Ашър Сътън
Спалнята ми остана същата. Някога тя небеше на тавана, но когато навърших тринайсет години и ми омръзна да деля една спалня с Брент и Брей, сключих сделка с мама. Ако изчистя тавана и го превърна в спалня, тя ще ми купи прозоречен климатик, за да имам въздух през лятото, когато е необходимо. За топлина използвах евтин керамичен нагревател.
Отне ми месец, но когато почистих всичко, мама удържа на думата си. Другите момчета се оплакваха, че имам собствена стая, но тя им напомняше, че съм най-възрастния.
Когато се изнесох, никой не се опита да я вземе. Очаквах близнаците да се скарат за нея, но изненадващо не го направиха. Тогава в мен се загнезди чувство за вина. Дали защото всички се надяваха, че ще се върна у дома?
Хвърлих чантата си на пода и се свлякох на леглото си. Липсваше ми дома. Обичах да съм тук. Харесваше ми да имам братята си около себе си, да работят същата земя, която беше работил баща ми. Това беше моя живот, или поне беше, до деня, в който всичко се срина и промени завинаги.
Взех тайната със себе си, но вече нямаше да мога да я запазя в тайна. Стийл трябваше да знае. Сърцето му щеше да бъде разбито за известно време, но моето беше разбито непоправимо. Стийл щеше да преживее това, накрая щеше да продължи напред. Трябваше да вярвам в това.
Натрапчивата мисъл, че Дикси толкова лесно се е влюбила в някой друг, ме подлудяваше. Това, че не можех да запълня празнотата, която тя бе оставила в живота ми, не означаваше, че и тя не трябва да продължи напред. Исках Дикси да бъде щастлива и знаейки, че ще я нараня отново, само правеше това, което трябваше да направя, още по-лошо.
Тежки стъпки ми подсказаха, че имам компания. Очаквах Стийл. Знаех, че когато излязох от „Джак’с“, той щеше да ме последва вкъщи. Да, бях ревнувал, когато беше нарекъл Дикси „бебе“, но не това беше причината да си тръгна. Истинската причина беше толкова прецакана, че се заби в главата ми и знаех, че трябва да му кажа. Не можех да седя и да гледам това отново. Той трябваше да знае сега.
Вдигнах поглед от пода и срещнах загриженото, но решително изражение на Стийл. Той беше тук, за да се бори за нея. За да се увери, че няма да проваля шанса му с нея. Трябваше да му кажа.
– Обичам я – каза по-малкия ми брат, като наруши тишината около нас.
– Тя е лесна за обичане – отвърнах аз.
Устните на Стийл се стегнаха. Той не искаше да се чувства така, сякаш трябва да се състезава с мен.
– Ти я смачка и после я остави. Сега тя е моя, Ашър, моя. Ще се боря за нея, ако ме накараш.
Стоях и гледах как Стийл се напряга. Нима си мислеше, че ще го нараня? Бях го защитил и бях избил не един и двама хулигани през годините. Той беше мой брат. Исках да е щастлив. Ако единствения ни проблем беше да позволим на Стийл да има Дикси, щях да си тръгна и да ги оставя да бъдат щастливи. Но проблема не беше в това, колкото и да ми се искаше.
Отидох до ъгъла на тавана, преместих една разхлабена дъска от пода и се наведох, за да извадя една стара кутия за обувки. Светът ми свърши в деня, в който я открих преди три дълги години. Всеки хубав спомен, който бях имал в живота си до този момент, беше съсредоточен около моята Дикси. Съдържанието на кутията беше отнело всичко това, разрушило спомените и ме оставило съкрушен човек.
Изтупах праха от нея, защото не беше докосвана от деня, в който я намерих, докато местех някои мебели, за да не се удари леглото в скърцащата дъска точно над хола. Бях си правил планове да промъкна Дикси тук този уикенд, но това така и не се случи.
Потънах обратно на леглото и внимателно подхванах кутията. Причиняваше ми мъка само да я докосна, знаейки какво има вътре. Нямаше никакво съмнение или въпрос, че това, което съдържаше, беше истина. Поглеждайки към Стийл, знаех, че не само ще сложа край на всяка негова надежда за бъдеще с Дикси, но и че всеки негов спомен за баща ни ще бъде променен завинаги. Така, както и моя.
– Никога не съм я изоставял. Никога не съм спирал да обичам Дикси. – Заговорих, след което вдигнах капака. – Стийл, намерих това преди три години. Не възнамерявах да го споделям. Но също така никога не съм планирал един от братята ми да се влюби в моето момиче. – След това поклатих глава. – Тя не е моето момиче. Тя не може да бъде мое момиче. – Протегнах ръка в кутията и извадих писмата, хартията беше сгъвана и разгъвана толкова много пъти, че краищата ѝ бяха износени от боравенето с нея. – Ето защо тя не може да бъде и твое момиче – казах, като протегнах писмата към брат ми.
Стийл ме гледаше със страх в очите, сякаш беше разбрал истината още преди да е надникнал вътре.
– Какво е това? – Попита той, гласа му беше треперещ, несигурен.
– Това е причината, поради която я напуснах. Причината, поради която не мога да я имам. Защо и ти не можеш да я имаш.
Стийл отвори първото писмо. Не можех да го наблюдавам, докато го четеше. Отпуснах глава в ръцете си и зачаках в мълчание. Светът му щеше да се промени завинаги. Точно както и моя. А аз бях безсилен да го спася от болката.
Всички писма, с изключение на едно, бяха написани от майката на Дикси. Във всяко от тях тя казва на мъжа, на когото пише, колко много го обича и колко и липсва. Моли го да я откъсне от нейния живот, за да могат да започнат нов заедно. Страстта в думите ѝ щеше да е трогателна, ако не беше факта, че всяка една от тях беше адресирана до собствения ми баща. Човек, на когото някога се бях възхищавал. Човек, чието име бях горд да нося. Човек, за когото скърбях, когато умря. Човек, който беше измамил всички ни.
– Това е… – Каза Стийл с усилие, преди да усетя как матрака потъва до мен, докато Стийл седна с въздишка. – Просто не мога… – Промълви той и се закашля.
– Продължавай да четеш – казах му, докато киселината в гърлото ми изгаряше.
Бях запомнил последното писмо, което тя му беше написала. Всяка дума беше запечатана в мозъка ми.
Ванс,
Няма да продължавам да ти пиша тези писма. Не и ако ще продължаваш да ме игнорираш. Не съм съгласна с думите, които си казал. Вярвам, че можем да бъдем щастливи заедно. Това дете в мен заслужава да бъдем и двамата. То ще бъде част от теб, точно както са тези момчета. Ти каза, че ме обичаш. Каза, че това, че си с мен, те кара да се чувстваш отново млади. Завършен. Каза, че съм пълноценна. Но сега аз нося твоето дете, а ти не искаш да ми говориш. Дали защото отново е бременна? Знам, че е твоя съпруга, но аз също имам съпруг. Такъв, от когото съм готова да си тръгна. И съм готова да го напусна заради теб.
Това означава ли, че те обичам повече? Защото съм готова да му кажа истината? Че те обичам. Че това дете в мен е твое. Доказателство, че страстта, която изпитваме един към друг, е достойна за шанс. Няма да те държа далеч от твоите момчета. Знам, че ги обичаш както и трябва. Но ти не обичаш майка им. Ти обичаш мен. Аз знам това.
Бъди с мен, Ванс. Поправи грешките от миналото ни. Ние сбъркахме преди всички тези години, като тръгнахме по различни пътища. Сърцето ми е твое от петнайсетгодишна възраст. Винаги ще бъде. Не ме оставяй. Не обръщай гръб на детето ни. Това ще ме унищожи.
Обичам те винаги и завинаги,
Мили
Баща ми е изневерил на майка ми.
Дикси беше моя сестра.
Мъката отново ме връхлетя, думите от онова писмо се повториха в главата ми. Бях правил любов с Дикси. Бях вътре в нея и беше като в рая. Никога повече нямаше да изпитам нещо подобно. И все пак, това беше болно и грешно.
– Показа ли ги на мама? – Попита Стийл. Гласът му звучеше напрегнато. Разбрах какво преживява.
– Не. И никога няма да го направя – отговорих, свалих ръце в скута си и погледнах към брат си.
Той гледаше право напред към стената с буквите, стиснати здраво в ръцете му.
– Той беше копеле. Лъжливо копеле – каза Стийл, като болката му натежаваше във всяка дума, подчертавайки това, което чувстваше.
– Да, беше – отвърнах аз. Не възнамерявах да споря за това. Той също така беше позволил на друг мъж да отгледа детето му като свое. Всички тези писма бяха датирани месеци преди раждането на Дикси. Преди раждането на Стийл. Как е могъл да направи това? Последното писмо беше от баща ми. То беше заличило всяко мое съмнение относно истината. Татко твърдеше, че Дикси е негова, но беше казал, че ни обича повече. Искаше майка ми и момчетата си. Не можеше да ни остави и ѝ беше казал, че трябва да го пусне. Нейното дете щеше да е на Люк Монро. Мъжът, за когото знаех, че е баща на Дикси.
След това нямаше друго писмо. Поне не и в тази кутия. Майката на Дикси беше избягала, когато Дикси беше малка, и беше оставила Люк да я отгледа сам. Когато Дикси беше на пет години, Люк Монро се ожени повторно за жена на име Шарлот, която обожаваше и обгрижваше Дикси, като в крайна сметка стана майката, която Дикси никога не е имала, и въпреки че Шарлот я обичаше силно, Дикси винаги се чудеше за родната си майка, дори планираше да я намери някой ден. Тя копнееше да разбере защо я е изоставила.
Никога не съм искал тя да намери Мили Монро. Надявах се жената да е мъртва и да е отнесла тази тайна със себе си в гроба. Дикси никога не би могла да разбере. В живота си беше преживяла твърде много загуби и болка. Затова и аз страдах сам. За да я защитя. Винаги да я защитавам.
– Защо не и каза? – Попита Стийл.
Обърнах се към Стийл, изучавах лицето му, болката и недоверието, които се виждаха в очите му, докато осъзнаваше, че света му бавно се руши. Но също така видях, че той не я поставяше на първо място. Не беше съсредоточен върху това да предпази Дикси от тази грозна тайна.
– Защото бих умрял, за да я предпазя от подобна болка – отвърнах аз. Защото я обичам повече, отколкото ти някога би могъл. Не изрекох последните думи на глас, но и двамата знаехме, че са истина.
– Не мога да и кажа, нали, Ашър? Няма да ме оставиш да и обясня? Трябва ли да я нараня, както ти го направи?
Изправих се и се отдалечих от него. Имах нужда от известно разстояние между нас. Той мислеше първо за себе си, а не за нея. Това ме вбесяваше най-много. Стийл беше планирал да създаде живот с нея, но не искаше да пожертва своето щастие заради това на Дикси.
– Болката, която ще и причиниш, като скъсаш с нея, е нищо в сравнение с болката, която ще… Стийл, аз правих любов с нея. Бях вътре в нея… отнех и невинността… и, по дяволите, аз съм неин брат! Оттогава това ми се ебава в главата… разкъсва ме на две… гади ми се… смазва ме отново и отново. Защото никога не съм спирал да я обичам.
Стийл седеше и ме гледаше мълчаливо. Минаха няколко минути, докато той размишляваше. Очаквах да ми възрази, но той не каза нито дума.
Накрая се изправи и протегна писмата към мен.
– Няма да и кажа. Няма да кажа на никого – каза той, а гласа му беше гъст от емоции. – Аз също я обичам… ебаси, това е гадно. Люк не знае ли? Той ни е позволил и на двамата да се срещаме с нея. По дяволите, аз съм я помолил да се омъжи за мен.
Поклатих глава.
– Разбира се, че не знае. Той никога не би ни позволил да се срещаме с Дикси. Цялата тази шибана работа се случи, защото единствените двама души, които знаеха, вече ги няма завинаги.
Взех писмата и ги държах далеч от себе си, това, което пишеше в тях, беше толкова плачевно, че дори ми беше трудно да го схвана.
– Как трябва да я нараня? – Стийл звучеше толкова разкъсано. Бях бил там, където беше той. Исках да обясня всичко на Дикси. Всеки път, когато ме погледнеше с тези големи тъжни очи, исках да ѝ кажа колко много я обичам, но това беше погрешно, цялото нещо беше изкривено. Това само щеше да я нарани още повече. Тя обожаваше Люк Монро. Не само че щеше да и каже, че и бърка в главата, но и щеше да и отнеме сигурността, че знае, че баща и я обича. Това вероятно щеше да унищожи Дикси.
– Това ще я убие, Стийл. Знаеш го – казах с плах, изгубен глас.
Той поклати глава, а после зарови лице в двете си ръце, докато двамата стояхме в мълчание. Разбрах какво изпитваше. Бях го преживявал всеки ден. Липсваше ми Дикси с всеки дъх, който поемах. Това нямаше да стане по-лесно за него. Но Дикси в крайна сметка щеше да се излекува и да намери щастието. Това беше всичко, за което трябваше да се държа. Знаех, че един ден тя ще получи живота, който заслужава, и цялата шибана радост на света. Моето момиче принадлежеше на слънцето. Този болен извратен мрак беше мой, за да го изстрадам, а сега брат ми щеше да го сподели с мен.
Стийл се обърна да си тръгне. Аз не го спрях. Знаех, че има нужда от време и пространство. Засега е най-добре да съм сам. Стоях там и слушах стъпките му, докато се отдалечаваше от тази стая, от тези писма… Знаех, че ще трябва да я нарани, за да я спаси от зло. Отново щеше да страда заради този грях, без да знае защо се случва това.
– Бъди нежен с нея! Моля те! – Изкрещях, без да мога да се спра.
Стийл спря на върха на стълбите.
– Нищо в това не е нежно. Не знам как бих могъл да бъда нежен.
Щом разбрах, не бях в състояние дори да я погледна. Имаше толкова много неща, които трябваше да направя по различен начин. Тя заслужаваше повече от това, което и бях дал.
– Дръж я, когато плаче – казах аз. Повече от всичко друго ми се искаше да бях направил това, вместо да си тръгна и да я оставя да страда сама.
Назад към част 11 Напред към част 13