Дикси Монро
Стийл не се беше обадил снощи и не беше дошъл днес. Можех да му се разсърдя, но от друга страна, вчера не бях успяла да сложа обратно пръстена, който ми беше подарил, след като го бях свалила. Преди да видя отново Ашър, носенето на този пръстен не беше толкова трудно. Но сега се чувствах зле. Сякаш предавах Ашър, въпреки че той беше този, който се отвърна от мен.
Излязох до колата си и се загледах в къщата на Сътън. Защо позволих на Ашър да ме засегне толкова много? Дали някога ще престана да се интересувам от това, че ме захвърли, след като му бях дала всичко? Дръпнах вратата на червения си джип, докато в същото време телефона ми започна да звъни. Спрях и извадих телефона от джоба си.
Беше Стийл.
Най-накрая.
Но не исках да отговарям.
Той продължи да звъни. На четвъртото звънене се предадох и казах:
– Здравей.
– Здравей – каза той, след което направи пауза. Само с една дума разбрах, че нещо не е наред. Тонът му беше напрегнат. Контролиран. – Трябва да поговорим – каза той на издишване.
Ашър. Всичко това беше заради Ашър.
– Защо? Говори с Ашър ли? Той не е съгласен с… нас?
Стийл не отговори. Мълчанието му говореше много. Ставаше дума за Ашър. Но защо? Защо Ашър се интересуваше? И защо бях допуснала в сърцето си частица надежда?
Кокалчетата на пръстите ми побеляха, докато стисках вратата на колата. Той не ми беше говорил от три години, но въпреки това успяваше да ме разкъса на парчета всеки път, когато се връщаше в града. Имах нужда от приключване, от някаква форма на окончателност между нас, за да мога да продължа напред.
– Добре, ще поговорим по-късно, но трябва да бъда някъде. Ще ти се обадя? Добре ли е? – Казах го, без да ме интересува дали е добре, или не. Нямаше да говоря повече със Стийл, докато не намеря първо Ашър.
– Е, добре, да – отговори той, като звучеше нервно и несигурно.
– Добре. Ще ти се обадя по-късно. – Бързо приключих разговора, преди да успее да каже повече. Качвайки се в джипа си, предпочетох да не мисля за това, което щях да кажа. Ако го направех, щях да се измъквам от това. Завих с джипа надолу по хълма към къщата на Сътън, вместо да отида в града. Ашър бе бягал от мен достатъчно дълго. Трябваше да се изправи срещу това веднъж завинаги. Трябваше да се изправи срещу нас. С това, което направи, и с това, което захвърли.
Белият пикап на Стийл вече го нямаше, когато заобиколих къщата. Насочих се към плевнята. Синият пикап на Ашър беше паркиран там, където той винаги го беше паркирал, точно вдясно от помпената станция. Виждаше го от прозореца на спалнята си винаги, когато го паркираше там. Това пречеше на братята му да се измъкнат с него.
Спрях до пикапа му и изгасих джипа си, но това беше максимума, до който можех да стигна. Изправянето пред Ашър беше ужасяващо. Неговото отхвърляне и отказа му да ме погледне винаги са били като нож, който се забива право в сърцето ми. Трябваше ми малко време, за да се подготвя психически. Знаех, че не мога да направя това с него и да си тръгна невредима. Знаех какво ме очаква след това.
Почукването на прозореца ме стресна. Брей стоеше там и се мръщеше. Поех си още един дълбок дъх, свих пръсти около металната брава, отворих вратата и слязох.
– Стийл не е тук, но ти предполагам, че знаеш това, като виждам как си паркирала до Аш.
В тона на Брей прозвуча предупреждение. Мислеше, че съм тук, за да създавам проблеми. Не бях, не повече от това, което Ашър беше причинил, когато влезе в града и отново накара сърцето ми да се разтупти.
– Брей, крайно време е да приключа. Отдръпни се и ме остави да отида да го получа. Той имаше три години, за да си извади главата от задника. Сега съм готова да продължа напред и трябва да довърша това… нещо… онова, което остана неизказано между нас… когато свърши и брат ти направи края.
Брей постоя миг, после въздъхна и се отдръпна, за да мога да мина покрай него.
– Права си. Тези глупости трябва да се изяснят. Мама е отишла с Брент да купи малко фураж и цветя за предните саксии. Ашър е…
– … тук – каза той, а дълбокия познат глас, който все още ме дразнеше в сънищата ми, прекъсна гласа на Брей. Ашър ме беше видял да идвам. Очаквах това. Затова и паркирах тук. Исках да знае, че ще дойда.
– Оправи тази глупост – каза Брей, като погледна по-големия си брат, преди да се обърне и да си тръгне, оставяйки ни да стоим там сами за първи път от години.
Бях дошла да поискам приключване и сега, когато имах пълното му, неразделно внимание, не можех да помръдна и мускул. Не можех да произнеса нито една дума. Чувствах се парализирана. Ашър стоеше на няколко метра от мен, облечен само в чифт износени дънки, окачени достатъчно ниско на бедрата му, така че V-образната му долна част на космите се виждаше ясно и безпрепятствено. Къде, по дяволите, беше блузата му?
Сякаш можеше да прочете мислите ми, черната памучна материя на тениската му изведнъж се свлече върху всички тези мускули, същите мускули, за които си мислех, че са създадени за секс, още когато аз бях тази, с която Ашър правеше секс. Повдигнах очи, видях мокрите му коси и прясно избръснатото му лице, осъзнавайки, че току-що се е изкъпал.
– Говорила си със Стийл? – Попита той и коленете ми отслабнаха. Защо коленете ми отслабнаха? Защо да съм близо до него по този начин беше толкова безумно всепоглъщащо, както преди три дълги години? Преди да ме изхвърли като боклук.
– Не точно. Ще се срещнем по-късно, за да поговорим. Преди да говоря с него, исках да поговоря с теб. – Бяха ми нужни всички сили, за да говоря спокойно. Искаше ми се да крещя на Ашър. Да поискам да разбера защо ме мрази.
– Трябва да говориш със Стийл, не с мен – отвърна той, след което се обърна, за да си тръгне.
Точно както преди, той ме блокира. Отказваше да ме признае. Отново го намразих, как ме използваше, а после толкова лесно ме забравяше. Мразех това, че все още го обичах. Нададох писък и се хвърлих, като хванах Ашър за ръката, за да го спра. Той нямаше да ме остави отново.
Този път нямаше да стоя тук и да го приема. Щях да му кажа какъв ужасен човек е. Изревах „не!“, докато ръцете ми се увиваха около бицепса му, който някога се свиваше около рамото ми още когато бях нещо ценно за него. Изтласквайки тези спомени настрана, стиснах ръката му и го дръпнах към себе си, колкото можех по-силно.
Ашър спря. Тялото му се напрегна. Ашър Сътън не беше дребен човек. Беше с твърди линии и мускули. Широки рамене и тясна талия. Бедра, от които жените се слюноотделяха. И все пак аз му крещях и го дърпах за ръката като дете, което си изпуска нервите.
– Не този път! Няма да си тръгнеш от мен отново! – Опитах се да изпълня гласа си с решителност, но вътрешно се борех със сълзите.
Ашър бавно се обърна. Пуснах ръката му, като изведнъж осъзнах, че го докосвам. Когато очите му срещнаха моите, не бях подготвена за болката, която видях в тях. Тя спря дъха ми и ми се наложи да направя крачка назад, за да се съвзема.
– Не съм ли направил достатъчно? – Отвърна той. – Не може ли това да бъде всичко, което трябва да изтърпя? Искаш ли да продължа да убивам и двама ни? Да ни превърна и двамата в нищо?
Той не се опита да скрие болката си, омразната маска на спокойно безразличие, която използваше с мен толкова дълго време, сега беше заменена от неконтролируема, сурова мъка. Отне ми всичко, което имах в себе си, за да се сдържа да не го взема в прегръдките си, да накарам този поглед в очите му да изчезне.
– Защо? Трябва да знам защо – заговорих тихо. Стоях там, където бях, защото знаех, че Ашър ще ме отблъсне, ако отида при него. Той нямаше да ми позволи да го докосна. Имаше твърде много емоции, които преминаваха през него.
– Не мога да бъда такъв, какъвто ти трябва да бъда. Не мога да бъда такъв, какъвто ти заслужаваш да бъда. Някога си мислех, че мога, но разбрах, че съм направил ужасна грешка. Такава, която не мога да върна назад. – Той плътно затвори очи, изрече проклятие, преди да ги отвори отново и да ги насочи към мен. – Ако можех да изтрия миналото, времето, което прекарахме заедно, щях да върна всичко назад. Всеки един момент, Дикси. Бих изтрил всеки проклет момент. Тогава ще можеш да продължиш напред и да ме забравиш. Никога не си била предназначена да принадлежиш на момче от Сътън.
Назад към част 13 Напред към част 15