Дикси Монро
Шест години по-късно…
Хартиената торбичка се плъзгаше от ръката ми. Смъртоносната хватка, която имах върху нея от момента, в който забелязах стария син пикап „Форд“, който бавно преминаваше през предупредителната светлина, ръката ми изтръпна. Аз не бях готова да видя този пикап. Още не. Стийл не ме беше предупредила. Не и за това.
Но от друга страна… Стийл може и да не знае още. Погледнах през рамо, за да видя дали пикапа ще мине, за да мога да дишам отново, или щеше да спре и аз щях да изпадна в мини паник атака. Сърцебиенето ми се ускори, когато пикапа спря на паркомясто точно пред „Хародс аптека“. Той излизаше. Това беше той.
Знаех, че трябва да отвърна поглед. Не исках той да ме хване да се взирам. Наистина, беше жалко.
Напълно нелепо. Ашър Сътън ме беше унищожил. Не биваше повече да реагирам на него, а аз най-много определено не биваше да се интересувам, че лицето му все още е изваяно съвършено, а тялото му – като на на бог за всяка жена.
Преди да успея да се овладея, да контролирам реакцията си към него, самосъхранението се задейства и аз инстинктивно направих крачка встрани от полезрението му. Вратата на пикапа му се отвори, дългите крака, облечени в дънки излязоха на асфалта. Тъмната коса, в която обикновено прокарвах пръсти, беше късо подстригана, подчертаваше лицето му, а наболата брада, която покриваше челюстта му, го правеше да изглежда като опасен ангел. Фланелената риза, която носеше, беше избледняла и плътно прилепнала по гърдите му. Гърди, които познавах твърде добре.
Бяха гладки и набраздени от мускули.
– Не стигай дотам, Дикси – прошепна в ухото ми Скарлет Норт, най-добрата ми приятелка още от гимназията.
Ръката ѝ се вкопчи в ръката ми и ме дръпна достатъчно силно, за да ме извади от глупавия ми ступор.
– Зло. Запомни това, Дикси. Този човек е зъл. Той е по-красив, отколкото всеки един мъж има право да бъде на тази планета. Но той е дявол. Знаеш това. Освен това не забравяй за Стийл. Сега ти се срещаш с по-малкия брат на Ашър. – Последните ѝ шест думи бяха промърморване. Само аз можех да чуя какво каза.
Сплетните в един малък град бяха лоши. В Малрой, Алабама, беше по-лошо от лошо. Мястото беше „Мека на клюките“. Всеки знаеше всичко и всеки се интересуваше от делата на другите. Точно там, на главната улица, хората са надничали от прозорците си, за да видят дали ще погледна към Ашър. В Малрой се говореше за нас достатъчно, за да стигне за цял живот, може би два, а двете години, през които Ашър беше в колеж, не промениха нищо.
– Не знаех, че се прибира – казах аз, като просто се опитвах да забавя сърдечния си ритъм от гледката на Ашър за първи път от години. Той не се беше прибрал миналото лято. Той остана в Гейнсвил, Флорида, взе летни курсове и изглежда беше забравил за Малрой.
– Сигурно е дошъл просто да види майка си. Ще си тръгне съвсем скоро, ще видиш. Стийл щеше да ти е казал, ако Ашър се беше върнал у дома за лятото – увери ме Скарлет.
Успях да кимна, докато стисках като щит надрасканата си хартиена торбичка пред себе си. Ашър беше се върнал, а аз не знаех как да реагирам. Какво трябваше да очаквам? Дали щеше да продължи да се преструва, че не съществувам? Можеше ли изобщо да го прави сега, когато се срещах с брат му? Щеше ли Стийл да му каже? Дали Ашър ще се интересува?
Не, нямаше да му пука. Знаех това твърде добре. На Ашър изобщо нямаше да му пука. Беше дал ясно да се разбере, на целия град, че вече не ме иска. Не го интересуваше кой ме има сега. Беше приключил с мен. От половинката на „златната двойка“ се превърнах в захвърленото момиче, което със сигурност трябваше да е направило нещо ужасно, за да ме захвърли Ашър и да не погледне назад. Краят се случи толкова бързо; той все още нямаше смисъл за мен.
Той беше моето сигурно пристанище. Чувствах се сигурна в любовта му. Дадох невинността си на Ашър, вярвайки, че той ще бъде завинаги, моя единствен и неповторим. Но той ме заслепи, като ме остави без никакво обяснение.
Хората, които смятах за мои приятели, вярваха, че това е било по моя вина, нещо непростимо, което съм направила, и бързо ми обърнаха гръб. Всички те боготворяха футболната звезда, която беше поставил града ни на картата, момчето, което изведе отбора ни до щатския шампионат две години преди това. В техните очи той не можеше да сгреши. Затова не губеха време да застанат на негова страна. Всички с изключение на Скарлет. Тя беше единствения ми истински приятел.
– Той е огромен задник. Пълен със себе си. Великият и могъщ Сътън – изръмжа тя по негов адрес.
Извъртях очи и се обърнах да я погледна.
– Не се дръж така, сякаш да си момче от Сътън е нещо лошо. Ти си толкова влюбена в Брент Сътън, че не можеш да виждаш направо – отбелязах аз.
Тя се усмихна, после сви рамене и се захили.
– Да, ама всички момчета Сътън не са лоши. Просто този конкретен само един.
Съгласих се с нея. Момчетата от Сътън бяха част от живота ми. Винаги са били и винаги ще бъдат. Фермите ни се намираха една до друга и семействата ни оставаха преплетени.
Малкият диамант на лявата ми ръка блестеше на ярката слънчева светлина, когато го вдигнах.
– Не, те не са всички лоши – казах аз. – Един или двама са достатъчно прилични.
Скарлет отпусна въздишка и поклати глава.
– Защо носиш това? Мислех, че все още си мислиш за това?
Погледнах назад към синия пикап на Ашър, неспособна да се преструвам, че не е там. Сърцето ми се изкриви болезнено в гърдите ми. Той все още имаше безумна власт над мен.
– Исках да видя какво е усещането – признах срамежливо, преди да погледна обратно към пръстена, който Стийл ми беше подарил преди две седмици. Той не беше традиционно предложение. Връзката ни беше сложна. И този син пикап ми напомни защо все още не бях успяла да кажа „да“ на Стийл.
– Спри да гледаш. – Изръмжа разочаровано Скарлет.
– Мислиш ли, че ще му пука за пръстена? – Позволих само на Скарлет да види колко невероятно уязвима все още ме кара да се чувствам Ашър.
– О, Дикси. – Тя въздъхна и ме придърпа в прегръдка. – Знаеш, че няма да го направи. Минаха три години. Трябва да оставиш Ашър да си отиде завинаги.
Затворих очи и ѝ позволих да ме прегърне, защото в този момент знаех, че е права. Тя винаги е била права.
– Как да го забравя, Скарлет? – Напевът в гласа ми накара Скарлет да ме стисне малко по-силно.
– Позволи си да обичаш Стийл. Той те обича. Бъди момичето, което той заслужава – отвърна тя. След това Скарлет ме издърпа за да ме погледне. Двете ѝ ръце легнаха успокояващо на раменете ми. – Ашър Сътън те разби. Той заслужава да го забравиш. От друга страна, Стийл Сътън те обожава. И той не е нищо подобно на по-големия си брат. Той ти подари пръстен, скъпа. Време е сърцето ти да се откаже от грешното момче Сътън и да се влюби в този, който го заслужава.
Знаех, че е права. Просто не бях сигурна откъде да започна. Не и когато всичко все още ми напомняше за момчето Сътън, което не ме обичаше в отговор.
Назад към част 1 Напред към част 3