ТРИША
– Боже мой! Това е бащата на Дуейн Фалко, който се кара на бащата на Рок – прошепна Райли до мен.
– Забрави за това. Наистина ли кимна с глава за Рок? – Попита Дейви, изглеждайки ужасен.
Бях. Бях му казала „да“. Той беше изтичал тук, за да ме види. Имаше проблеми с баща си, а баща му крещеше злобни, ужасни неща за него. Очите на Рок бяха останали върху мен, молейки ме да кажа „да“. Какво трябваше да направя?
– Той беше… решителен. И се страхувах, че баща му ще му посегне – признах аз.
Дейви се подигра.
– Какво, и да си счупи ръката върху мускулната стена на сина си? Не, не.
– Беше романтично – каза Райли съвсем мечтателно. – Бих скочила от мост заради този човек, ако ме беше помолил. Той не обръщаше внимание на гадния си баща и беше напълно запленен от теб.
– Замълчи си тези глупости, Райли – измърмори Дейви, раздразнен. – Това е Рок Тейлър. Кога е имал сериозни намерения към някое момиче?
Райли сви рамене.
– Никога не е преследвал някоя, както преследва Триша. Ако тя не се беше поддала, можеше напълно да съсипе футболната му кариера. Пропусна тренировка заради нея, а сега рискува да си навлече неприятности с треньора и баща си, като наруши правилата и изтича тук, за да я накара да излезе с него. Мисля, че тя е различна.
Защо толкова много исках да повярвам в това? Бях мечтателка.
– Днес беше с Ноа, глупачката. Какво се е променило? – Попита Дейви.
– Не знам, но я остави сама да взема решенията си. Отдръпни се – скастри го Райли.
После ме погледна.
– Искаш ли да те чакаме? Или наистина ще му позволиш да те закара?
С мен бяха Крит и Грийн.
– Не мога да оставя Крит и Грийн – напомних им. – Просто ще остана и ще говоря с него.
Дейви въздъхна.
– Чудесно. Трябва да изчакаме, докато тази катастрофа приключи. О, радост. Исках бургер.
Райли го погледна.
– Замълчи, Дейви. – После ме погледна. – Ще отида да взема Крит и Грийн. Ти отиди да го чакаш пред къщата на игрището.
Направих каквото ми беше казано и бавно тръгнах към къщата на игрището. Какво щях да му кажа? Защо беше толкова решен да ме накара да говоря с него? Дейви беше прав, къде беше Ноа? Предположих, че ще бъдат заедно тази вечер. Освен ако наистина не са приключили нещата в килера някъде в училището.
Ревнивото изгаряне в червата ми ме разстрои. Нямах за какво да ревнувам, но въпреки това ревнувах.
Вратите се отвориха и Дуейн Фалко излезе заедно с Маркъс Харди. И двамата ме погледнаха и Дуейн кимна. Маркъс се усмихна, сякаш знаеше някаква тайна, и след това се отправиха към паркинга.
Заиграх се с ръцете си и накрая ги пъхнах в предните джобове на дънковите си панталони. Погледнах назад към Райли и Дейви, за да видя, че брат ми и Грийн са се върнали при тях. Очите на Крит бяха вперени в мен, докато говореше. Той харесваше Рок. Чудех се как ли ще се почувства по този въпрос.
– Ти изчака. – Гласът на Рок ме стресна и аз върнах поглед назад, за да видя Рок да върви към мен. Тъмнокафявата му коса беше влажна и изглеждаше, че е прекарал ръка през нея, за да я оформи. Дънките му обгръщаха точно бедрата му. Начинът, по който черната тениска, с която беше облечен, подчертаваше мускулите му, правеше целия ефект съвършен. И той искаше да отида някъде с него.
– Казах, че ще изчакам – отвърнах аз.
Той се усмихна.
– Да, каза. Но не бях сигурен.
Посочих назад към Крит.
– Трябва да се прибера вкъщи с него. Да се уверя, че той е добре и всичко останало. Не мога да отида никъде с теб.
Усмивката му спадна, но не изглеждаше ядосан. Беше се замислил.
– Не знаех, че и той е дошъл. Разбирам това. Мога ли тогава да ви заведа и двамата вкъщи?
– Защо? – Попитах. Изобщо не го разбирах. Какво ще получи от това, че ще заведе мен и брат ми у дома?
На устните му се появи крива усмивка.
– Защото ми харесва да съм близо до теб.
Не очаквах това. Сърцето ми реагира като на момиче и се разтрепери.
Същото това замаяно момиче в мен отговори:
– Добре.
Рок се усмихна, показвайки красивите си бели зъби. По дяволите, той беше приятен за гледане, а аз се оказвах слаба жена.
– Ето те. – Отвратително сладкият глас на Ноа ми напомни за всичко, което си бях позволила да забравя. – От цяла вечност чакам навън до колата си. Мислех да отидем да се позабавляваме, преди да отидем на партито и да отпразнуваме победата ти.
– Ноа, казах ти, че това е изключено. – В отговора на Рок се долавяше разочарование.
– Не, не си го казал. – Тя се нацупи, после прокара ръка по ръката му. – Не носех бикини – добави тя.
Добре, беше ми писнало. Вече си тръгвах.
– Сериозно, Ноа. Това не е готино. Казах ти по-рано днес след номера, който направи в кафенето, че това няма да стане. Няма да отида на това проклето парти. – Тонът му беше студен. Или тя лъжеше, или той лъжеше.
Направих крачка назад, мислейки, че мога да се измъкна. Но погледът на Рок се върна към моя, а очите му ме молеха.
– Недей. Моля те, дай ми само минута.
Той отново ме помоли за „да“. Беше наистина трудно да не се поддам, когато той ме помоли толкова мило.
– Рок, спри да си играеш с нея. Тя няма да ти даде това, от което се нуждаеш тази вечер. След победа като тази имаш нужда от дива езда, а аз съм готова да ти дам няколко езди преди края на нощта.
Да, това беше достатъчно.
– Трябва да тръгвам. Те ме чакат – казах набързо, преди да побързам да тръгна към приятелите и брат ми. Всичките им погледи бяха вперени в мен.
– Триша – обади се гласът на Рок.
Чух Ноа да казва нещо друго, а след това Рок повиши глас. Вярвах, че той не иска да бъде с нея тази вечер. Просто това беше нещо, с което той винаги щеше да се справя. А аз не исках да бъда част от него.
– Триша, моля те! – Извика той и аз осъзнах, че гласът му е по-близък. Той ме следваше. Трябваше ли отново да каже „моля“?
Обърнах се и видях Рок, който идваше след мен, и ядосаната Ноа, която стоеше на мястото, където я беше оставил. Очите ѝ стреляха с кинжали към мен. Ноа Милър беше само една от многото. Тя можеше да превърне живота ми в ад в училище. И всички останали момичета щяха да реагират по същия начин като нея.
Рок беше красив и силен и толкова проклето труден за отказване. Но не можех да внеса в живота си драмата, която щеше да дойде с това да му кажа „да“.
– Просто ме пусни – помолих го. – Не мога да го направя. Тя е само една от многото. Отиди при нея. Имам по-големи проблеми от това да се боря за едно момче.
Той се размърда и аз се обърнах.
Ръката на Крит се свлече около рамото ми и той се намръщи на Рок. Той не знаеше какво се е случило. Щеше да се наложи да обясня на Крит, че не е нужно да се сърди на Рок. Но точно сега просто исках да си тръгна.
– Да отидем да вземем този бургер – каза Дейви, като наруши тишината.
Крит ме придърпа по-близо до себе си с извивката на ръката си.
– Да. Гладен съм – съгласи се той.
Рок не дойде след мен отново.
РОК
Две седмици се опитвах да я забравя. Опити да не я търся. Опитвах се да я игнорирам, когато се усмихваше в кафенето. Две седмици на ад. Триша Корбин беше поставена на тази земя, за да ми напомни, че има някои неща, които не мога да имам. Бих си помислил, че да имаш прецакани родители ще е достатъчно напомняне. Но не… Вселената беше решила, че Триша е необходима.
Не бях отишъл с Ноа онази вечер след мача. Бях съкрушен. Бях толкова близо до това да получа Триша за малко и след това да ми я отнемат, беше прекалено. Прибрах се вкъщи и се намръщих.
След две седмици мрънкане бях твърдо решен да изхвърля Триша от главата си. Но нямаше да използвам Ноа, за да го направя. Роуз Ман обаче беше гореща и повече от заинтересована. Щях да се свържа с нея на партито край басейна в дома на Маркъс. Родителите му и малката му сестра бяха извън града, така че той организираше малка среща. Това означаваше, че повечето от училището щеше да е там.
Тази седмица татко работеше през няколко дни, което означаваше, че аз разполагам с неговия пикап. Последните две петъчни вечери полето беше мое, така че той беше в добро настроение. Вече не бях в списъка му с гадове. Докато бях звезда, той беше щастлив. Някога щях да направя всичко, само и само да имам вниманието му. Но сега не ми пукаше. С изключение на това, че наистина имах нужда от пикапа му.
Нещо отпред привлече вниманието ми и аз включих дългите светлини, за да видя нещо, което приличаше на момиче, което вървеше. Какво, по дяволите? Навън беше тъмно, а този път не беше оживена улица. Изключих дългите светлини и намалих скоростта, докато не се озовах до нея.
Това, което се случи след това, щеше да ме преследва до края на живота ми.
Триша Корбин обърна глава, за да ме погледне, а едното ѝ око беше подуто и затворено, устната ѝ беше разбита, а по лицето ѝ имаше кръв. Тя куцаше и държеше ръката си смешно. Хубавата руса коса беше прибрана назад в конска опашка, която изглеждаше така, сякаш са я разбъркали. Косата беше разпусната и стърчеше в безумни посоки. Ебати майката! Щях да убия някого.
Натиснах спирачките, изскочих от пикапа и закрачих отпред.
– Триша – беше единственото, което успях да изтръгна от устата си. Сърцето ми беше в гърлото, а проклетите ми ръце трепереха.
Тя ме гледаше през мокри от сълзи очи.
Щях да отида в затвора. Защото този, който, по дяволите, беше направил това, беше мъртъв. Бавно. И болезнено.
– Имам нужда… Трябва да отида в … болницата. – Тя произнесе всяка дума, сякаш я болеше.
– Да, скъпа, трябва. Как мога да ти помогна да се качиш в пикапа? Не искам да те нараня. – Беше безпомощно чувство. Исках да я вдигна на ръце. И да я притисна към гърдите си, така че никой да не може да я докосне. Но от странния ъгъл на ръката ѝ разбрах, че да я докосвам не е добра идея.
Тя вдиша рязко и задържа дъха си за минута.
– Просто застани… зад мен, в случай че загубя равновесие. Мисля, че краката ми – тя направи пауза и изсумтя, после прошепна – са единствените неща, които не са счупени.
– По дяволите, Триша. Проклятие – беше всичко, което успях да кажа. Исках да я попитам кой е направил това, но я болеше да говори. Щях да разбера това по-късно.
Отворих пътническата страна на пикапа и гледах как тя куца, и слушах хленченето ѝ. Бях си помислил, че отхвърлянето ѝ е ад. Това беше много по-лошо. Мразех да я гледам как се мъчи. Бих приел да е здрава и да ме отхвърли всеки проклет ден пред този кошмар.
Когато започна да вдига крак, тя загуби равновесие и аз я хванах за хълбоците ѝ и придържах бедрата ѝ стабилно.
– Мога ли да те вдигна, ако те държа тук? Ще боли ли? – Попитах.
– Това не е много лошо – каза тя отново шепнешком.
Хванах здраво долната част на бедрата ѝ и я повдигнах бавно, докато седна безопасно на седалката. Преместих краката ѝ, за да я изправя напред.
– Ще карам бавно и безопасно. Предпазният колан може да се окаже прекалено голям.
Тя кимна и промълви:
– Благодаря.
Затворих вратата ѝ и се затичах обратно, за да се кача от моята страна.
Ако тя вървеше сама, значи Крит трябваше да е някъде на сигурно място. Не исках да я карам да говори, но също така не исках това дете да остане само с този, който ѝ беше направил това.
– Къде е Крит? – Попитах, докато излизах бавно на пътя.
– При Грийн. Обещах му – каза тя почти твърде тихо. – Ако той отиде при Грийн и остане там… Ще се обадя на Дейви да ме закара в болницата.
Вместо това тя се опита да измине пеша петте мили от дома си до болницата. Упорита жена. Но поне детето беше в безопасност.
– Ще се свържа с него веднага щом стигнем до болницата и ще му кажа, че съм с теб и че се оправяш – уверих я аз.
– Благодаря – успя да каже тя, преди да се превие от болка.
Нямаше да я накарам да каже нещо друго.
Карахме мълчаливо, докато си представях многото начини, по които щях да убия този, който беше сложил ръка върху нея.
До местната болница стигнахме само за седем минути, но ми се стори, че е цяла вечност. Слушах я как хленчи и подсмърча, а това ме измъчваше. Мразех това. Мразех да бъде наранена. Мразех, че не мога да спра тази гадост. Защо не ме остави да бъда до нея? Защо ме беше отблъснала?
Спрях до входа и я погледнах.
– Ще ти осигуря инвалидна количка и ще ти помогна да излезеш. Остани на място.
Тя ми кимна и се усмихна.
Никога повече няма да се откажа. Нямаше да я наранят отново. Заклех се в Бога, че ще се погрижа за това. Исках да ѝ го обещая точно тогава, но не го направих. Тя просто щеше да се притеснява как възнамерявам да попреча това да се случи. Щях да ѝ покажа.
Назад към част 9 Напред към част 11