше да се смути. Един хубав човек би се почувствал зле от това. Що се отнася до мен самия, аз и дължах едно. Преди седем години тя беше разбила младото ми сърце. Можех и да я накарам да се изчерви и да се разплаче. Освен това тя ми подаряваше много мил спомен, който никога нямаше да забравя.
Песента „отърси се“ трябваше да свърши. Изведнъж тя изрева: „Бебе, това е, за което си дошъл!“. Разпознах тази песен. Бях впечатлен от изпълнението ѝ на Риана.
Макар че тя не беше стигнала много далеч в песента. Тогава тя вдигна ръце, завъртя се в кръг, който се превърна в писък, когато ме видя да стоя там. Аз не помръднах. Само се усмихнах. После бавно заплясках с ръце.
Тя дръпна бялата корда на слушалките си. Както се очакваше, лицето ѝ стана яркочервено и аз се почувствах малко виновен за това. Но по дяволите, това беше забавно за гледане. Можех да преодолея това, че съм гад. Харесваше ми да виждам Блис по този начин.
За миг тя беше момичето, което помнех. Онази, която направи онова лято. Сега жената, сегашната Блис, нещото, в което се беше превърнала, се запъваше да каже нещо.
– Надявах се, че ще стигнеш до хубавата част. Мисля, че ще се справиш по-добре от нея. Определено ще и дадеш шанс да се справи.
Опитах се да я подразня, за да се засмее. Получи се, тя стисна устни и пусна силен кикот.
– Колко време стоеше там?
– Достатъчно дълго, за да видя репертоара ти от клатене на дупето, подръпване на бедрата и впечатляващи подмятания, за които нямах представа, че съществуват.
Тя отново се засмя и покри лицето си с две ръце, прикривайки смущението си.
– О, Боже!
– Адски се забавлявах.
Тя поклати глава. Изчаках, докато тя най-накрая пусна ръцете си и се усмихна с огромната усмивка на Блис Йорк. Това беше като удар в корема. Сякаш времето не се беше случило и тя все още беше на петнайсет, усмивката беше същата, искрена, пълна с живот. Тогава точно това обичах най-много, как Блис се радва на всичко. Тя откриваше доброто у всекиго, без да завижда или да се занимава с каквито и да било негативни глупости, които бях свикнал да чувам от момичетата на моята възраст. Тя не правеше това, не се интересуваше от гняв или злоба.
Веднъж сметнах, че усмивката ѝ е най-красивото нещо, което някога съм виждал, защото тя го мислеше сериозно. Нямаше нищо фалшиво в предаването или значението ѝ. Виждайки я отново, знаех, че е същата, без значение какво се е случило след онова лято, тя все още беше Блис Йорк. Сега просто беше по-възрастна, по-зряла и по-красива.
– Не те очаквах до по-късно. – Тя сякаш се обясняваше.
– Явно – съгласих се аз.
Тя изпусна въздишка и още един малък кикот. Блис кимна с брадичката си наляво. Към кашоните, подредени отстрани.
– Трябва да знам какво да правя с тях. Три кашона, в абсолютно същия ред. Знам, че Октавия обича шаловете на Джими Чу. Тези, които тя намери в Италия, бяха изпратени тук, а след това пристигнаха и тези другите. Не мисля, че е искала да има толкова много на склад. Тя иска да държи по-малки количества, за да ги направи по-ексклузивни, а тези изглеждат прекалено много. Мисля, че е станала грешка.
Начинът, по който Блис говореше с толкова много познания за визията на Октавия за магазина, ме впечатли адски много. Бяха се срещали само веднъж по време на интервюто. Блис е обърнала внимание и запомнила. Октавия беше постъпила умно, като я беше наела.
– Съгласен съм. Тя не би поръчала толкова много. През следващите няколко месеца ще бъде адски горещо. Малко хора ще си купуват шалове.
Блис кимна.
– Точно това си мислех и аз. Възможно ли е да е поръчала за магазините на баща си?
Това беше възможно. Можех да ѝ се обадя и да я попитам, но това беше нещо, което Блис беше хванала за Октавия. А Октавия трябваше да знае това. Годеницата ми не беше лесна за впечатляване, а тя беше твърда там, където Блис беше мека. Исках Блис да се справи добре и да успее. Нищо не ѝ беше подарено, докато на Октавия, и беше подарена Луната и след това я попитаха дали би искала апартаменти на повърхността ѝ. Признавам, че същото важи и за мен, но се бях научил да ценя стремежа, у тези, които трябваше да се справят сами.
– Обади и се, кажи ѝ и виж какво ще каже.
Блис се намръщи.
– Искаш да и се обадя?
Звучеше ужасена, което беше добре. Октавия можеше да бъде злобна кучка. Блис просто трябваше да я впечатли.
– Да, Октавия те е наела, трябва да го чуе от теб.
Блис дъвчеше долната си устна и на мен ми се искаше и аз да я дъвча. Откъсвайки поглед от устата ѝ, тихо се проклех.
– Кога?
– Сега.
– Сега, сега?
– Да, точно в тази секунда.
Тя вдиша дълбоко, сви рамене и просто отвърна:
– Добре. – Тази единствена дума звучеше така, сякаш отиваше на битка. Беше шибано очарователно. – Благодаря ти, че се отби.
Повдигнах рамене.
– Така или иначе щях да идвам. Имам куп неща за вършене. Ще бъда тук през по-голямата част от деня.
Тя изглеждаше също толкова изненадана, колкото и аз.