Шарлот Монро
Тъкмо приключвах с почистването на масата за закуска, когато осъзнах, че Дикси не е слязла толкова рано, колкото обикновено го правеше в работните дни. Бях я повикала и тя каза, че ще слезе след минута. Когато влезе във всекидневната, лицето ѝ беше изпепелено, а очите ѝ – уморени.
– Болна ли си, скъпа? – Попитах я.
Тя се намръщи.
– Мисля, че може би съм. Бях добре, когато се събудих, но щом започнах да се разхождам, започнах да се чувствам странно. Чувствам се слаба и не мога да дишам наистина дълбоко. Странно е.
Започнах да се притеснявам.
– Надявам се, че не си се разболяла от онзи грип, който върлува наоколо. Той е гаден стомашен. Може да си дехидратирана. Нека ти донеса малко сок. Седни. Ще се обадя в салона и ще им съобщя, че не си добре.
Тя кимна.
– Добре. – Но не помръдна. Очите ѝ сякаш губеха фокус, докато ме гледаше. Сякаш изведнъж се оказаха празни.
След това тя просто се срина точно там. На пода.
Затворих очи, докато ужаса от този момент се повтаряше отново и отново в главата ми. Тогава проверих пулса ѝ и не успях да го открия. Ако го имаше, той беше слаб. Твърде слаб. Крясъците, викането за помощ и после работата по връщането ѝ се сливаха в един ужасяващ спомен. Чувствах се парализирана от страх.
Силно хлипане ме стресна и усетих как тялото на Люк трепва срещу моето. Той изрева. Звук на чиста болка. Такава, каквато само един родител може да изпитва към детето си. Малкото си момиченце. Още един плач го разкъса и аз го притиснах. Беше силен. Работеше върху сърцето ѝ без пауза. Сега той се разпадаше, а аз самата не бях цяла. Ние бавно се разпадахме заедно.
– Моето бебе – изхлипа той, докато ме държеше. Сълзите се стичаха по лицето ми. За първи път чувах съпруга си да плаче. Исках да му кажа, че тя ще се оправи. Че тя ще е добре. Но имах нужда някой да ми го каже и на мен. Тя не беше моя по кръв, но беше моя по сърце в продължение на много, много години. И ако не успееше да се справи, щеше да вземе със себе си и моето сърце.
Назад към част 47 Напред към част 49