Преди шест години…
СИЕНА
Не ме пускаха да излизам от спалнята си от посещението ми при лекаря. Две поредни сутрини бях повръщала толкова силно, че майка ми ме беше завела на лекар. Тя си помисли, че имам стомашен вирус.
Но и двете бяхме изненадани, когато лекарят ни съобщи, че съм бременна. Не болна. Бременна съм.
Майка ми не ми беше говорила през целия път до вкъщи, а после ме изпрати в стаята ми и ми нареди да остана. Баща ми нито веднъж не дойде да ме види. Майка се появяваше с храна на вратата ми три пъти на ден. Дори трябваше да отворя вратата и да помоля да отида до тоалетната.
Знаех, че са разстроени. Бях ужасена. Дъстин си беше отишъл, а аз нямах на кого да кажа. Нямаше с кого да споделя това, а сега родителите ми ме бяха затворили. Това ме плашеше повече от всичко. Единственото нещо, в което можех да бъда сигурна, беше, че бебето е в безопасност. Баща ми беше твърде религиозен, за да ме накара да направя аборт. За първи път бях благодарна за строгите му убеждения.
Но имах въпроси, а нямаше кого да попитам. Майка ми отказваше да ми говори, когато ми носеше храната. В стаята ми нямаше телефон и никой не беше идвал да ме види. Това не беше твърде изненадващо. Приятелите на Дъстин ме бяха приели, но никога не бяха били истински мои приятели.
Затова седях тук, на мястото си до прозореца, и наблюдавах света навън. Наблюдавах хората, които идваха и посещаваха „Фалко“. Хората все още им носеха храна. Така правехме тук, в Юга. Ако някой умреше, носехте храна на семейството му. Никога не съм разбирала това. Дни наред след смъртта на Дъстин не можех да ям. Плачех и спях. Това беше всичко, което успях да направя.
На погребението малкото сили, които имах, за да се сдържа, изчезнаха в момента, в който видях как раменете на Дуейн Фалко се свлякоха, дръпнати от плач. Никога не съм си представял, че Дуейн може да плаче. Той беше толкова твърд и по-голям от живота. Но в този миг, виждайки го съкрушен, отново загубих всичко. Мразех да го виждам в такава болка. Той обичаше брат си, а Дъстин обожаваше Дуейн.
Вечер, когато затварях очи, ме преследваше образът на Дуейн, който ридаеше над гроба на брат си. Искаше ми се да го прегърна, макар да знаех, че няма да го приеме. Никой не би могъл да го утеши. Никой не можеше да върне Дъстин.
Всички ние го бяхме загубили.
Включително и малкия живот в мен.
Докоснах с благоговение корема си, затворих очи и си помечтах за детето вътре. Как щеше да изглежда то? Чудех се дали ще има усмивката и чара на баща си. Дали ще порасне като Фалко или Рой. Дали Фалко ще приеме това бебе. Знаех, че родителите ми са разстроени, но със сигурност Таби щеше да обича това бебе.
Отворих очи точно когато Дуейн мина през улицата към къщата ми. Бързо се прибрах зад завесите и гледах как той стъпва на верандата ми. Звънецът на вратата иззвъня и аз побързах да отида до вратата на спалнята си, за да я открехна и да го чуя. Защо беше тук? През последните няколко седмици не го бях виждала да излиза от къщата на родителите си.
– Здравей, Дуейн – каза майка ми с по-мек тон, отколкото очаквах. Поне уважаваше факта, че е загубил брат си. Не беше нужно да му се сърди, защото бях бременна. Просто се радвах, че баща ми е на работа.
– Сиена тук ли е? – Попита той.
Беше дошъл да ме види. Някой, с когото да поговори. Някой друг, който е наранен и изгубен без Дъстин. Някой, на когото вярвах повече от всички останали.
– Не. Тя вече не е тук. Изпратена е в едно… заведение на север. Имаше проблеми със справянето с всичко и не беше наред емоционално.
Какво?
– О, не разбрах, че си е тръгнала. Аз… Кога ще се върне?
– Не знам. Не скоро – отговори майка ми.
Какво? Нима тя говореше сериозно? Бях точно тук, в спалнята си, както вече цяла седмица. Наистина ли смяташе да ме държи заключена така? Това не беше ли незаконно? Трябваше да отида на лекар в някакъв момент.
– Има ли номер, на който мога да се свържа с нея?
– Не. Тя не може да се свърже с никого тук. Това я разстройва. Разговорът с теб ще я разстрои. Тя се нуждае от време и лекарства.
Светая светих! Майка ми ме изкарваше луда.
– Добре, когато тя е готова да говори отново с някого, можеш ли да я помолиш да ми се обади? Мога да оставя номера си. Бих искал да я проверя. Да видя дали се справя добре. Не искам тя да си мисли, че не ни пука за нея. Знаем, че и тя го е загубила.
Получих смешно стягане в гърдите си, което само Дуейн Фалко успяваше да ми внуши. Как можеше някой като Дуейн, с неговите лоши навици, да бъде толкова невероятно мил? Той беше такъв още в първи курс. Изглеждаше, че винаги е до мен, когато имам нужда от него.
– Разбира се. Ще и дам номера ти – каза майка с пресеклив глас. Никога нямаше да видя номера на Дуейн. Тя първо щеше да го изгори.
– Благодаря. Кажи и, че съм дошъл и че мисля за нея.
– Добре. Благодаря ти, Дуейн. Предай на родителите си, че са в нашите молитви. Вие всички сте.
– Да, госпожо – каза той.
Затворих тихо вратата, после изтичах обратно до прозореца и гледах как Дуейн си тръгва. Щях да намеря начин да го видя и да поговоря с него. Той беше направил първата крачка, а сега беше мой ред да направя крачка. Той щеше да обича това бебе. То беше част от Дъстин. Ако родителите ми искаха да ме затворят, той можеше да ми помогне да избягам. Той беше по-възрастен. Щеше да знае какво да прави. Просто трябваше да намеря начин да стигна до него.
* * *
На следващата сутрин, преди да изгрее слънцето, майка ми ме събуди и ме заведи към комбито на баща ми, след което ми подаде куфар, преди да се качи на пътническата седалка. Баща ми вече беше на шофьорската седалка. Погледнах към него, но той не каза нито дума. Дори не се обърна, за да ме погледне.
– Къде отиваме? – Попитах, като почти се страхувах, че тя ще разкаже историята, която беше разказала на Дуейн. Не бях луда. Със сигурност не можеха да накарат лекарите да ме задържат, ако бях напълно здрава.
– При леля ти Кати. Тя се съгласи да те вземе при себе си, докато родиш бебето.
Това беше последното нещо, което майка ми ми каза. Пътувахме мълчаливо през единадесетте часа, които бяха необходими, за да стигнем до Форт Уърт, Тексас. Баща ми нито веднъж не призна за съществуването ми. Когато пристигнахме, ме разтовариха и ми подадоха куфара. Разговарях шепнешком с леля ми Кати, която никога не бях виждал, след което си тръгнаха, без да се сбогуват.
Назад към част 24 Напред към част 26