Брей Сътън
Пикапът на Брент беше паркиран до плевнята, когато най-накрая се прибрах. Както и тези на Ашър и Стийл. Липсваше само стария ръждясал фермерски пикап. Тръгнах към плевнята, без да съм сигурен с какво ще се сблъскам. Имаше голяма вероятност всички да се редуват да ме пребият до крак.
Когато Брент щеше да е готов да слуша, щях да намеря начин да му обясня това. Но ако трябваше да ме удря, докато ръката му не стане синина, щях да го оставя. Това му дължах. Не се справих с това. Нямаше да се извинявам за това, че имах нужда от Скарлет. Това беше нещо, което нямаше да направя. Защото имах нужда от нея. Не бях сигурен, че някога ще мога да изпитам истинска емоция, докато Скарлет не успя да влезе под кожата ми и да се вкопчи здраво в сърцето ми. Сякаш бях минал през живота, без да разбирам страстта, ревността и дори любовта… преди нея. Познавах само гнева. Това беше изтръпване, с което не исках да живея отново.
Скарлет промени всичко това за мен. Може би бях обсебен. Може би имах нужда от ново лекарство. Но имах нужда да докосна Скарлет и да я почувствам, за да изпитам истинско удоволствие. Тя ми даде нещо, за което не знаех, че съществува, и сега не исках да се откажа от него. Дори и заради брат ми.
Отворих вратата на плевнята и Ашър се обърна да ме погледне. Той беше единствения вътре. И сега, когато си бях у дома, той щеше да ми надере задника. Бях подготвен за това. Стига да имах Скарлет. Докато тя беше моя, с радост щях да приема всичко, което искаха да ми дадат.
– Излязъл е да помага на Стийл – съобщи ми Ашър.
Кимнах. Не бях сигурен какво според него трябва да направя. Да го намеря? Щеше да се върне съвсем скоро. Обърнах се, за да изляза обратно от плевнята. Трябваше ми душ. Спането навън в багажника на пикапа цяла нощ не ме беше накарало да мириша добре. Все още усещах миризмата на Скарлет и на секс по ръцете си. Не исках да я отмивам, но също така знаех, че миризмата на секс щеше да каже на братята ми повече, отколкото някой от тях трябваше или искаше да знае.
– Тя дойде да го види – каза Ашър точно преди да изляза през вратата.
Замръзнах. Не исках Скарлет да идва при Брент или при някой друг. Снощи бях отприщил някакво шибано чудовище, когато си позволих да претендирам за нея. Ръцете ми се свиха в юмруци при мисълта, че тя ще се извини на Брент.
– Кога? – Процедих през зъби.
– Преди около три часа – отвърна Ашър.
Поех дълбоко въздух през носа си и се опитах адски да се успокоя.
– Какво каза тя?
– Каза, че е била егоист и че съжалява – информира ме Ашър.
Сърцето ми се удари в гърдите и се хванах за рамката на вратата, за да не забия юмрук в стената.
– Той докосна ли я? – Ако го беше направил, нямаше да мога да се контролирам.
– Не. Тя не се е доближавала на по-малко от десет метра от него, когато е говорила с него – каза той бавно. – Брей, какво, по дяволите, не е наред с теб? Държиш се така, сякаш някой е прецакал приятелката ти. А не обратното.
Откъснах облицовката на вратата и я захвърлих настрани, преди да погледна обратно към Ашър.
– Тя е моя.
Ашър повдигна вежди.
– Тя беше на Брент. Ти не уважаваше това.
– Не – изръмжах аз и направих крачка към него. – Тя винаги е била моя.
Ашър ме изучаваше, но не помръдна. Дори не примигна.
– Какво се е случило с теб?
Как щях да му обясня, на когото и да било от тях, как ме караше да се чувствам Скарлет? Какво ми даде тя. Усетих как тялото ми започва да се тресе.
– Добре ли си… какво става? Погледни ме, Брей. – Загрижеността в гласа на Ашър ме извади от паниката, която започваше да свива дробовете ми. Трябваше да намеря Скарлет. Трябваше тя да ме докосне. За да облекчи това.
– Трябва да тръгвам – казах, преди да се обърна и да се запътя към пикапа си. Да стигна до Скарлет беше всичко, от което се нуждаех първо. Всичко останало можеше да почака. Тя е била тук и е говорила с Брент. Трябваше да знам какво и е казал. Трябваше да ми каже, че все още иска мен.
Блъскането на врата на кола привлече вниманието ми и се обърнах, за да видя Дикси, която стоеше до колата си и по лицето ѝ се стичаха сълзи.
– Какво става? – Извика Ашър, докато минаваше покрай мен, твърдо решен да стигне до Дикси.
– Внимавай, братче. Тя принадлежи на Стийл – казах аз, което го накара да спре и да хвърли предупредителен поглед към мен.
Не се чувства много добре, когато някой ти каже, че жената ти е на някой друг, нали? Може би следващия път щеше да запомни това.
– Тя си е отишла – каза Дикси и погледна към мен, вместо към Ашър.
Белите ми дробове престанаха да работят, а пулса ми се ускори. Светът около мен избледня.
– Не – беше единственото, което успях да измъкна.
Дикси погледна към Ашър и покри устата си от ридание.
– Тя ми остави бележка. Каза, че не е нейната майка. Трябвало е да поправи това, което е направила.
Не. Не. Не.
Скарлет не беше изчезнала. Тя не ме е напуснала. Тя знаеше, че не може да ме остави. Снощи и го казах много ясно.
– Не! – Гласът ми дори не звучеше като мой. Сега се движех към Дикси. Трябваше да ѝ попреча да каже още някоя лъжа.
Ашър беше в лицето ми и ме бутна назад, докато се спънах.
– Вземи се в ръце. Господи! Изгубил си разсъдъка си. Какво, по дяволите, не е наред с теб?
– Не! – Отново изкрещях с пълно гърло, позволявайки на целия страх и паника, които се опитваха да ме обземат, да ме стиснат още по-силно.
– О, дявол да го вземе – гласът на Ашър се чуваше някъде там. Чувах го, но не можех да се съсредоточа върху това, което казваше.
– Иди да намериш Стийл.
– Това са лекарствата му. По дяволите, трябваше да го осъзная по-рано.
– Какви лекарства?
– Не действат.
– Ашър, какви лекарства?
Гласовете им напълно утихнаха, докато всичко стана черно. А аз ревях от болката, която завладяваше гърдите ми. Тя ме беше напуснала. Отново бях празен.
Назад към част 32 Напред към част 34