Ашър Сътън
Тази сутрин в седем часа седях в пикапа си, паркиран зад футболното игрище, когато получих съобщение от Дикси. Тя ме попита къде съм. Гледах телефона си в продължение на десет минути, преди да отговоря. Нямаше нужда да ме пита защо съм тук, защото тя знаеше. Тук се чувствах в безопасност. Мястото беше безлюдно, тъй като училището беше свършило, и това беше единственото място, за което се сещах, където можех да паркирам и да остана сам.
Половин час по-късно пътническата страна на пикапа ми се отвори и Дикси се качи вътре. Тя не почука, но аз я очаквах. Знаех, че ще дойде, но от друга страна, аз познавах Дикси по-добре от всеки друг. По-добре дори от Стийл.
Стийл.
Обичах го, но не можех да се доверя на това да съм около него точно сега.
– Ти цяла нощ ли беше тук? – Попита ме Дикси.
– Да – промълвих аз.
– Спа ли?
– Не. Нито миг.
Не бях успял да затворя очи. Исках да го направя, имах нужда от бягство, дори за най-краткия момент, но не можех, не и когато единственото, което виждах, когато затварях очи, беше Дикси, която ридаеше в ръцете на Брей. Тогава трябваше да се преборя с желанието да намеря Стийл и да му избия дупето за това, че и е направил това.
– Брей дойде късно снощи. Търсеше те.
Бях игнорирал всичките им съобщения и обаждания. Телефонът ми беше на тих режим, исках да седя тук сам и да мисля, знаейки, че няма да намеря покой. Те искаха да се уверят, че съм добре, защото се притесняваха за мен, но аз не бях добре.
– Вчера ти бях ядосана. За миг те намразих. За това, че не ми каза. За това, че го скри от мен. – Мекият ѝ глас ме прониза. Знаех, че ме мрази и че има причини за това. Но да го чуя от устните ѝ не беше лесно.
– Знам – успях да изкрещя през емоцията, която запушваше гърлото ми.
– Разбирам го. Мислех за това през цялата минала нощ. Разбирам, разбирам – каза тя, после ръката ѝ докосна моята и аз се стреснах, контакта ме смути, обърка ме.
– Просто исках да те защитя – отвърнах, исках Дикси да знае, че никога не съм искал да я нараня и ще направя всичко, за да не я нараня отново.
– Знам, че сега… всичко… Позволих си да си спомня всичко. Нещата, които бях блокирала, защото бяха твърде болезнени, си ги спомних снощи. Как си бил с мен… как сме били заедно… как съм била сигурна, че ще ме обичаш завинаги. После просто се отвърна, без да кажеш нито дума. Никога не разбрах как можа да постъпиш така с мен. Това ме преследваше. Обичах те… Обичах те толкова много… но ти също така ме обичаше. Ето защо го направи. Разбирам. Сега разбирам.
Ебаси, това беше трудно, беше минало време да го направим, но все пак беше жестоко. Познатият мирис на кокос и мед изпълни кабината на пикапа. Беше минало толкова много време, откакто бях достатъчно близо до Дикси, за да усетя аромата ѝ. Напомни ми колко добре се чувстваше в ръцете ми, колко мека беше кожата ѝ, като сатен, топъл сатен. И как когато потънах в нея, оформен по тялото ѝ, нищо не беше толкова съвършено. Удоволствието на лицето ѝ накара сърцето ми да се разтупти, само за да я притежавам. Тя беше моя. Тогава беше изцяло моя.
– Не мога да го направя… ти… Трябва да си тръгнеш. Моля те. Да съм толкова близо до теб… Не съм готов за това. Не мисля, че някога ще бъда. Сърцето ми сякаш не разбира, че не мога да те имам. …, че това е невъзможно. Моля те, Дикси. – Звучах отчаяно. Не можех да я погледна. Трябваше да си тръгне.
Дикси помръдна, но не отвори вратата. Вместо това се доближи до мен, а от миризмата ѝ ми стана леко. Ебаси, тя трябваше да излезе.
– Дикси – предупредих аз, като стиснах волана.
– Ще си тръгна, но първо, ще ме прегърнеш ли?
Как да ѝ кажа „не“? И как щях да я пусна, ако си позволя да я докосна отново?
– Моля те, Аш? Дръж ме този път. Имам нужда от това.
Отдавна съм научил, че бих направил всичко, бих продал душата си за това момиче, ако се наложи. Сега тя беше жена и не беше по-различно, затова отпуснах смъртоносната си хватка върху волана и опрях ръка на седалката. Дикси се притисна към мен, после положи глава на гърдите ми. Свих ръце около нея и вдишах дълбоко, позволявайки на топлината ѝ да изпълни сетивата ми за последен път. Не си казахме довиждане. Аз не ни дадох такова. Тя беше права, това беше края, този, от който се нуждаехме тогава, но аз не бях готов да ѝ го дам.
– Мисля, че винаги ще те обичам. Не мога да си помогна – каза тя тихо.
Знаех, че винаги ще я обичам, но ако и го кажа точно сега, само ще я нараня още повече. Дикси трябваше да продължи напред и да намери онзи слънчев лъч в живота си, онзи, в който знаех, че и е мястото. Мъж, който щеше да я обича безусловно, да ѝ даде дом, щастие и деца. Той щеше да сбъдне мечтите ѝ. Щеше да се отнася с нея като с принцеса, а ако не го правеше, щях да го накарам да съжалява, че се е родил.
Никога нямаше да имам съпруга. Не бих могъл да направя това на някого. Сърцето ми принадлежеше на едно и също момиче, откакто бях на шестнайсет години. Никакви лъжи и грехове не биха могли да ми го отнемат. Това, което изпитвах към Дикси, беше чисто. Проста истина, която не исках да променям. Щях да я гледам как живее живота си отдалеч и да се уверя, че той е всичко, което иска, всичко, което Дикси заслужава.
Когато не отговорих, тя не каза нищо повече. Седяхме там в продължение на час, държах я в прегръдките си за последен път и се опитвах да запомня всеки миг от нея. Направих планове в главата си, за да се уверя, че ще поправя всяка грешка, която съм и сторил. Това беше единственото нещо, което ме държеше в нормално състояние.
Звукът на гуми върху чакъл и дизеловият двигател на Брей внезапно ни разделиха. Дикси се пресегна, отвори вратата на пикапа и излезе, без да каже и дума. Бяхме казали всичко, което имаше за казване. Гледах я, докато отиваше към джипа си. Тя не погледна към Брей. Вместо това се качи вътре и си тръгна.
Изчаках Брей да дойде при мен. Очевидно ме беше намерил. Бях изненадан, че му е отнело толкова време да се сети за това място, но бях благодарен, че му е отнело известно време. Когато го видях да се приближава към вратата ми, свалих прозореца и издишах.
– Говорихте ли за това? – Попита с намръщен поглед Брей.
– Тя си получи приключването – казах аз, като изравних намръщването му с едно мое собствено.
– Търся задника ти цяла сутрин, а също и през по-голямата част от миналата нощ. Мама е приготвила голяма закуска.
Запалих двигателя на пикапа.
– Не съм сигурен, че съм готов да видя Стийл.
Брей въздъхна.
– Той смята, че тя трябва да знае. Може би е знаел. Момичето така и не продължи напред. Начинът, по който си тръгна, не беше край за нея. Тя не се излекува. Раната все още беше отворена.
– Тя беше сгодена за Стийл – напомних му аз. Дикси беше продължила напред. Беше ме оставила зад гърба си. Щеше да се омъжи за брат ми.
– По дяволите. Тя дори не беше казала „да“. Не мисля, че щеше да е в състояние да го направи, докато не те види отново. Няма смисъл да обсъждаме това сега. Никога няма да разберем.
Дикси щеше да се оправи. Баща ѝ щеше да я успокои. Тя щеше да намери мъж, който да я обича. Трябваше да вярвам в това.
– Да се приберем вкъщи и да хапнем, преди мама да ни потърси и двамата.
С кимване казах:
– Ще се видим там – и включих пикапа на първа скорост.
Назад към част 20 Напред към част 22