ТРИША
Когато влязохме в караваната, Фандора не беше там. Колата ѝ беше отпред, но тя каза, че е с приятеля си Рик. Така че явно той я е отвел обратно в бара, в който са били, когато бащата на Грийн я е намерил. Не знаех, че бащата на Грийн е бил в чакалнята и е знаел за цялата тази бъркотия.
– Да те заведем до леглото – каза Рок, влизайки зад мен. Не ми стигнаха силите да го отблъсна отново. Той беше толкова мил, беше до мен през всичко това и нищо от това не го беше уплашило. Ако просто искаше да влезе в панталоните ми, тогава със сигурност нямаше да се изправи срещу Фандора и да остане до мен цяла нощ.
– Ако имаш нужда от допълнителна възглавница, можеш да вземеш моята – предложи Крит, като се навърташе около мен, сякаш се страхуваше, че всеки момент мога да се счупя.
– Ще се справя с моята – уверих го аз.
– Ти в нейната стая ли ще спиш? – Попита Крит, Рок.
– Тя и аз ще поговорим за това. Защо не легнеш и не си починеш малко. Знай, че няма да си тръгна и че тя е в безопасност – каза му Рок.
Предположих, че Крит ще спори, но той не го направи.
– Да, добре – отвърна той, после се наведе и ме целуна по главата. – Почивка. Имам нужда от теб, за да се чувствам по-добре – каза ми той.
– Ще си почина – казах му.
Той погледна Рок за последен път, след което се обърна и тръгна към стаята си.
Не му отне много време да реши, че има доверие на Рок. Но след като го наблюдавах в болницата, аз също бях започнала да му се доверявам.
– След като се настаниш удобно, ще ти донеса малко вода, а ти трябва да вземеш едно от хапчетата, които лекарят изпрати с теб вкъщи. То ще ти помогне да си починеш по-лесно.
– Не е нужно да оставаш – казах му аз. Беше обещал, че няма да ме напусне, но имаше свой живот. Аз не бях негова отговорност.
– Не, Триша, не трябва. Но искам да остана – отговори той. – Отивам да ти донеса малко вода. Време е да вземеш това хапче.
Не отговорих на това. Той се вгледа в мен, чакайки ме да споря, преди да се обърне и да се отправи към кухнята. Решителният блясък в очите му ме обърка. Защо толкова държеше да остане тук? Знаех, че от разговорите на Роуз Ман в тоалетните на училището, той трябваше да бъде с нея тази вечер на партито на Маркъс Харди. Беше говорил с нея и до шкафчето си, а по-рано тази седмица го бях видяла да я целува в коридора.
Бях си тръгнала от него и той ме остави. По всичко личеше, че е продължил напред. Сега той отново беше тук. Изобщо не го разбирах. Под целия този сексапил се криеше добро момче. Не само че искаше да ми помогне да стигна до болницата, но после беше останал и се беше справил с Фандора. Защо някой, който имаше бъдеще, за което да мисли, щеше да си губи времето с мен и тази бъркотия?
– Нямаше бутилирана вода, а не бях сигурен, че водата от чешмата е чиста, затова налях мляко. Виждал съм те да го пиеш по време на обяд, така че сметнах, че това е сигурен избор.
Рок отново изпълваше малката ми спалня с присъствието си, карайки всичко да изглежда по-малко страшно. По-малко безнадеждно. А той знаеше, че пия мляко на обяд. Сърцето ми направи глупаво трепване.
– Млякото е хубаво – казах му. В хладилника нямаше други възможности освен бира. Но той не изтъкна това. Също така не трябваше да пия мляко, но с Рок тук се чувствах в безопасност. Фандора не можеше да стигне до мен, ако Рок стоеше между нас.
Той отвори двете бутилки с хапчета и изтърси моята доза в дланта си.
– Винаги съм смятал, че е мило, че пиеш мляко на обяд – каза той и ми хвърли усмивка, която ме накара да забравя, че окото ми е подуто, китката ми е изкълчена, а ребрата ми са счупени.
Пиех мляко в училище, защото беше здравословно, а вкъщи не получавах много от това. Предполагаше се, че то прави костите ти по-силни, а аз имах нужда от силни кости, живеейки в тази къща. Не му казвах това обаче.
– Благодаря – казах аз, когато той ми подаде чашата с мляко и хапчетата. Бързо си взех хапчетата, като внимавах с разцепената си устна. Тя беше спряла да кърви и исках да остане така.
– Изпий цялото мляко, ако можеш – нареди ми той.
Не му възразих.
След като млякото свърши, той взе чашата от мен и я постави до леглото ми.
– Легни по гръб – каза той и както с всичко останало, направих точно каквото ми каза.
След това Рок продължи да ме слага и да се уверява, че китката ми е подпряна и ребрата ми са добре. Гледайки го как работи над мен със сериозно изражение, не ми позволи да говоря.
Когато се увери, че ми е удобно, той се отдръпна.
– В пикапа имам плажна кърпа и сак с дрехи за преобличане. Ще ги взема и ще се преоблека, а тази нощ ще спя на пода тук. Няма да мога да заспя, ако не ми позволиш. Така че, моля те, не ми казвай, че не мога.
Молещият поглед в очите му, съчетан с всичко, което беше направил тази вечер за мен и Крит – знаех, че сега не мога да му откажа нищо. Идеята, че Рок е в стаята ми, ме успокои. Никога не съм се чувствала спокойна в това ремарке. Или където и да било. Но Рок ми го даваше. Сега нямаше да се изплаша. Просто щях да го прегърна. Имах нужда от него точно сега.
– Добре – прошепнах аз и той ми се усмихна.
Исках да му се усмихна в отговор, но това щеше да нарани устните ми. Той ми намигна, сякаш знаеше това, а после се обърна и излезе от стаята ми.
Крит имаше завивка на леглото си, която не използваше. Бях го накарала да позволи на Рок да спи на нея, за да не му се налага да спи на износения килим.
Като по команда вратата на спалнята на Крит се отвори и малкият ми брат влезе в стаята ми с намръщена физиономия.
– Той тръгва ли си? – Попита той.
– Взема си кърпа и дрехи за преобличане от пикапа – уверих го аз.
Крит изпусна забележима въздишка на облекчение. Не му се искаше отново да се занимава с майка си. Рок беше свалил тази тежест от раменете на Крит, което аз винаги толкова много се опитвах да направя.
– Той ще спи на пода тук. Донеси му онова одеяло, което никога не използваш, за да може да спи върху него.
Крит кимна.
– Да, ще му донеса и възглавница. И той може да вземе и моето одеяло. Аз ще отида да взема едно одеяло от стаята на мама.
Вратата на караваната се затвори, когато Рок се върна вътре. Крит влезе в коридора и го чух да говори с тих тон на Рок. Знаех, че говорят за мен и че Крит се нуждае от успокоение от страна на Рок. Не исках Рок да дава обещания на брат ми, които да не може да изпълни. Крит нямаше нужда от такова разочарование в живота си. Той имаше достатъчно.
Няколко минути по-късно Крит се върна в стаята с възглавницата, завивката и одеялото си.
– Той каза, че няма нужда от нищо и че просто ще спи върху плажната си кърпа, но аз го игнорирах. Той се преоблича в банята.
Той се опитваше да улесни Рок, за да остане. Но Рок не можеше да остане завинаги. Той също беше дете, с футболна кариера в бъдещето. Нямаше време да ни спасява.
– Той не може да остане завинаги, нали знаеш. Той има живот и бъдеще. Ние ще бъдем добре, когато той си тръгне. Имаме се един друг – напомних му аз.
Крит не отговори. Той продължаваше да прави легло за Рок на пода до моето легло.
– Знаеш това, нали? – Попитах отново, като имах нужда Крит да признае, че това не е нещо, с което трябва да свиква.
Когато Крит пусна възглавницата си върху импровизираното легло, той обърна поглед към мен.
– Не, Триша, не знам това. Мисля, че… Мисля, че ти може би си по-важна за него от футбола. – След това се приближи до мен и ме целуна по челото. – Ти си специална. Момиче, заради което човек прави луди неща.
Започнах да казвам нещо, но Крит излезе от стаята ми, преди да успея да измисля какво да кажа.
Минути по-късно Рок се върна, облечен в чифт нещо, което приличаше на шорти за дъска, и футболна тениска „Морски бриз“. Погледът му попадна на мястото, което Крит му беше приготвил на пода, и устните му се изкривиха в лека усмивка. После насочи вниманието си към мен.
– Мисля, че ме харесва – усмихна се той.
Не се усмихнах. Не защото устните ми бяха наранени, а защото Рок не разбираше истината в коментара си. Трябваше да защитя Крит. Да го оставя да се довери на Рок беше лоша идея.
– Той си мисли, че ти ще ни спасиш. Не е нужно да насърчаваш тази идея. Той е бил разочарован твърде много пъти. Няма да ти позволя да направиш това с него.
Рок ме погледна за миг и след това отиде до леглото. Пръстът му нежно проследи страната на главата ми.
– Притесняваш се, че ще го подведа. А теб?
Ами за мен? Бях сигурна, че ще разбие сърцето ми, когато Рок си тръгне от това. Но аз бях издръжлива. Можех да се справя с него. Брат ми имаше емоционални проблеми, каквито аз нямах. Той се губеше и ставаше неконтролируемо луд, когато нещата бяха прекалено много за него.
– Знам, че ще си тръгнеш. Не си правя големи илюзии. В истинския живот няма герои.
Отначало Рок не отговори. Продължи да проследява страничната част на главата ми и да търка палеца и показалеца си по ухото ми в ласка, която усещаше успокояващо.
– Един ден, Триша Корбин, ще ме наречеш свой герой. И този ден ще бъде най-важният момент в живота ми.
РОК
Тя не се беше събуждала цяла нощ. Няколко пъти бях гледал гърдите ѝ, за да се уверя, че диша. Фандора не се беше прибрала, а Крит вече беше пъхнал главата си тук веднъж тази сутрин, за да я провери.
Лежах по гръб, а двете си ръце бях прибрал под главата си, докато я гледах как спи. Преди три часа бях чул как Дуейн и баща му идват да вземат пикапа на баща ми, за да го откарат в къщата. Обадих се на Дуейн, когато излязох до пикапа си снощи. Не исках Триша да ме чуе.
Бащата на Дуейн ми беше оставил един от служебните си пикапи, който не използваше всеки ден. Ключовете бяха скрити под задната седалка. Искаше да имам някакъв начин да се придвижвам, в случай че се наложи да върнем Триша при лекаря или трябва да избягаме. Мразех да казвам истината на Дуейн, но знаех, че той ще ми помогне.
Очите на Триша започнаха да трептят, а аз бях хипнотизиран. Бавно едното ѝ здраво око се отвори. Тя се съсредоточи върху мен и усмивка докосна устните ѝ. Беше малка усмивка. Такава, която нямаше да нарани разцепената ѝ устна. Седнах и посегнах към мазилото, което лекарят беше предложил за устната ѝ.
– Имаш нужда от още малко от това – казах ѝ, като останах на колене, за да съм на нивото на очите ѝ.
– Мога да го направя – отговори тя със сънлив глас.
– Знам, че можеш. Но аз мога да го видя по-добре. – Това не беше най-доброто извинение, но исках да го направя.
Тя лежеше там, докато аз нанасях успокояващия крем върху разбитата ѝ устна.
Снощи, след като и бях казал, че един ден ще ме нарече свой герой, тя не беше казала нищо друго. Стаята беше притихнала, докато не се чуха тихите звуци на съня ѝ. Гледах я как спи и се уверих, че е добре. Бях я намерил и сега всичко щеше да бъде наред.
Нямаше повече да я оставя да ме отблъсква. Тя можеше да се отдръпва колкото си иска, но аз нямаше да позволя на проклетото си его и гордост да ми пречат. Триша не се опитваше да ме накара да ѝ доказвам каквото и да било. Тя не беше движена от ревност. Това не бяха игри, които тя играеше.
Ако я исках, а аз я исках, трябваше да направя това при нейните условия. Тя не ми се доверяваше. Беше предпазлива и не очакваше нищо от никого. Това, което очакваше, беше да се отнасям лошо с нея. Така че ако се държах като глупак, тя го приемаше като съдба. Всичките глупости, които бях направил, за да я накарам да се предаде, само я бяха отблъснали още повече от мен.
– Крит буден ли е? – Попита тя.
– Да, той е в хола и гледа телевизия – казах ѝ аз.
Тя се намръщи.
– Фандора?
– Не е тук. Не се прибра вкъщи снощи.
Тя въздъхна с облекчение.
– Добре. Имаш ли начин да се прибереш?
Започваме. Сега тя беше готова да ме изгони. Тя защитаваше Крит. Сега вече я разбирах.
– Имам един пикап, който Дуейн ми остави. Но той не ми е нужен. Няма да си тръгна.
Отначало тя не каза нищо, затова станах и започнах да сгъвам завивката и одеялото, които бях използвал снощи.
– Фандора ще се прибере днес. Тя ще очаква да те няма, затова ще се върне – каза тя, сякаш ме предупреждаваше за нещо, което още не знаех.
– Това е нейната каравана. Очаквам, че ще се върне – съгласих се аз.
Сложих грижливо постелките си в ъгъла.
– Няма да и хареса, че си тук.
Щеше да е ядосана. Очаквах това. Но аз не се страхувах от една луда и зла кучка.
– Сигурен съм, че няма да и хареса. Но ще трябва да го преодолее. – Не я изчаках да спори.
– Снощи извадих една сода от пикапа и я сложих в хладилника. Ще отида да взема това и ще те оставя да си вземеш хапчетата. После ще ти приготвя нещо за ядене. Това звучи ли ти добре? Искаш ли нещо леко за ядене?
– Да – отвърна тя и се намръщи към мен.
– Ще видя какво мога да намеря. Харесваш ли яйца?
– Фандора не купува яйца. Препечен хляб с масло или зърнени храни.
Тя не спореше с мен. Почувствах се така, сякаш бях спечелил награда.
– Ще донеса и двете. Ще видим кое от двете работи най-добре.
Оставих я там, преди да е решила, че трябва да ме изгони отново.
Крит ме погледна, когато влязох във всекидневната.
– Будна ли е? – Попита той.
– Да. Трябва да яде. Кое е любимото и?
Крит сви рамене.
– Тя няма любимо. Не разполагаме с голям избор. Тя просто е щастлива, когато получаваме храна. Обядът в училище е кулминацията на деня ѝ.
Хлапето не искаше да казва глупости, които прорязаха шибаната дупка в стомаха ми, но, по дяволите, това беше трудно за преглъщане. Триша харесваше проклетата храна в столовата, защото беше гладна. По дяволите, това ме вбесяваше. Кое момиче си няма любима храна?
Престън, който се вълнуваше от бисквитите на госпожа Т., сега имаше адски много повече смисъл. Той винаги носеше по няколко вкъщи на момчетата и на Дейзи Мей сега, когато тя имаше зъби. Той също имаше този живот. Но той имаше и нас. Триша няма никого.
Тя нямаше никого. Сега имаше.
– И двамата обичаме зърнени храни. Тя не иска да го признае, но захарните люспи са и любими. Те са и мои, но аз лъжа и ям канелените квадратчета, а люспите оставям за нея. Знам, че тях ги обича най-много.
Грешах. Тя имаше Крит.
Назад към част 11 Напред към част 13