Дикси Монро
Не съм поискала да видя писмата. Трябваше този момент да е за нас. Ако това беше последния път, в който Ашър Сътън ме държеше, тогава не исках нищо друго. Не бях сигурна, че някога съм искала да ги прочета. Не познавах майка си. Тя не беше живяла достатъчно дълго, за да я помня. Четенето на думите ѝ не означаваше много за мен. Имаше някой друг, с когото исках да говоря. Някой, който можеше да ми каже истината. И ако той не знаеше истината, тогава можехме да я намерим заедно.
Човекът, който ме беше отгледал и обичал, беше баща ми. Дори и да не беше моя кръв. Той беше моя баща, нищо не можеше да промени това. Просто се надявах, че той чувства същото, защото трябваше да се изправя пред това заедно с него. Не можех да се изправя пред него с Ашър или със Стийл.
Татко беше навън в конюшнята с най-новата си покупка – красив куотър кон, който мама беше видяла и пожелала, когато бяха отишли на разпродажба, първоначално за да купят добитък. Мама се беше омъжила за татко, когато бях малка. Тя беше прекрасна жена, която го правеше щастлив. Тя ме обичаше и ние я обичахме. За мен семейството ми беше съвършено.
Не беше лесно това да бъде разрушено по някакъв начин. Единственото нещо, за което винаги трябваше да се държа в живота си и от което зависех, сякаш се люшкаше на ръба на разпадането. Може би друг човек нямаше да е толкова решен да узнае истината не задържането на любовта и сигурността, които имах, щеше да е по-лесно, но аз трябваше да се изправя пред миналото. Трябваше да попитам татко защо все пак ме е обичал, отгледал ме е като своя, как изобщо е издържал да ме гледа, когато постоянно съм му напомняла за предателството на жена му.
Като дете винаги, когато си мислех, че под леглото ми има чудовище, грабвах бейзболна бухалка и веднага го търсех, вместо да се скрия под завивките. Никога не се отдръпнах и не се скрих. Изправях се пред страховете си. Това не беше по-различно. Това беше най-големия страх, с който някога съм се сблъсквала, но бях готова.
– Здравей, лютичко – обади се татко, излизайки от конюшнята. Беше видял, че се насочвам към него.
– Здравей – отвърнах аз, гласа ми се чупеше, а сълзите бързо пълнеха очите ми. Очевидно това не беше като борбата с чудовищата под леглото ми. Това беше по-страшно. Обичах този човек, доверявах му живота си. Знаех, че той ще бъде до мен независимо от всичко. Но знаех, че въпросите ми ще го наранят.
Усмивката му увисна.
– Кого, по дяволите, трябва да пребия? Защо има сълзи в очите на моето момиче? – Той направи три дълги крачки, хвана и двете ми ръце и ме погледна с тъжни очи. – Това поредното момче от Сатън ли е? Защото, ако е така, ще отида да изгоря това място. Кълна се в Бога, писна ми тези момчета да те нараняват. Какво друго са направили?
Фактът, че не знаеше истината, беше още по-очевиден, докато говореше. Трябваше да му го кажа. Щях да унищожа любовта, която този човек винаги е изпитвал към мен. Можех ли да го направя? Усетих как коленете ми отслабват. Не можех да загубя баща си.
– Добре, лютичко, плашиш ме. Майка ти добре ли е? – Попита той, като погледна назад към къщата.
Кимнах.
– Не става въпрос за нея – успях да кажа, без да се разплача.
– Говори, скъпа, не мога да поправя това, ако не знам какво трябва да поправя.
Баща ми винаги се опитваше да реши проблемите ми. Но не беше успял да поправи разбитото ми сърце, когато Ашър се беше отвърнал от мен. И сега също нямаше да може да поправи това, което трябваше да му кажа. Проблемът стоеше точно пред него. Аз бях непоправимата грешка.
– Чух, че Ашър Сътън си е вкъщи. Това за него ли е? – Попита татко, а в гласа му се долавяше гняв. – Той вече е мъж и за мен не е проблем да го пребия до смърт.
– Татко – казах аз, като прекъснах гневната му тирада за Ашър. – Знаеш ли… знаеш ли… Аз… – Как да попитам баща си дали е знаел, че жена му е изневерявала? Не можех да го направя. Можех ли да го направя? Боже, това беше прекалено.
– Зная ли какво, бебе? Какво те притеснява? – Отговори той. Думите му бяха по-нежни, докато ме придърпваше по-близо до гърдите си, сякаш ме защитаваше. А той дори не знаеше от какво.
– Майка ми… майка ми… тя ли… – Спрях, преглътнах тежко, защото ми стана лошо. Да чуеш това беше едно, но да го повториш – съвсем друго.
– Каза, че не става дума за мама – прошепна той загрижено, като отново погледна към къщата. Той не разбираше.
Поклатих глава.
– Не, жената… истинската ми майка – отвърнах, а тялото му веднага се напрегна. Никога не сме говорили за нея, никога, нито веднъж. Не знаех защо е напуснала. Дали е напуснала заради изневяра? Нима той не знаеше, че аз съм плод на тази афера?
– Някой свърза ли се с теб? – Попита той, а гласа му беше напрегнат и треперещ.
Поклатих глава. Някога бях планирала да я намеря. Сега не исках да я виждам. Тя беше съсипала живота ми, оставяйки след себе си лъжи, които унищожиха всичко.
– Знаеш ли, че е имала връзка с Ванс Сътън? – Попитах, преди да успея да се спра. Затворих здраво очи и веднага поисках да си върна тези думи. Не исках той да знае това. Обичах го. Той беше моя баща. Не можех да загубя това. Никога.
– Скъпа, психически тя не беше добре. Но да, аз знаех. Как разбра за това? – Думите му ме изненадаха. Не бях очаквала, че ще знае толкова много, ако изобщо знае нещо. – Момчетата на Сътън знаят ли?
Кимнах.
– Да, Ашър намерил писмата, които Мили е писала на Ванс. В тях се казваха някои неща… – Сълзите вече се разливаха свободно по лицето ми. Не можех повече да ги задържам. Бях се изправила пред този страх и сега трябваше да чакам, да видя какво ще се случи по-нататък.
Татко ме гледаше намръщено, с тревога на лицето, а после бавно в очите му светна разбиране. Той ги затвори плътно, промълвявайки проклятие, преди да ме придърпа към себе си и да ме стисне.
– О, не, бебе, знам какво трябва да е прочел Ашър. Не е това, което си мислиш, лютичко. Ти си моята принцеса. Чуваш ли ме? Ти си моя. Имам доказателство за това. Тези писма бяха от психически нестабилна жена. Жена, която нараняваше другите, сякаш живота е игра. Красотата на Мили беше нещо, което тя използваше като оръжие срещу хората.
Отдръпнах се от него, за да потърся лицето му.
– Аз не съм дъщеря на Ванс Сътън? – Повторих го, повторих го отново, като се уверих, че не го чувам погрешно.
– Не! – Изкрещя гневно татко. – По дяволите, не! Ти си изцяло моя! Въпреки че Мили се опита да унищожи мен и Ванс Сътън с лъжата си. Направих тест за бащинство, когато се роди ти, защото Ванс го поиска. Той искаше да докаже, че не си негова. Но разбери, че от момента, в който ми те предадоха, минути след като се роди, стана моя, точно тогава и там. Ти открадна сърцето ми, сърце, което не вярвах, че може да се излекува, но ти го излекува в момента, в който погледнах в очите ти, и никакъв лист хартия не би могъл да ми го отнеме. Нямаше да ме интересува какво пише на този документ, ти беше моето момиченце. Бях готов да се боря за теб. Исках те. Да, Мили ме беше сломила, но ти, Дикси Монро, ти ме спаси от мрака. Ти беше моето чудо. Ти озари живота ми.
Оставих татко да ме прегърне и се разплаках.